След това започна бързо да си пробива път всред тълпата, като удряше наляво и надясно с лактите си.

— Пожар, пожар! — се подеха викове от всички страни. — Базарът гори, спасявайте се!

Пикар застана неподвижен за момент. Но след това извика с гръмовен глас всред оглушителния шум:

— Това не е случайно нещастие, това е престъпление! Белокосият, той е подпалвачът, дръжте го, хванете го!

Кой обаче в този момент можеше да обърне внимание на полковника? Дори гласът му едва се чу всред общия шум. Всеки гледаше да се спаси както може. Но белокосият, който беше познатият ни Председател, тичаше колкото може по-бързо към главния изход. Там се срещна с Московката.

— Гори! — прошепна й той. — Работата тръгна. Сега трябва да внимаваме да не ни избягат нашите хора. — Имаш ли кама?

— Да — кимна Ета.

— Добре! Соления Жак и Леопарда са на пост при страничните изходи. Няма да позволим на Драйфусовите хора да ни избягат живи!

Настана паника, бъркотия, суматоха, каквато човешкият мозък не може да измисли и перото не може да опише. Блестящо украсените зали бяха изпълнени минути преди това от весели и радостни хора, които не мислеха за нещастия, за смърт, за край на живота. Чуваше се безгрижен смях, примесен с весела музика, а женската красота празнуваше победи и жизнерадостните лица на хубавите жени и девойки заедно с безбройните светлини създаваха празнично настроение у хората в обширните помещения.

А сега! Разкошният дървен дворец беше заприличал на лудница, в която случайността беше отворила килиите на най-опасните, на най-буйните луди, които бясно се хвърляха един върху друг, биеха се, бореха се, душаха се, мачкаха се, без сами да съзнават какво правят. Осветени от ярката светлина на пламъците сред задушливия дим на пожара жените и мъжете от висшето парижко общество се бореха помежду си, за да се доберат до спасителните изходи.

Милост! Състрадание! Човещина! Всички тези понятия бяха изчезнали! Те се заличаваха от съзнанието на хората, щом ужасът сложи ръка върху живота, щом страхът от смъртта стисне гърлата и дивото отчаяние свие сърцата.

Благородните господа, които преди малко ниско се покланяха пред дамите и се стараеха да спечелят тяхното благоволение, сега биеха с юмруци и спъваха с крака разтрепераните и разплакали жени и момичета, които им затваряха пътя или им пречеха да се доберат по-ско-ро до спасението. Да, за срам на човечеството трябва да признаем, че при тази ужасна катастрофа в Париж се намериха доста мъже, които не се посвениха дори да извадят джобните си ножчета и с тях да си проправят път. За няколко минути всичко се превърна в див хаос от пламъци, горящи платове и дъски, сърцераздирателни писъци и ревове, до неузнаваемост обезобразени трупове, разхвърляни парцали от дрехи и украшения, разкъсани човешки тела. С голяма скорост пламъците плъзнаха по платнените декорации на павилионите, обхванаха дървените стени, тавани и стълбища и по-бързо отколкото може да си въобрази човешкият ум бяха стигнали до външните изходи.

Спасението вече изглеждаше невъзможно!

Хората се опитваха да разбият прозорците, но, за нещастие, на архитекта беше хрумнало да направи красиви решетки, за да предпази базара от нощни крадци. Сега нещастните, застрашени от пламъци хора напразно се мъчеха да разбият тези решетки, които на пръв поглед изглеждаха нежни и слаби.

Но и в този ужасен момент, в който човешкото достойнство беше паднало толкова ниско, имаше случаи на душевно величие. Един баща, прегърнал своята дъщеря, молеше хората да сторят път на неговото дете, на неговото хубаво любимо дете, а сам той с удоволствие ще изгори в пламъците, стига детето му да се спаси. В един ъгъл на залата се бяха приютили шест калугерки от „Сакрекьор“. Разбрали, че е настанал последният им час, в благородно нежелание да пречат на другите да се спасят, те се бяха оттеглили настрана и коленичили се молеха и пееха набожни песни.

Писъците и плачовете, пращенето на огъня, срутването на гредите заглушаваше това трогателно пеене, но от време на време тихата песен прозвучаваше сред ужасния животински рев. Но постепенно тя замря — една след друга калугерките падаха задушени, мъртви.

Ужасът се увеличаваше и от обстоятелството, че мнозина мъже и жени полудяваха от страх и мъка. Една млада жена, дъщеря на френски министър, танцуваше с песни и смях върху маса, вече обхваната от пламъци. Нещастницата късаше копринените си дрехи, така че стройното й тяло беше останало вече полуголо и като протягаше с безумен възторг белите си ръце, викаше с пронизителен глас:

— Днес е сватба, сватба, сватба! Нека да танцуваме, мили! Слушай хубавата музика! Ех, как светят лампите! Сватба, сватба, сватба!

А когато пламъците започнаха да обгръщат тялото й и да унищожават младия й живот, който е бил радост и гордост за родителите й, щастие и надежда за любящия я годеник, още се чуваше, заедно със сърцераздирателни писъци, злокобният вик: Сватба, сватба!

Един след друг замираха човешките писъци. Сега вече пламъците поглъщаха бледи, безкръвни трупове, които допреди няколко минути още бяха обиталища на човешки души. С трясък се строполиха гредите на покрива, големите полилеи се разбиха на хиляди парчета, като смачкаха всичко под себе си.

Около горящата постройка се намираше Париж, веселият, жизнерадостен Париж, с хиляди, стотици хиляди хора, които викаха, плачеха, кършеха ръце и искаха да помогнат, да спасят. Близките на ония, които радостни и пълни с живот бяха отишли на базара, ужасени се въртяха наоколо, правеха усилия да влязат в горящото здание, предлагаха стотици хиляди на оня, който би спасил от пламъците любимия им баща, майка, дъщеря, сестра или годеница.

Напразно! Всички, които още бяха вътре, бяха загубени.

Този ден парижкото общество се лиши от стотици видни граждани и от стотици хубави, умни и благодетелни жени, между които и Аленсонската херцогиня, сестрата на австрийската императрица Елисавета.

Да се върнем към началото на пожара, който, както знаем, започна от павилиона на Лучия Натузиус.

В момента, в който белокосият непознат със сатанинска злоба катурна спиртничето, чийто пламък причини цялото нещастие, Пикар хвана ужасената си годеница, вдигна я със силните си ръце над плота и като я измъкна от павилиона, я понесе из залата.

— След мен — извика той на приятелите си. — Вървете непосредствено след мен. Зола и вие, Матийо Драй-фус, вземете снаха си и я изведете навън. Затворете си устата, за да не дишате отровния дим. Аз знам изход, който навярно малцина знаят. Той е наблизо. Ако успеем да стигнем навреме, спасени сме! В него е единствената ми надежда.

С голяма мъка си пробиха път през навалицата и вече бяха на десетина крачки от вратата, към която се стремеше полковник Пикар, когато видяха насреща си двама души, въоръжени с дебели тояги. Тези хора не изглеждаха да са от ония, които се бореха, за да спасят собствения си живот. Напротив, те като че ли бяха застанали при изхода, за да пречат на търсещите спасение да излязат навън.

— За бога, махайте се от там! — извика им Зола. — Безумци, не виждате ли, че единственото ни спасение е през тази врата?

— Удряй, Леопарде! — извика Соления Жак. — Това са нашите хора, те не бива по никой начин да избягат от смъртта.

Един удар с тоягата по главата на Зола щеше насмалко да го повали, ако Матийо Драйфус не беше хванал злодея.

— Разбойници! — извика Пикар и се опита да извади от джоба си револвера, който носеше винаги, откакто знаеше, че го преследват подли неприятели. — Така ли? Значи, вие сте наети да ни убиете? Тогава ето ви куршум, ще излезем през вашите трупове.

Но преди още да успее да стреля, Соления Жак се хвърли отгоре му. Грамадният престъпник стовари коравия си като желязо юмрук върху главата на полковника и навярно щеше да му я разбие, ако шапката не беше смекчила удара. Пикар вдигна ръка, за да се запази, тъй като видя, че Соления Жак се готви за втори удар. В това време Лучия падна от рамото му и се свлече на земята. Нещастното момиче се опита да стане, но престъпникът със светкавична бързина я ритна с всичка сила в гърдите. Лучия рухна безжизнена.