Арман бе дошъл тук с намерение да поправи грешката, която е сторил. Той искаше да работи от сутрин до вечер. С това единствено намерение мнозина отиват в Америка, но скоро остават излъгани. Както едно растение не хваща корен, когато се пренесе от едно място на друго, така и преселникът най-напред трябва да научи езика и обичаите на американците и после да обмисля пътищата, чрез които да успее в работата си.

Арман не говореше английски, нито пък разбираше от американска търговия, а за физическа работа бе слаб и не намери никъде работа. Парите, с които беше пристигнал тук, бяха изхарчени за два месеца, след което го обзе нуждата.

Най-после Арман беше сполучил да се сдобие с книги от един богат книжар, който го беше натоварил да събира абонати. Няколко негови приятели бяха сполучили в тази работа, а нему не вървеше. Ако работеше цял ден, едва успяваше да спечели толкова, че да може да се нахрани и да плати десет цента за пренощуване. Всеки ден преди още да си е купил нещо за ядене, той отделяше настрана по няколко цента. В началото, когато беше останал без подслон, той се разхождаше и лягаше на някоя пейка в парка, но там го пъдеха американските полицаи. Ужас го обземаше, когато си спомняше за тия нощи. Затова предпочиташе да легне между разноезичните възмръсни елементи, които нощуваха в „Дома за спане“, макар че му внушаваха отвращение. Там поне беше защитен от студа и нямаше да се страхува, че може да бъде арестуван. Разбира се, той и тук не прекарваше нощта много добре. Обществото, което се събираше, се състоеше от пропаднали човешки същества, от които трябваше да се пази. Те не съжаляваха дори и най-бедния и ограбваха последната му пара, докато спеше. В голямата стая често избухваше и караница, която обикновено свършваше с убийство. В такива моменти се явяваше полицията, издирваше виновниците и ги арестуваше.

Бедният Арман караше мизерен живот, който му беше станал вече твърде досаден. Живееше само заради Марион. Крепеше го надеждата, че ще може да я види още веднъж през живота си. Само тази мисъл го въздържаше да посегне на живота си.

Беше привечер на един съботен ден, а му оставаха само десет цента и с тях трябваше да се прехрани до понеделник сутринта. Гладният стомах не признава празници. Само богатите се наслаждават на истинска неделна почивка. За бедните неделята е само една мъка. Тя ги принуждава да се скитат немили-недраги но улиците или да размишляват на гладен стомах върху днешния несправедлив обществен строй, който ги кара да станат социалисти, комунисти, а най-после и анархисти. Та кой от сиромасите няма да прибегне към такава крайност, когато вижда, че е онеправдан, изоставен и презрян, когато се увери, че за него няма надежда нито на земята, нито на небето, когато вижда неизказания разкош в живота на богатите и види, че техните кучета се хранят по-добре, отколкото той, жената и децата му. Злото, мизерията и нещастията са плод само на неправилния, зле уреден обществен строй.

Арман Боне се отправи към дъсчената барака, в която беше касата на „Дома за спане“. Младежът заплати десетте цента и получи срещу тях един билет, който трябваше да предаде на друг чиновник, който седеше пред вратата на спалната зала. Арман влезе бавно в добре познатото му място, което се осветяваше от голяма лампа, оградена със здрава телена решетка. Тази лампа гореше цяла нощ и на онзи, които имаше нещастието да бъде под нея, осветяваше силно лицето и не му позволяваше да заспи.

Днес спалната зала беше доста посетена. На големия сламеник лежаха около тридесет мъже, стари и млади, силни и слаби, здрави и болни. Макар че в спалнята пушенето беше забранено, мнозина от мъжете държаха в ръцете си горящи пури, цигари или къси лули и тайно пушеха. Над голямото общо спално легло се издигаше гъст отвратителен вонящ облак, който се беше образувал от тютюневия дим и изпаренията на множеството хора. Арман се огледа наоколо и потърси място за спане. В същия момент се повдигна едни висок, белокос човек и му махна с ръка. Младият французин се отзова на поканата и тръгна към него. Там се намираше едно свободно място за спане. Младежът веднага се досети защо старецът го покани при себе си. Белокосият човек хвана десницата на Арман и я стисна сърдечно. Той беше на около шестдесетгодишна възраст, доста бедно облечен. Одухотвореното му интелигентно лице се украсяваше от бели къдри и дълга посивяла брада. Арман се бе запознал с този човек едва преди няколко дена в „Дома за спане“. Старецът не спеше всяка нощ в „Дома за спане“ и странеше, както и Арман, от това съмнително общество. Това, именно, обстоятелство съедини двамата по-тясно и те станаха неразделни приятели.

Старецът се казваше Джо, и както се виждаше, търгуваше с дребни стоки, понеже постоянно носеше със себе си няколко сандъчета. Те бяха добре полирани и винаги заключени. Изглежда, че в тях не се намираха скъпоценни предмети, тъй като старецът не беше много внимателен. Той обикновено вземаше по едно сандъче със себе си, а останалите слагаше в някой ъгъл на залата.

— Добър вечер, млади ми приятелю! — каза той на Арман. — Днес закъсняхте много. Имахте ли добра печалба?

Арман въздъхна тежко, събу обущата, съблече палтото и жилетката си, след което се изпъна край стария Джо.

— Благодаря ви за съчувствието към мене — отговори младежът. — Но по-добре би било да не ви отговоря на този въпрос. Работата ми върви зле, твърде зле.

Старецът хвърли съчувствен поглед към младия си съсед, поклати замислено глава, след което каза:

— Да, това е голямата мизерия на днешния обществен живот, от който всички изнемогваме. Драги ми Арман, не сте единственият, който страда. Ние всички страдаме и изнемогваме под натиска на това зло. При все това сте още млад и можете да се надявате на по-добро бъдеще. Но аз съм стар и ще трябва да остана беден и нещастен, докато ме приеме гробът. Впрочем, да не говорим за мен. Не спечелихте ли поне малко пари?

— Почти нищо. Хората не искат да купуват книги. Сега е карнавал. Всички мислят само за балове и харчат всекидневно много пари по шантаните. Но за книги не искат да жертват дори и пукната пара. Всичко — младо и старо, бедно и богато, иска да се наслаждава. Този животински инстинкт е за тях най-висшия идеал. Наслаждения, това е днес девизът на злопаметната ни и изтощена интелигенция. Да, телесно наслаждение. За него те живеят, за него робуват, трудят се, лъжат, крадат, за него се продават. Боже мой, докъде ще стигнем, ако и занапред върви все така! И погледнете, това е целият ми капитал. С него трябва да живея до понеделник!

Младежът извади десетте цента от джоба си и ги показа на стария Джо.

— Много е малко — съгласи се старецът и след миг добави. — Искам да ви предложа нещо. Имам един долар, който мога да ви дам.

Арман отблъсна уплашен ръката на стареца, в която се намираше един книжен долар.

— Боже мой — отговори той, — как мога да приема от вас пари, когато не съм уверен, че ще мога да ви ги върна. А вие сам сте беден и изнемощял старец. Да, стари Джо.

— Но тия пари не ще ме направят по-щастлив, нито по-нещастен, отколкото съм. Приятелю, вземете ги, аз ви ги подарявам.

Арман Боне поклати отрицателно глава.

— Не, приятелю — отговори той, — макар и да съм изпаднал толкова, че трябва да нощувам в тоя дом, аз не съм стигнал още дотам, че да приемам милостиня.

— Не искам да ви оскърбя — отговори старият Джо и сложи парите в джоба си.

Когато Арман се изтегна на леглото, очите на стареца блеснаха. Той изгледа внимателно младежа, поглади брадата си, позамисли се и попита:

— Вие във Франция ли сте се родил? Арман се поизправи.

— Да, роден и възпитан съм в Париж.

В тая минута другият съсед на Арман се обърна като в сън, но всъщност наблюдаваше през полузатворените си очи нещастния книжар.

Този човек също беше млад, но добре облечен.

— Наистина ли сте живял в Париж? — продължи старецът шепнешком разговора си. — Навярно там сте се събирали с други младежи. Искам да кажа от по-добро общество…