— Сега съм самотна — оплакваше се Мадлен, — съвсем сама сред този безмилостен свят. О, майко, ти не знаеш какви страдания преживях, откакто ти склопи очи. Може би е по-добре, че милостивият Бог не те остави да видиш всичко това, защото страданията на твоето дете биха разбили сърцето ти.
Мадлен наведе разплаканото си лице толкова ниско, че то докосна студената земя. Тя дълго и сърцераздирателно плака. Най-сетне можеше да се наплаче и то тук, където беше най-близо до майка си. Този гроб беше за нея всичко: и роден дом, и единствено убежище, и свят спомен. Тя нямаше нищо друго, освен него.
Вечерната мъгла се спусна над гробището и тъмнината разпери призрачни, крила, но Мадлен не ставаше, тя не можеше да се откъсне от това парче земя. Защо й трябваше другият свят, светът, в който имаше за нея само страдания и опасности? Тук беше спокойно, тук се чувстваше сигурна, сякаш майка й беше станала от гроба и притискаше до изнемощелите си гърди главата на детето си, както често го беше правила в бедната стаичка в мрачното здание на улица „Мартир“.
Изведнъж тя чу съвсем наблизо тих плач на мъж. Тази гласно изразена скръб й звучеше като ехо от нейната собствена. Тя се изправи бавно, озърна се в тъмнината и забеляза само на няколко крачки от майчиния й паметник фигурата на снажен мъж, надвесен над един обсипан с цветя гроб. Голямата тъга го беше превила.
Той разпери ръце и извика със задавен от сълзи глас:
— Спи спокойно, скъпа моя Лучия, почини си от този жесток сън, наречен живот. Сега си заобиколена с много по-хубави, много по-приятни сънища. Ти умря като борец на бойното поле, където кипи борбата за правото и истината и за свободата на нещастния Драйфус. Тебе те убиха, но ти няма да си единствената жертва. Никога няма да те забравя, моя Лучия. За мен ти беше много повече, отколкото хората можеха да предполагат. Ти беше моя годеница, моя жена, но ние бяхме положили свещена клетва и я удържахме. Заклевам се, че ще съобщим на хората за нашето щастие само тогава, когато бъде прогонен ужасният призрак на нашето столетие, когато мъченикът от Дяволския Остров се върне между хората, когато съдбата му престане да тегне върху нашите души. Но ти, моя скъпа Лучия, ти си отиде преди да постигнем тази благородна цел и днес аз плахо се питам дали някога ще мога да се изправя пред твоя гроб и да ти кажа: „Радвай се, тържествувай, ти, дух на моята жена! Драйфус е свободен, невинността е спасена, истината е възтържествувала, родината се освободи от петното, което престъпни подлеци й бяха залепили.“ Ще дойде ли някога този ден!? О, Лучия, моя Лучия, която си отърсила вече земните окови и обитаваш сфери, от които можеш по-лесно да вникнеш в нашата съдба, отговори ми, ще дойде ли този ден?
— Ще дойде! — отговори един ясен глас до плачещия мъж.
Той трепна. Но след това натежалият му поглед се спря изпитателно върху оная, която като ангел Божи му възвести радостната вест.
Пред него стоеше Мадлен. Като въплъщение на младостта и красотата се издигаше нейната стройна моминска фигура върху тъмния фон на гробовете. Нощният посетител на гробищата се приближи до нея и й подаде ръка.
— Не ви познавам, госпожице — каза той, — но благодаря ви за вестта, която ми донесохте. Знам, че тя е само надежда, но надеждата е най-хубавото нещо, което може да се даде на един страдащ. Навярно и вие сте тъгувала и плакала над гроб, иначе нямаше да бъдете тук по това време. Когато човек е толкова хубав, толкова млад и толкова добър, както изглежда сте вие, трябва да тъгува по някой много скъп покойник, за да напусне света на блясъка и светлината и да дойде тук в царството на смъртта.
— Молих се на гроба на майка си — отговори скромно и простичко момичето. — Казвам се Мадлен Готие.
— А пък аз на гроба на моята жена — каза мъжът, — на моята съпруга, която всъщност никога не ми е била жена, макар свещеникът да ни беше благословил… А сега да си ходим вече, госпожице. Скоро ще затворят вратите на гробищата и няма да можем да излезем. Позволявате ли да ви предложа ръката си. Но забравих да се представя. Казвам се полковник Пикар.
— Знаменито име! — прошепна Мадлен със светнали очи. — Значи, пред мен стои смелият борец за свободата на нещастния капитан Драйфус?
— Госпожице, пред вас стои един човек, който само изпълнява дълга си.
— Скромността никога не липсва на истинските герои…
След това Мадлен грациозно сложи ръката си върху ръката на Пикар и мълчаливо се отдалечиха от скъпите им гробове.
За пръв път, откакто Лучия беше умряла, Пикар намираше удоволствие в разговор с чужд човек и той трябваше да си признае, че рядко бе срещал момиче от скромно семейство толкова умно, интелигентно и любезно. И Мадлен с удоволствие разговаряше с този висококултурен човек. Той й разказа за своите приключения в Африка, за борбата му с бедуините, за подлите нападения на Естерхази и Пати дьо Клам, които изпратили след него чак в пустинята наемни убийци и как Господ му помогнал да се избави от техните мръсни планове.
Как искрено разказваше Пикар всичко това и как се вълнуваше Мадлен, когато й обрисуваше страданията и опасностите на своя военен живот! Очите й излъчваха състрадание, и именно заради това състрадание Пикар обикна неочаквано младото момиче. Това не беше любов, жажда за телесна наслада, а вярно приятелство между самотни сърца. Дали самите скъпи техни покойници не бяха събрали тези двама хора, дали те не бяха сложили ръцете им една в друга?
Мадлен не спомена ни дума за отношенията си с граф Християн Естерхази. Тя сама не знаеше защо постъпи така, но в този момент не можеше да произнесе името Естерхази, даже на Християн Естерхази. Един вътрешен глас я предупреждаваше да не го прави.
Те вървяха по пустото шосе. Без да искат бяха направили една голяма обиколка около града. Само тук-таме имаше къщи. Нито Пикар, нито Мадлен им обърнаха внимание. Но изведнъж момичето се дръпна назад със слаб вик. Пред краката й беше паднало нещо тежко.
— Не се плашете, госпожице — каза Пикар, — това не е куршум от револвера на подлия Естерхази, значи, не може да бъде нещо опасно. Но каквото и да е, трябва да го потърсим и намерим.
Пикар хвърли изпитателен поглед върху нея.
— Тази местност ми е съвършено непозната — обърна се той към Мадлен, — но ми прави впечатление, че прозорците имат решетки. Затвор не може да бъде, знам положително, тук няма затвори. Значи е частна къща и затова е чудно, че прозорците са снабдени с толкова дебели железни решетки.
— Не ми изглежда толкова чудно — отговори Мадлен, — къщата се намира на доста усамотено място, на не по-малко от половин час път от Париж. Нейните обитатели искат навярно по такъв начин да се запазят от крадци и злосторници.
Пикар поклати отрицателно глава.
— Не е против крадци! Уверен съм, че тези решетки не са поставени, за да попречат на насилствено влизане, а напротив, имат за цел да предотвратят насилствено излизане.
Мадлен не можа да го разбере. Тя не го и запита какво иска да каже, а продължи усърдно да търси предмета, който така неочаквано беше паднал в краката й.
Почвата беше разкаляна от снега и дъжда, които бяха валяли през последните дни, тъй че мъчно можеше да се види падналият, по всяка вероятност, в някоя дупка или локва предмет.
— Недейте, господин полковник! — каза Мадлен, — о, не си губете повече времето.
— Не, госпожице — отговори Пикар със свойствената му твърдост, — няма да си тръгна, докато не намеря онова, което търся. В последно време преживях твърде странни работи. Сблъсках се с какви ли не изненади, тъй че не мога да не обърна внимание на един неочаквано паднал от небето предмет, впрочем… ах, ето го!
Пикар се наведе до самата стена на къщата и вдигна от земята лъскав предмет.
— Златна гривна! — възкликна той. — Тежка, дебела и, както ми се струва, истинска!
Запалиха свещичка и при нейната светлина Мадлен разгледа гривната, изработена от масивно злато.
— Как мислите, нямах ли право да упорствам в търсенето? — появи се странна усмивка на лицето на Пикар. — Не ви ли прави впечатление, че от тази къща се хвърлят скъпи, златни гривни, без никой да си прави труд да излезе на улицата, за дати потърси? Бъдете тъй добра, Мадлен, да подържите за малко свещичката. Искам да разгледам по-добре тази гривна.
