Полковник Пикар започна внимателно да извива частите на гривната и изведнъж с тих тържествуващ вик измъкна бяла хартийка. Стана ясно, че тя беше умишлено вмъкната и закрепена между две пластинки.
— Още една свещичка! — помоли бързо и възбудено Пикар. — Моля ви се, Мадлен, запалете бързо една свещичка. Това съобщение ще бъде сигурно много интересно!
Свещичката светна. Младото момиче я доближи до ивичката хартия, която Пикар държеше в ръцете си.
— Писано е с кръв! — разбра полковникът. — Едва може да се чете, но все пак, струва ми се, че почеркът е женски… да, да… това тайнствено писмо е написано от жена!
— Четете! — промълви Мадлен, задъхана от вълнение.
След като Пикар проучи няколко минути неясния кървав почерк, той можа да разчете загадъчното писмо. То гласеше:
„Държат ме в тази лудница против моята воля. Заклевам се, че съм напълно нормална и че не умопомрачението на една нещастна луда жена ме кара да пиша това писмо. Мъжът ми с измама ме привлече в тази къща и ме тикна в една ужасна дупка при един буен луд, тъй че животът ми е всяка минута в опасност. От три дни и три нощи не съм склопила очи от страх нещастникът да не ме удуши в съня ми. Чувствам, обаче, че силите ме напускат. Загубена съм, ако скоро не дойде помощ.
Пиша настоящото с кръвта си. Нараних се нарочно с игла от шапка. За писалка ми служи една клечка.
Който намери тази гривна, нека занесе писмото на писателя Емил Зола или на полковник Пикар. Тогава той може да бъде сигурен, че след няколко дни ще получи от мен царско възнаграждение. Аз съм богата жена, принадлежа към висшето парижко общество. Защото знам твърде много за съдбата на нещастния Драйфус, защото познавам подлеците, които изпратиха мъченика на Дяволския остров и към които принадлежи и моят собствен съпруг, и защото имах намерение да ги демаскирам, съм тук, в тази лудница. Затова искат да ме премахнат.
Повтарям, трябва да се бърза. Има опасност да загина още през следващите двадесет и четири часа и заедно с мен да пропаднат и много важни ценни тайни.“
— Милостиви Боже — извика Мадлен, — какъв ужас, какво страшно престъпление!
Но Пикар тържествуващ се засмя.
— Значи, от небето вече почнаха да валят доказателства, чрез които ще ви окачим, вас, подлеци на въжето — извика радостно той. — Един съпруг затваря своята жена в килията на един луд, за да й отнеме възможността да говори, понеже е жена благородна и иска да се застъпи за една права кауза! О, ти няма дълго да страдаш, нещастна жено. Спасителят е тук. Още тази нощ ще бъдеш свободна.
Полковникът беше много развълнуван. Скри писмото във вътрешния джоб, след това заобиколи зданието, за да разгледа добре обстановката, доколкото тъмнината му позволяваше. Но където и да погледнеше, виждаше все същите мрачни прозорци с решетки. Отникъде не прозираше светлина.
— Извинявайте за няколко минути, Мадлен — помоли Пикар младото момиче. — Стойте тук и наблюдавайте дали някой ще влезе или излезе от тази къща.
След това Пикар изчезна. Той заобиколи къщата и установи, че от трите страни е заградена с високи стени, над които имаше и бодлива тел. Притежателят й изглеждаше подготвен против всякакво нападение.
Но кой беше притежателят й?
Пикар се върна малко назад по шосето и почука на вратата на една малка къщичка, която му се изпречи първа пред очите. Вратата се отвори и млада жена с дете на ръце попита любезно Пикар какво желае.
— Отивам в Париж, госпожо — отговори полковникът. — Изведнъж ми стана лошо, тъй че съм принуден да ви помоля за чаша вода.
Селянката с готовност изпълни скромната му молба. Пикар й даде една голяма сребърна монета, за която тя десетки пъти благодари.
— Хубава вода — каза Пикар, след като изпразни чашата. — Чувствам се вече значително по-добре. Виждам, че има добри хора в околността на Париж, ала преди минута се усъмних в това. Представете си… вие навярно познавате голямата къща, която е близо до вас? Там чуках напразно четвърт час, но никой не ми отвори, макар че доста високо извиках, че съм болен и моля само за чаша вода. Трябва да е много коравосърдечен човекът, който живее там…
Селянката направи едно движение, което изразяваше ужас и отвращение.
— Бъдете доволен, господине, че не са ви отворили — огледа се внимателно, преди да започне тя — и че кракът ви не е прекрачил прага на тази къща. Там е страшно. Който веднъж влезе, лесно не излиза вече на белия свят!
— Наистина ли е толкова страшно? — попита Пикар наивно.
— Това е лудница, господине — пошепна селянката, като инстинктивно притисна по-силно детето до себе си.
— Но лудницата всъщност е едно полезно заведение — възрази Пикар, — нещастните болни са навярно добре гледани и лекувани от опитни лекари и след време я напускат с укрепнало здраве.
Ала селянката се изсмя горчиво и поклати отрицателно глава.
— Нещастниците напускат тази къща само с краката напред — изрече тя грубо, — и биват изнасяни в градината зад къщата, която служи за гробища на лудницата.
— Значи, тази лудница взема само тежко болни?
— Напротив! Хората, които влизат там, често са здрави. Вътре се разболяват, защото… нека си го кажа направо, господине, лудницата на господин доктор Дюбоа е разбойническо гнездо… Да, така е, казвам го, пък ако ще доктор Дюбоа да ме съди за обида и клевета, както вече е съдил други… Зад стените на това мрачно здание се крият много тайни, които биха ужасили хората, ако могат да станат публично достояние!
— Защо пък да не могат? — попита настойчиво полковникът.
— Защото доктор Дюбоа има влиятелни покровители. Казват, че били важни господа в парижкото общество. Те го спасявали всеки път, когато случайно загази.
— Стар ли е доктор Дюбоа?
— Побелял е грешникът и би трябвало вече да мисли за това, че скоро ще се представи пред божия съд, за да отговаря за делата си. Но той нито се причестява, нито ходи на черква и добре прави, че не ходи, защото с това само би увеличил числото на лъжците и лицемерите на Божия дом.
— Навярно доктор Дюбоа има за помощници много лекари и пазачи?
— Лекари ли? — попита подигравателно селянката. — Там сам си е лекар за всичко. За лекуването, което той прилага, няма нужда от помощници. Не всеки би продал съвестта си на дявола, както е направил старият. А що се отнася до пазачи — продължи селянката, — има двамина здрави мъже, за които разказват, че били помощници на Дижонския палач, и две жени, две фурни, същински войнишки проститутки, които изглежда са били по бойните полета през 1870 година.
— Но това е ужасно — изпъшка Пикар. — Тежко на горките болни, които попадат в ръцете на тези хора…
Селянката само се прекръсти. Тя не каза нищо повече. Пикар знаеше вече какво му трябваше. Той побърза да се върне при Мадлен.
— Искате ли да ми помогнете, Мадлен, да освободим още тази нощ нещастницата — попита той. — Искате ли да участвате в едно добро дело, което може би е от значение не само за оная нещастна жена, затворена там горе зад решетките, но и за самата Франция?
Мадлен се съгласи на драго сърце.
— Тогава бъдете тъй добра и елате с мене. Тази нощ, може би, ще трябва да изиграете една малка роля. Мислите ли, че имате талант за това?
Мадлен се изчерви. Тя си спомни, че е дъщеря на актьор.
— Господин полковник — промълви, — ще направя всичко, което поискате от мене.
— Добре тогава, да вървим!
Те се запътиха с широки крачки към града. Заваля сняг, снежинките се набиваха в очите им, но нищо не беше в състояние да намали скоростта, с която вървяха Пикар и Мадлен. Касаеше се за един човешки живот. Освен това тази жена знаеше тайни, които може би щяха да разрешат аферата Драйфус.
Щом навлязоха в града, Пикар взе файтон и поръча на файтонджията да го закара у Емил Зола. Преди обаче файтонът да потегли, той изпрати човек с бележка до Матийо Драйфус, с която го покани да дойде също веднага в дома на Зола.
Скоро след това всички те седяха в кабинета на знаменития писател, а Мадлен, настанена между Пикар и Зола, беше изпълнена с гордост, че участва във великото дело на тези достойни мъже.
