Малко след полунощ звънецът в лудницата на доктор Дюбоа иззвъня. Вратарят отвори и видя на улицата пред къщата едно затворено купе, от което слязоха трима мъже.

Двамата от тях се изправиха от двете страни на файтона, като пазеха вратичките. Третият, елегантно облечен, господин с дълга руса коса, се изкачи нагоре по стъпалата, които водеха към входа на заведението. Набитият вратар го пресрещна.

— Какво желаете, господине? — попита той сурово.

Русият господин веднага пусна в ръката му една жълтица.

— Желая да говоря с господин доктор Дюбоа — изрече забързано. — Идвам по спешна работа. Водя една нещастница, която искам да оставя на лечение при него.

— Всички килии са заети — отговори вратарят, — но може би носите особена препоръка — прибави той.

— Ето препоръката — пошепна непознатият и сложи в ръката на вратаря още една жълтица.

Церберът беше победен. Той предложи на посетителя да почака във входа, приближи се до извитата стълба, която водеше нагоре, и натисна копчето на звънеца, свързан със стаята на доктора.

Измина доста време, докато на стълбата се показа слаба фигура, загърната в халат. Беше доктор Дюбоа с лампа в ръка.

— Защо смущавате съня ми? — сопна се остро той. — Знаете, че няма свободни места в болницата.

— Бъдете тъй добър да ме изслушате, господине — помоли русият мъж. — Трябва да ви кажа нещо важно.

Докторът погледна недоверчиво надолу. Явно се колебаеше. Русият господин бързо изкачи стъпалата и му пошепна на ухото:

— Касае се за дамата, която преди три дни затворихте в килията на лудия. Надушили са тази работа… сестрата на дамата се е заловила да я разкрие… мене ме изпраща този, който ви доведе дамата… изслушайте ме, доктор Дюбоа!

При това съобщение лампата трепна в ръката на стареца. Жълтото му лице се изкриви в отвратителна гримаса, която не можеше да се разбере дали изразява недоверие или изненада.

— Елате в кабинета ми! — продума после докторът.

Той тръгна напред, а нечаканият посетител го последва до стаята, мебелирана като кабинет на сериозен учен.

— Така е, както ви казах — поде наново посетителят. — Сестрата на изчезналата дама е направила всичко, за да открие следите на… да речем, на умопомрачената. Тези следи водят до вашето заведение.

— Не е възможно! — избухна доктор Дюбоа. — Само ако генералът не се е изпуснал да каже нещо.

Събеседникът му едва се сдържа да не извика от радост, но успя да се овладее и продума сериозно:

— Генералът… да, точно така. Не знаете ли, че той обича доста да си попийва? В пияно състояние почти е издал тайната.

— Дявол да го вземе, що ми трябваше да се залавям с този човек! Но нали уж толкова ми го препоръчваха…

— Разбира се — прошепна русият. — Естерхази искаше да спечели пари, пък и същевременно да услужи на генерала.

Името на Естерхази беше произнесено твърде предпазливо, както лекар, който внимателно вкарва сонда в раната на болния.

Ала притежателят на лудницата ни най-малко не се учуди, като чу това име. Напротив, той вече беше убеден, че посетителят е посветен в техните работи. Човек, от когото няма какво да крие.

— Какво да правим тогава, господине? — засуети се уплашено докторът. — Знаете, че ако работата се разчуе, ще пострадам не само аз, но и някои други хора, по чието нареждане съм действал.

— Разбира се — потвърди посетителят. — Естерхази, Пати дьо Клам, Анри и генералът, за чиято жена сега става дума, този непредпазлив генерал…

— Ах, този Боазльо! — кресна ядосано Дюбоа.

— Боазльо! — повтори натъртено посетителят. — А сега слушайте, господин Дюбоа, какво решихме ние, вашите приятели, за да спасим вас и нас самите. Сестрата на генералшата, същата, която подозира, нещо повече, която знае как стои работата, т.е., че Клотилда Боазльо се намира у вас, ще трябва да сподели съдбата на сестра си, ще трябва да загине заедно с нея, в същата килия!

Дюбоа потърка доволно ръце.

.— Отлично!— каза той. — Ако премахнем и двете сестри, няма от какво да се плашим повече.

— Знаете ли, г-н докторе — продължи благосклонният съветник, — че ние подготвихме чудесно работата? Приближете се до прозореца! Виждате едно купе пред къщата. В него се намира сестрата на генералшата. Отговорете й, че Клотилда Боазльо е действително умопобъркана и не отказвайте да ни заведете в килията на нещастницата. Обаче, щом сестрата влезе в килията на генералшата — тук гласът на посетителя стана по-тих, по-предпазлив, — ще я тласнем вътре и ще заключим вратата. Е, докторе, как ви харесва моят план?

Доктор Дюбоа беше разбрал. Той кимна в знак на съгласие.

— Нямам никакво основание да не ви се доверявам, — изрече той с внезапно пресипнал глас, — тъй като вие знаете всичко. Ще направя това, което ми предлагате.

— Добре тогава, ще доведа горе сестрата на генералшата.

Посетителят не излезе от стаята, а от прозореца направи знак на двамата мъже. Те отвориха вратата на купето и от него излезе едно облечено в тънки дрехи младо момиче. То влезе в къщата заедно с двамата мъже. След няколко минути някой почука на вратата на кабинета. Доктор Дюбоа отвори и госпожицата влезе. Лицето й беше бледо, а очите й червени, като че ли беше плакала. Развълнувана, тя застана на прага, очите й изгледаха гневно лекаря.

— Доктор Дюбоа — започна тя нетърпеливо, — аз съм сестрата на нещастната жена, която преди няколко дни изчезна безследно от Париж. Известни обстоятелства ме убедиха, че тя е затворена тук във вашето заведение от мъжа си, с когото не живееше добре. Дойдох да ви попитам дали това е вярно и дали имате намерение да действате като честен човек и добросъвестен лекар и да ме оставите да видя болната. Ако ми откажете, ще бъда принудена да прибягна до помощта на полицията, която насилствено ще отвори вратите на вашите килии. Не искам да ви обиждам с някакви предположения. Искам засега да вярвам, че известна нервност на моята сестра ви е заблудила и ви е накарала да я сметнете за умопобъркана, която се нуждае от вашето лечение. Предупреждавам ви да не отказвате на молбата ми. Станалото досега ще остане тайна между нас. Но един ваш отказ ще ви напакости много и ще подкопае вашето реноме на лекар и човек.

Доктор Дюбоа намести златните си очила и се приближи с лицемерна любезност до младото момиче.

— Госпожице — отвърна той, — трябва, преди всичко, да призная, че вашето предположение е вярно. Сестра ви действително е в моето заведение. Тя беше доведена от съпруга си в състояние на много силна нервна възбуда. И след като я прегледах основно, прецених, че за сестра ви ще е по-добре, ако прекара известно време съвсем усамотена в моята къща.

— О, нещастната ми сестрица! — възкликна момичето, като протегна ръце към небето. — Значи, твоят нещастен брак те доведе до лудницата…

— Това беше действително наложително — побърза да я увери доктор Дюбоа. — Моля да ми вярвате. Аз съм лекар от четиридесет години и мога да се похваля, че през време на моята дългогодишна практика, не съм се излъгал нито веднъж. За съжаление трябва да ви кажа, че сестра ви е душевноболна.

— Мога ли да се уверя в това със собствените си очи?

— Трябва да ви предупредя, госпожице, че една среща с вас не би била полезна за здравословното й състояние. Всяко вълнение вреди на такива болни, но тъй като тук се касае за моята чест, готов съм да ви заведа в килията на нещастната болна.

— Благодаря ви, господин докторе — промълви разстроено младото момиче.

Доктор Дюбоа се приближи до електрическия звънец, който се намираше близо до вратата. Зад гърба му мнимата сестра на генералшата и русият посетител размениха бърз тържествуващ поглед. И мъжете, които придружаваха младото момиче от файтона до къщата, изглеждаха също тъй развълнувани.

— Кои са тези господа — попита подозрително докторът.

Посетителят му направи знак да се отделят в един ъгъл на стаята.

— Тези господа придружават госпожицата — каза той високо, но после прибави шепнешком, така че само докторът да чуе. — Те са мои хора и ще ни помагат да затворим вратата, след като сестрата на генералшата влезе в килията.