В двора на затвора „Сен Лазар“, в който затварят проститутките, царуваше голямо оживление. Високите стени, които го ограждаха, видяха още веднъж сцената, която често са виждали и пак ще виждат, но която си остава една тъжна и еднакво унизителна за човека сцена. Около двадесет жени в сиви дрехи стояха на двора наредени в дълга редица. Всяка от тях с късо отрязани коси и с неприятен, запуснат вид, държеше в ръце по едно вързопче. И всяка поглеждаше мрачно към една голяма черна кола, която стоеше приготвена в средата на двора. Прозорците й имаха решетки. До колата стояха четирима войници със затъкнати ножове, а зад жените вървяха няколко въоръжени слуги.

Желязната врата на затворническия двор беше заключена, така че без разрешение на ключаря никой не можеше нито да влезе, нито да излезе. На десетина крачки от жените стоеше директорът на затвора „Сен Лазар“, зает в оживен разговор с двама елегантни господа в цивилно облекло.

Това бяха граф Естерхази и полковник Анри.

— Ние ви предадохме присъдата, господине — обърна се Анри към директора на затвора, — съгласно която Фернанда Турвил в едно тайно съдебно заседание е осъдена на двадесетгодишно заточение на Дяволския остров. Нещастницата е една убийца, която с помощта на майка си удуши тайния полицейски агент Лемерсие в една стая на тяхното съмнително заведение на улица „Росини“.

— Знам случая — отговори директорът, — и знам, че съдебната процедура за дадения случай е извършена с необикновена тайнственост и при пълното изключване на всякакви външни лица. Трябва да призная, господа, че това много ме учуди.

— Няма нищо чудно, господине — отговори Естерхази. — Фернанда Турвил е убила един таен агент на политическата полиция. Той работеше в тайно информационно бюро на Генералния щаб. И тъй като трябваше да се предположи, че убитият Лемерсие е поверил на своята любовница, тази именно Фернанда, някои тайни, засягащи отбраната, които той беше научил от Генералния щаб, съществуваше опасността по време на процеса да се говори за неща, които в интерес на Франция не биваше да станат публично достояние. Затова предпочетоха да съдят Фернанда на тайно заседание. Всъщност тя трябваше да бъде осъдена на смърт, но моят благороден приятел и другар полковник Анри, който беше обвинител от Генералния щаб против Фернанда Турвил, се застъпи пред съдиите за нея, като ги моли да вземат под внимание младостта на нещастното момиче и обстоятелството, че тя е била подведена от майка си, която загина в пожара на благотворителния базар.

Анри поглади самодоволно мустаците си.

— Вярно е — кимна той. — Аз съжалявам нещастното момиче, то е още толкова младо и може би ще се поправи там, на Дяволския остров. Пък двадесет години не са кой знае колко много…

— Вие сте благороден човек, полковник Анри — отговори белокосият директор на „Сен Лазар“, — и не сте дали, според мене, съчувствието си на недостойна за него. Откакто управлявам този затвор, не съм имал затворничка, която да се държи по-спокойно, по-разумно и по-достойно от Фернанда Турвил. Тъжна, но кротка, тя си седи в килията и не проговаря с никого, дори с пазачката, която й носи храна.

В този миг желязната врата на двора се отвори и ключарят пропусна една висока женска фигура, облечена в дълго монашеско расо. Лицето й беше наполовина прикрито от черна забрадка.

— Монахиня — учуди се Естерхази, — какво търси тя тук в този затвор за проститутки?

— Тя е сестра от „Светият кръст“ — отговори директорът. — Монахините от този манастир имат право по всяко време да влизат в нашия затвор и да донасят на падналите жени, затворени между тези стени, небесна утеха. Много закоравели сърца са омеквали, вследствие нежните увещания на сестрите от „Светият кръст“. В много души се е стопявал ледът, когато някоя от тези монахини ги е озарявала с лъча на вярата. Много упорити грешници са били поправени по тоя начин. Но изглежда, че тази сестра има някакво особено желание. Тя е може би изпратена от игуменката със специална поръчка. Нали виждате, господа, че тя иде право към нас?

Монахинята с дългото бяло облекло, приближаваше бавно, но изведнъж, като видя двамата мъже, които разговаряха с директора на затвора, се спря като закована и с бързо движение покри още повече лицето си със забрадката. След това направи знак с ръка.

Директорът забърза насреща й, поздрави я почтително и попита:

— Имате ли нещо особено да ми кажете, сестро? Ще бъда много щастлив, ако мога да услужа вам и на вашия манастир?

Монахинята извади едно писмо и го подаде на директора. Но докато той отвори и прочете писмото, погледите й бяха отправени към Естерхази, а тъмните й очи изпускаха искри.

— Молбата ви ще бъде веднага изпълнена, благочестива сестро — каза тихо директорът на затвора. — Игуменката на вашия манастир ми пише, че желаете да посетите в килията осъдената на двадесетгодишно заточение на Дяволския остров Фернанда Турвил. Един от моите хора ще ви заведе веднага при нея. Утешете я с божията милост. Мисля, че тя ще има нужда от тази утеха пред дългото пътешествие и ужасното пребиваване на оня остров, когото наричат гроб на живите.

— Каквото мога, ще го сторя — отговори монахинята. — Ще си направя и труда, ако е възможно, да добия признания от нея, тъй като според нашите сведения Фернанда Турвил не е признала пред съда, че има вина.

— Твърде рядко се случва да признаят вината си — съгласи се директорът. — Ако беше признала, че е убила Лемерсие, навярно би била осъдена на гилотиниране, така поне си спасява главата.

Той направи знак на един от своите хора и монахинята влезе с него в големия мрачен затвор.

Директорът се върна при Естерхази и Анри.

— Още днес ли ще бъде изведена оттук Фернанда Турвил — попита Анри.

— Щом присъдата й е вече произнесена — отговори директорът, — тя не може да остане повече в „Сен Лазар“. Черната кола, която виждате там, след четвърт час ще вземе всички определени за депортиране жени и ще ги закара в депортационното бюро, което се грижи по-нататък за тяхното изпращане и превозване.

— И другите ли жени — запита Естерхази — ще бъдат изпратени в Каена или на Дяволския остров?

— Не, другите ще отидат в Нова Каледония. Фернанда Турвил е единствената, определена за Дяволския остров. Знаете, господа, че само в крайно редки случаи се изпращат там жени, тъй като климатът в Каена и околностите й е убийствен.

— Наистина ли? — полюбопитства Анри. — Действително ли сте на мнение, господин директоре, че Фернанда Турвил не ще може да преживее своето двадесетгодишно заточение на Дяволския остров? Директорът кимна с глава:

— Най-късно след три години трупът на нещастната ще бъде хвърлен в морето и акулите ще унищожат останките й.

— Клетото момиче — изрече Анри с тон, от който не можеше да се разбере дали изразява състрадание или злорадство. — Значи тя, въпреки моята молба, все пак е осъдена на смърт — продължи той, — само че смъртта на Дяволския остров ще бъде по-бавна и по-мъчителна, отколкото на ножа на гилотината…

Той хвана ръката на директора и помоли:

— Бих искал да говоря още веднъж с Фернанда Турвил. Мога ли да я посетя в килията й преди да я вземе страшната черна кола и да я отдели от живите хора? Бих искал да утеша нещастницата, да й кажа, че тук, в Париж ще направя всичко възможно пред съответните власти, за да й намалят наказанието и при добро поведение да я помилват след няколко години.

— Да, идете и утешете нещастната Фернанда — одобри директорът. — Макар и да е противно на наредбите някой да посещава в килиите им затворниците през времето между прочитане на присъдата и депортирането им, в дадения случай няма да сгреша, ако направя едно изключение.

— Благодаря ви, господине — леко се поклони полковник Анри. — О, вие не можете да си представите колко щастлива ще се чувства Фернанда, ако ме види още веднъж преди своето заминаване.

Анри и Естерхази размениха бързи погледи. Може би почитаният директор на затвора „Сен Лазар“ щеше да бъде сериозно озадачен, ако беше забелязал сатанинското лукавство, което проблясна в очите им.