— Господине, преди действително се движех в по-висшите кръгове — отговори Анри, — но по външността ми в тоя момент не може да се направи подобно заключение.

— Обаче то си личи по говора ви — отговори старецът. — Кажете ми, не стели срещали някоя американка на име Алиса Тери?

— Такова име не мога да си спомня — каза той. — С подобна дама не съм се срещал. Но чакайте. Има прочута американска детективка на име Алиса Тери?

Старецът сви рамене.

— В Англия и Америка често се среща името Тери — отговори. — Обаче никога не съм дори чувал за тая прочута детективка, а още повече да я познавам.

След това се замисли и сложи главата си върху сламената възглавница.

— Май, че е по-добре да спим — заключи старецът.

— По време на сън човек забравя всичко.

Той затвори очи. След малко Арман хвана десницата му.

— Джо, Джо, спите ли? — прошепна той.

— Не, синко. Какво искате от мене?

— Джо, искам да ви кажа какво ми тежи на душата.

— Тогава говорете!

— Добре, приятелю, казвам ви сбогом!

Старецът смаян повдигна глава.

— Какво искате да кажете с това? Да не сте намислил да…

— Имам намерение да умра!

— Това намерение е много осъдително — разсъни се старецът. — Макар че животът може да ви е станал непоносим, самоубийството е голям грях.

— Но не и в този случай — промълви тихо Арман Боне. — Ако ви разкажа историята на моя живот, ако знаете как през една зловеща нощ опропастих цялото си бъдеще — тогава вие сам ще ме посъветвате да сложа край на живота си.

От другия край на дългия одър се изправи едър негър и извика:

— По дяволите, тук човек не може да спи спокойно! Идете в ада, ако искате да разговаряте.

След това пак легна.

— Говорете по-тихо — посъветва старецът. — Разкажете ми цялата история на живота си и не скривайте нищо.

Арман въздъхна тежко, след което започна разказа си. В думите му бликаше само истината и разказваше всичко така, както се беше случило. Той сподели със стареца как отишъл в къщата на госпожа Буланси и как Естерхази му прибрал парите, с които можел да осигури бъдещето си.

— Какво значение има за мене животът — завърши разказа си. — Моята Марион трябва да ме презира, тя сега обича друг, с когото ще бъде по-щастлива, тъй като аз не бях достоен за нейната любов.

Старецът почеса дългата си побеляла брада.

— Твърдо ли сте решил да изпълните намерението си? — попита той.

— Да. Утре на обяд ще се простя с вас, а вечерта няма да бъда вече между живите.

— Добре — отговори старецът. — Ние, американците, не пречим никому, когато пожелае да направи това, което намери за добре. Щом сте уверен, че не можете повече да живеете — тогава умрете!

Старецът изглеждаше много сериозен, когато изговори тия думи.

— Но — продължи той — аз искам да ви дам един добър съвет.

— Какъв съвет може да ми бъде сега полезен? — отрони Арман с болка на душата.

— О, не бързайте толкова. Човек не умира така лесно — спря го старецът. — Решихте ли по какъв начин да умрете?

 — Да, ще се хвърля в залива, вълните ще отнесат трупа ми в безкрайния океан, където ще изчезне завинаги.

— Можете ли да плувате?

— Да, и при това много добре.

— Тогава в последната минута ще изгубите куража си и ще поискате отново да изплувате. Полицаят, който пази брега, ще ви забележи и ще ви арестува за няколко седмици. У нас всеки, който направи опит за самоубийство, се наказва строго от властта.

— Тогава ще измисля друг начин. Ще се обеся. Десетте цента, които имам, ще стигнат да си купя въже.

— Обесването е плебейска смърт — намръщи се старецът презрително.

— Но нямам пари да си купя револвер и да си пробия с куршум главата.

— Виждате ли, че умирането е тежко? Човек навсякъде среща пречки или в решителния момент твърдата воля го напуска. Аз съм ваш приятел и ако с друго не мога да ви помогна, поне ще ви посоча пътя, по който лесно ще можете да се лишите от живота. Чувал ли сте за парка „Менло“?

— Разбира се — отговори Арман учуден, тъй като не можеше да си обясни каква връзка има този парк с неговите мисли. — Доколкото ми е известно, този парк принадлежи на прочутия Едисон, който си е построил там дворец и обсерватория. О, този щастлив Едисон — продължи младият французин, — той достигна такова положение, каквото човек рядко може да постигне, и ощастливи света с много важни открития като телефона, телеграфа, фонографа… Всичко това е негово дело. Днес той е милионер, цар на науката.

Старецът беше навел глава и слушаше с голямо внимание думите на младежа.

— Да, Едисон е достигнал завидно положение. Наричат го „магьосникът от парка «Менло». Но се заклевам, че не може да омагьосва. Той само се е придържал към законите на природата, като е обърнал всичко в пари. Доколкото ми е известно, този прочут Едисон на младини също е трябвало да се бори с живота и е нощувал като нас в това заведение, понеже нямал достатъчно средства, за да си наеме квартира. Изслушайте ме сега какво ще ви кажа за парка «Менло». В него се намира висока кула, от върха на която се вижда околността на няколко мили разстояние. Едисон е построил тази кула, за да може в нея да мисли и разсъждава спокойно върху проблемите си. Там, горе никой не може да го смущава, той е сам, сам с гения си. Струва ми се — прибави старецът, като погледна Арман, — че там горе човек може да умре спокойно. Когато Едисон не е в кулата, вратата е отворена. Ще се изкачите по стълбите, ще отворите един прозорец и ще се хвърлите през него!

— Но при падането на земята от страшната височина костите ми ще се строшат и ще изпитвам няколко минути страшни мъки и страдания!

Старецът не се съгласи с твърдението на Арман.

— В такъв случай човек не усеща нищо — отговори той. — При хвърлянето от такава голяма височина още през първите две секунди високото налягане на въздуха убива човека. Вие ще бъдете мъртъв още преди да стигнете долу. Обещайте ми, че ще се хвърлите оттам, а не от друго място. Няма да имате големи разноски, ако отидете в парка «Менло», който е само на един час от тук. Ако дадете пет цента, може да ви прекарат с лодка през залива в квартал «Ню Ерзай», където се намира паркът.

Арман Боне се замисли. ¦ — Благодаря. Обещавам ви — кимна той.

— Тогава ви желая лека нощ. Спете спокойно!

Като каза тия думи, старецът стисна ръката на приятеля си, след което се обърна и заспа. Но Арман не можа да заспи спокойно. Той лежеше неспокоен на леглото си, и се обръщаше ту на едната, ту на другата страна. Нещастникът мислеше постоянно за своята Марион и си спомняше сладките часове, които беше прекарал с нея.

В момента, когато ще се хвърли от кулата на парка «Менло», образът на Марион трябваше да бъде последният му спомен, с който искаше да отиде на онзи свят.

— Марион — прошепна той и затвори очи. — В същия момент почувства, че някой го хвана за ръката. Арман бе изненадан, като чу, че младият мъж, който спеше от другата страна, му говори на френски език.

— Вие французин ли сте?

— Да, господине, но…

— Не говорете толкова силно. Желая ви само доброто, колкото може по-скоро да оправите положението си. Как ви е името?

— Казвам се Арман Боне!

— Благодаря ви. Моето име е Марсел Бернард. Аз също съм родом от Париж и се радвам, че сте мой съотечественик.

— И аз се радвам, но съжалявам, че се срещаме в тая къща.

— Що се отнася до мен — отговори Марсел Бернард — не нуждата ме е накарала да нощувам тук.

— А какво друго? — учуди се Арман Боне. — Има ли на света друго нещо“, освен нуждата, което би могло да накара човек да остане дори два часа на това страшно място.

— Ей сега ще научите какво ме доведе тук. Но преди това да поговорим за вас. Станах неволен свидетел на разговора ви със стареца и чух, че говорите за самоубийство. Господин Арман, няма нужда да вършите такава безразсъдна постъпка.

— О, господине, вие не познавате моето положение. На мене не ми остава нищо друго, освен да посегна на живота си.