— Глупости — изсмя се непознатият Марсел Бернард.

Арман погледна учуден русия човек.

— Господине, вие се подигравате с мене — намръщи се той. — Не трябваше да го вършите, защото е подло от ваша страна да се подигравате с отчаянието на един човек.

— Кой ви каза, че се подигравам? Говоря ви сериозно. Още утре вечер триста долара могат да бъдат на ваше разположение. Освен това, ако приемете едно мое предложение, веднага мога да ви предплатя десет долара.

Арман сложи ръце върху пламналото си чело.

— Триста долара! — измърмори той. — Да, в такъв случай щях да бъда спасен и не би било нужно да умра толкова млад.

— Приемате ли предложението ми?

— Но какво, в края на краищата е то? Кажете го!

— Ей сега ще ви го направя. Елате по-близо, не бива да го чуе никой.

Нито Арман Боне, нито пък Марсел Бернард забелязаха, че в тоя момент неизвестна ръка сложи едно полирано сандъче помежду им, което беше отворено. После ръката изчезна под завивката на стария Джо, който се преструваше, че спи дълбоко.

.— Приближете главата си до моята — каза Марсел Бернард. — Сега да поговорим, но предпазливо, да не ни чуе някой от тия подлеци, които твърде често се преструват, че спят. Слушайте. Дойдох тук, за да намеря един решителен млад мъж, на когото да може да се повери едно тайно поръчение.

— В какво се състои това поръчение?

— Имам стар чичо — продължи Марсел Бернард. — Той е много богат, макар и болен. Въпреки болестта му, изглежда, че смъртта го е забравила. Не иска да умре, макар че е вече на седемдесет и четири години, защото не може да се раздели с пълната си каса. Голям скъперник е и най-много обича да чете ценните си книжа и да брои жълтиците си. Живееше дълго време сам в къщата си, която се намира самотна на улица „Харлем“. Откакто дойдох в Америка, успях да го придумам да си вземе поне една готвачка. Красивата Нинон е готвачката, която наглежда много добре стареца. Въпреки това той я подозира, и яде и пие само това, което сам си приготви. За американските лекари не иска да чуе и дума. Казва, че са подли хора и лесно се подкупват. Може би мисли, че ще се сдружа с тях, за да го отровят.

В душата на Арман се появи страшно предчувствие. Той наблюдаваше злобната усмивка, която заигра по устните на Марсел.

— Разбрахте ли ме? — попита той.

— Да, продължавайте!

— Чичо ми е родом от Франция. Казах му, че ще гледам да намеря добър френски лекар, който да го прегледа! След дълго колебание се съгласи с предложението ми. Виждате ли, господин Арман, това е причината, която ме доведе тук.

— Не ви разбрах. Как може да се надявате, че тук ще намерите добър лекар?

143

— Вече го намерих — засмя се Марсел тихо.

— Какво?

— Вие сте лекарят, когото търся!

— Аз ли?

— Да, вие сте човекът, от когото се нуждая. И сега да не губим време. Ще приемете ли предложението ми да прегледате чичо ми. Искате ли да ви заведа утре при него и да ви представя като прочутия лекар Арман Боне? За елегантно облекло, златен часовник с ланец, диамантена карфица ще се погрижа аз и всичко това ще остане ваша собственост заедно с триста долара в случай, че остана доволен от вас.

— Ще бъде трудно — отговори Арман, който все още не можеше да разбере какво иска Марсел от него. — Нямам никакво понятие от медицина.

— Но това не е и нужно. Вие ще дадете на болния само един прах и ще го уверите, че ще оздравее, ако го приеме. Този прах ще получите от мене.

— Наистина ли ще оздравее от този прах?

— Това не е ваша работа. Ще си получите парите, при условие че запазите всичко в тайна, след което сте свободен.

На Арман му притъмня пред очите. Той се дръпна настрани и каза възмутено:

— Господине, сега разбрах, какви подли цели гоните. Вие искате да убиете един изнемощял старец заради богатството му! Наистина ли си въобразявате, че в мое лице сте намерили един злодей, който за пари ще ви подпомогне при извършването на това страшно дело? О, господине, аз съм беден, отчаянието ме кара да се самоубия, но по-добре е да умра, отколкото да натоваря съвестта си с такъв голям грях. Махнете се от очите ми! Ако утре сутринта, когато се събудя ви намеря още тук, ще ви предам в ръцете на полицията и ще разкрия злодейските ви намерения! С това ще сторя едно добро дело, което вярвам, ще ми облекчи страданията.

— Вие сте луд — отговори Марсел през смях. — Аз ви разказах тая история, само за да прекарам по-лесно безсънната си нощ, а вие взехте всичко за истина. Ха-ха, това е хубаво, виждам, че и в Америка има глупци. Господине, за вас ще бъде най-добре, ако се обесите, и то, разбира се, колкото може по-скоро!

Арман не чу думите на подлеца. Той се беше изтегнал на леглото и покрил главата си с вълнената завивка, след което заспа.

Когато се събуди, часът беше осем. Той разтри очите си и се огледа да види двамата си съседи, но те бяха изчезнали. Попита касиера кога са напуснали заведението и научи, че подлият изкусител си е отишъл на разсъмване, а старецът Джо в шест сутринта.

Арман се учуди, че старият му приятел си е отишъл, без дори да му каже сбогом. Взе шапката си и напусна приюта. Като излезе на улицата, денят му се видя прелестен. Не беше ли той последният от неговия живот?

Улица „Бовари“ беше пълна с народ. Само някои обърнаха внимание на Арман, който отиваше към залива, където се настани в лодката, която щеше да го пренесе на отсрещния бряг. Арман полусънен наблюдаваше сините води на морето и се стресна, когато лодката спря. Той си спомни всичко, каквото му бе разправил старият Джо относно този знаменит човек. В младините си също така се е борил с живота, но щастието най-после му се усмихнало. Щастието ли? Наистина ли е било само щастието или твърдата воля, която е живяла в гърдите на този велик човек?

Арман изостави тия мисли, тъй като беше пристигнал. Той спря пред една висока кула, върхът на която се губеше във висините. Потърси вратата, която намери отворена, точно както беше му казал старият Джо. Огледа се още веднъж наоколо, за да се увери, че не го е забелязал някой, след което влезе вътре. Нещастникът се изкачи бързо по стълбите. Изведнъж изпадна в състояние, което му подсказваше, че трябва бързо да изпълни решението си, за да не му попречи някой. Сега се намираше горе.

Тук имаше една кръгла зала, в която се намираха разни инструменти, предназначението на които не му беше известно. Всичките мебели се състояха от един шкаф, един малък и един голям стол.

Арман не обръщаше внимание на предметите, които го обкръжаваха, тъй като не беше дошъл да изучава живота на великия човек, а със съвсем друга цел и не трябваше да се бави с изпълнението й. Отвори един прозорец, погледна през него надолу и му се зави свят. Но той бе с твърд характер и безстрашно наблюдаваше картината, която му се откри. Да, старият Джо имаше право. Високите дървета протягаха върховете си като ръце към него и му се струваше, че му шепнат:

— Не се страхувай! Ние ще те прегърнем и ще те притиснем към гърдите на майката природа!

— Марион! — извика Арман с болка в душата. — Марион, сбогом! Бъди щастлива!

Това беше последната му молитва. Той сложи единия си крак на прозореца, хвана се за стената, след това прехвърли и другия. Още секунда и непоправимото трябваше да се случи. Но се чу глас. Бедният младеж се стресна и остана като вкаменен на мястото си. Гласът говореше сериозно. Косите на нещастния Арман настръхнаха. Когато се вслуша по-внимателно, той чу собствения си глас:

— По-добре да умра, отколкото да сторя такъв грях!

— Боже мой — извика Арман, — това са думите, които казах на онзи подлец, който миналата нощ искаше да ме подкупи.

Влезе отново в стаята разтреперан и се огледа наоколо.

— Полудял ли съм? — продума сам на себе си. — Как може човек да чува собствения си глас, когато не говори! Ах, Боже мой, ти си искал да ме запазиш от самоубийството. Ти ми доказа, че този, който може да се противопостави на изкушението, не трябва да умре, а е длъжен да продължи борбата си за съществуване.