Когато тежко болен се бори със смъртта, сестрите от „Светият кръст“ са при леглото му. Те се грижат за него, наместват го в леглото му с внимателните си ръце и го подготвят за смъртта, когато лекарите са губили всяка надежда и болният се нуждае от лекар за душата си. Никаква заразна болест не е в състояние да уплаши тези благодетелни жени и да ги възпре от изпълнението на дълга им. По време на епидемиите, които по различни времена са върлували в Париж, те са се проявявали като героини. Без да се замислят, са влизали в заразените от холера къщи и са се грижили за болните, докато дори и най-близките им роднини, ужасени, страхливо са побягвали. А когато през 1870 година по бойните полета на Франция са лежали в кърви под открито небе хиляди хора, разкъсани от куршуми или снаряди, пак бели фигури като ангели от небето са се движили между ранени и убити и прибирали всички, у които още имало живот й дъх. Не една сестра от „Светият кръст“, засегната от заблуден куршум, е умряла геройски, не за родината, а за оная висша духовна родина, която трябва да обедини всички народи в царството на любовта към ближния.

Но който иска да разбере истинската същност на обитателките на този манастир, нека запита бедните и страдащи парижани. Който е гладен, нека похлопа на вратата на „Светият кръст“ — там той е сигурен, че ще бъде нахранен! Който е уморен, нека отиде в манастира, там ще намери чисто легло, а когато го измъчват душевни страдания и угризения на съвестта и се нуждае от духовна подкрепа, нека коленичи пред олтара в малката църква и утешен и подкрепен ще си отиде възроден.

Затова парижани обичат монахините от „Светият кръст“.

Зимата още веднъж се беше завърнала с пълна сила, тъкмо когато хората смятаха, че вече са се отървали от суровата гостенка. Буря засвири из парижките улици и настъпи силен студ. Една фигура, облечена в траурни дрехи, дръпна звънеца на манастира. Старата порта се отвори отвътре и сестра-вратарка попита гостенката какво желае.

— Искам да говоря със сестра Матилда, игуменката на манастира.

— Влезте — отдръпна се вратарката, — не стойте вън на бурята. Не вярвам, обаче, да можете сега, в този късен нощен час, да говорите с игуменката, тъй като тя или вече си е легнала, или пък е в своята килия и се занимава с манастирската кореспонденция, а тогава не бива да я смущаваме.

— Занесете й моля, тази карта — подаде й гостенката нещо.

Вратарката повдигна фенера, който държеше в ръката си, и освети лицето на нощната посетителка. Какво хубаво, пълно с достойнство бледо лице! Колко страдания и мъка бяха оставили по него своя отпечатък…

— Влезте за момент във вестибюла — предложи вратарката, като посочи едно добре отоплено помещение с колони.

Посетителката се облегна на една колона и горящите й очи разсеяно се зареяха из помещението.

— Това е, значи, краят — пошепна тя с тих, възбуден глас. — Скоро зад мен ще се затворят вратите на тоя манастир и моят живот, който започна с толкова надежда, ще завърши в тишина, еднообразие и безнадеждност, докато дойде смъртта като избавителка. О, да дойдеше днес, да дойдеше в този миг — изхлипа жената в изблик на скръб, — бих я посрещнала с радост. Само едно желание имам, едно-единствено — да ме погребат до малкото гробче, където лежи моето мило детенце, моята малка Виктория.

Вратарката се завърна. Тя загледа посетителката с известно учудване и страхопочитание.

— Игуменката ви моли да отидете при нея — съобщи тя. — Елате, аз ще ви водя.

Двете преминаха по широки, варосани каменни стълби, след това по един дълъг коридор, докато най-сетне вратарката спря в края, пред вратата на една килия:

— Влезте. Това е килията на игуменката.

В същия миг вратата се Отвори, две бели ръце се протегнаха, прегърнаха посетителката и я дръпнаха в дългата, скромно обзаведена стая. Тя се облегна на гърдите на една слаба, висока монахиня, чието изразително младо лице беше заобиколено със сиви коси.

— Ти ли си наистина? — отдръпна се за миг сестра Матилда, игуменката на манастира „Светият кръст“. — Дойде ли най-после при мен? Знаех, че един ден ще дойдеш, не се съмнявах, че ще разбереш нищожеството на света и ще почувстваш нужда да разкриеш сърцето си пред мен. И тъй, добре дошла, скъпа приятелко от детските години, графиня Натали Естерхази, както те наричат миряните. За мен, обаче, ти си само Натали, другарката в игрите на моето детство, довереницата на младините ми. Често, о, твърде често, мислех за теб!

— Да! Натали! — отговори бледата, убита от скръб жена. — Аз съм все още твоята Натали, но не ме наричай вече графиня Естерхази, това име ми напомня за ужасната ми съдба.

— Значи не си била щастлива със съпруга си? — учуди се игуменката, като заведе приятелката си до една дървена скамейка и грижовно я настани да седне до себе си. — Спомням си времето след годежа ти. Едва ли имаше на света по-щастлива, по-изпълнена с надежди годеница от тебе…

— Щастливата годеница се превърна в една нещастна съпруга — оброни печално глава Натали. — Ах, Матилда, нямаш представа, какво преживях и колко страдам… Не исках да вярвам, като ми казваше, че земното щастие никога не е трайно и че гради върху пясък оня, който напълно се доверява на друг човек. Всичките ми надежди останаха излъгани. Мъжът ми изневери и ме напусна. Той живее с една недостойна жена. Синът ми, съблазнен от жаждата за приключения, избяга и е нейде в чужбина. А моята четиригодишна дъщеря, моята скъпа Виктория, Господ прибра при своите ангели. Ах, тя още приживе беше ангел…

Горещи сълзи бликнаха от очите на Натали, а игуменката, обхваната от дълбоко състрадание, стисна тихо и сърдечно ръцете й.

— Клета приятелко — прошепна тя. — Какво ти е минало през главата, колко страдания си понесла! Но обърни се към Бога, той ще ти изпрати утеха на сърцето, спомни си за страданията на нашия спасител, помисли за мъките, които е претърпяла майка му, като е гледала сина си на кръста!

— Сега съм сама на този свят — продължи Натали със задавен от сълзи глас. — Нямам нищо, за което да милее сърцето ми. Уморена съм от борбата и само едно желание изпълва гърдите ми. Търся място, където на спокойствие да дочакам времето, когато Бог ще ме повика.

— Вече си на това място — прегърна я игуменката. — Вратите на този манастир са отворени за тебе и ние сме готови да те наречем наша сестра. Графиня Естерхази, питам те, изпита ли се искрено сама, чувстваш ли силата, необходима, за да се отречеш веднъж завинаги от този свят и никога да не се върнеш вече в него, при неговите лъжливи радости?

— Да, чувствам тази сила — отвърна немощно нещастницата.

— Умряла ли е напълно в сърцето ти любовта към онзи недостоен мъж? Не се ли страхуваш, че може някога отново да се съблазниш от желанието да го видиш и да му станеш жена и другарка?

— И от това не се боя! Обичах този човек, но той ми изтръгна сърцето от гърдите и го стъпка в краката си. Любовта ми се превърна в презрение.

— Това е единственото оръжие, което може да убие любовта — отрони игуменката с болка. След това сложи ръце върху главата на Натали.

— Добре дошла, сестро Натали — каза тържествено тя. — Тук при нас, при сестрите от „Светият кръст“, твоята душа ще оздравее, ще намериш утеха и ще облекчаваш и лекуваш страданията на другите, щом твоите собствени са неизлечими.

— Неизлечими! — прошепна Натали.

— Искаш ли веднага да останеш тук, още тази нощ?

— Да, оставам при вас. Дай ми монашеско облекло и ми отреди килия. Скъсвам със света…

Игуменката натисна копчето на звънеца. Вратарката влезе.

— Посочете на новата сестра от „Светият кръст“ една килия. Послушницата, сестра Натали, нека дойде за утринната в параклиса.

Натали се наведе и целуна ръка на игуменката. След това вратарката я заведе в една от ония скромни килии, в които няма нищо друго, освен кораво легло, стол, прибори за миене, разпятие и столче за молитва. Това беше достатъчно за отказалата се от живота нещастна графиня Естерхази, жената на черния майор.