— Ние сме добри приятелки.

— Надявам се, че такива ще останете и занапред. Щом Марион се върне в къщата ми, и вие ще можете да живеете с нея.

— Господин майор, страхувам се, че не ще бъде лесно да я убедите да се завърне при вас.

Майорът спря и изгледа Ева учуден.

— Мислите ли — изрече той натъртено, — че моята дъщеря ще се колебае да се завърне в бащината си къща? О, сещам се. Може би вие мислите, че детето й ще стане причина за недоразумение. Мамите се, ако мислите така. Всичко е простено. Всичко е забравено. Ще обичам заради нея и детето й. Никакви упреци не ще произнесат устата ми. Моята дъщеря ще намери в мен добър баща, който не прощава наполовина, а от сърце и душа.

— Господин майор, не в това се състои работата — обясни Ева. — Марион обича един младеж. Боже,мой, каква мизерна роля трябва да играя!

Ева се спря и скри в ръце лицето си. Майорът се вгледа учуден в нея. Горкият не можеше да си обясни последните й думи, нито пък болезнения й вик. В душата на момичето бушуваше жестока борба. Но най-после добрият дух победи над злите й намерения.

— Господин майор — хвана.тя ръката на стария войник, — ще ви изповядам всичко; Не само грижата за Марион, но и лошото, недостойно чувство на завист и ревност ме накара да дойда по това време у вас. Марион и младежът се обичат искрено. Бях заслепена и мечтаех да нарека някога този младеж свой съпруг. Затова именно дойдох при вас и искам да ви заведа при Марион. Да, господин майор, имах намерение да скъсам връзките между дъщеря ви и любовника й — един беден счетоводител — и да ви накарам да ги разделите.

— Никога няма да го направя — каза Форцинети, — стига да е честен момък.

— Имах намерение да ви кажа, че годеникът на Марион е безнадежден човек и че сте длъжен да ги разделите. Но това би било подла лъжа и благодаря на Бога, че нея изрекох. Не, господин майор, този младеж е достоен да се нарече ваш син. Моля ви, не отказвайте благословията си на тези две нежно любящи се сърца. Нека Марион и Арман бъдат щастливи. Боже мой, какво ми, г е, сама изрекох смъртната си присъда…

Майорът беше принуден да я прихване, за да не падне. Но прохладният нощен въздух скоро я свести.

— Чувствам се по-добре — промълви тя тихо. — Да вървим. Ще ви заведа при Марион. Тръгнах от къщата си да направя зло, но сега се връщам, за да извърша добро.

— Чедо мое, небето ще ви благослови за това — каза старецът.

Двамата продължиха пътя си по брега на Сена. Откъм реката пътят бе обрасъл с гъст върбалак и ги отделяше от шумящите води. Пред тях вече светнаха фенерите на Пон Ньоф. Пътеката стана толкова тясна, че майорът и Ева трябваше да вървят един зад друг. Форцинети тръгна напред, а момичето ситнеше след него.

Изведнъж майорът чу вик, който се изтръгна от гърдите на Ева:

— Господин майор, пазете се да не паднете. Там на пътеката има нещо!

В същата минута това „нещо“ се съживи. То побегна, скочи и се пъхна между краката на майора.

Ева видя, че малкото същество измъкна кама и я насочи към коленете на стария войник. Смелото момиче се спусна към загадъчното същество и го ритна силно с десния си крак. От гърлото му се изтръгна болезнен писък и то падна на земята. В това време Форцинети отскочи встрани и извади шашката си.

— Какво става тук? — извика той високо. — Това е нападение, искат да ни ограбят!

— Хей, слепецо, накарай го да онемее! — писна малкото същество.

Из храсталака изскочи исполинска мъжка фигура и се спря до майора.

— Ето го, смажи го!

Гигантът замахна силно с железен чук. Ударът беше отправен към Форцинети.

— Назад! — извика Ева и скочи между убиеца и жертвата му. — Милостиви боже, какво значи това? Това лице, този глас…тате!…

В същия миг последва тежък удар и се чу трясък. Ева се повали с разбита глава на земята.

— Убиецо! — изрева Форцинети и се спусна с изтеглена сабя върху слепия.

— Назад, Мъртвешка глава! — извика Бижу. — Ти уби собствената си дъщеря, ти…

Последните думи на джуджето заглъхнаха на устните му и се превърнаха в глухо стенание. Острието на Форцинетовата сабя се беше забило в шията на дребното същество. Малкият престъпник хвана сабята с двете си ръце, залюля се и падна възнак на земята. От раната му шурна кръв и започна да обагря пътеката.

Бижу беше паднал до краката на Ева и се свиваше като смазана змия в предсмъртни мъки.

— Бедно момиче, ти пострада вместо мене — извика майорът и се впусна подир убиеца.

Но слепият вече не се виждаше. Той бе изчезнал. Като че ли земята го бе погълнала.

Престъпникът беше избрал страшен начин за спасение. Когато чу предсмъртния стон на Бижу, той разбра веднага, че е изгубил водача си и е останал беззащитен срещу нападателя. От моста се чуха гласовете на няколко минувачи. Те бяха чули вика на майора и бързаха към мястото на престъплението. Мъртвешката глава се разтрепера. Обзе го страшно отчаяние. Престъпникът знаеше, че е загубен, че животът му ще свърши под гилотината. Но в следната минута му хрумна друга мисъл. Престъпникът се сви на кълбо, търкулна се надолу към реката и се хвърли безшумно към вълните на Сена. Той потъна, но след малко се появи над водата и заплува в тъмнината, проклинайки слепотата си, докато си спомняше с ужас последните думи на Бижу: „Ти уби собствената си дъщеря!“

Такова страшно отчаяние обзе слепеца, че реши да сложи край на ужасния си живот и да намери гроба си на дъното на реката. Но в следния момент клетият захвърли това благородно решение и напрегна всичките си сили, за да се избави. Изглежда, че на това обезобразено мизерно тяло, лишено от зрение, нос и уши, животът беше мил и скъп.

Слепецът размахваше ръце и пореше водата. Тъмнината на нощта го прикриваше с черните си криле и никой не можа да съгледа беглеца. Но Мъртвешката глава изведнъж попадна в такова бързо и силно течение на реката, че не можа да му противостои, макар и да притежаваше исполинска сила. Престъпникът цепеше като бесен струите, но всичко беше напразно: течението го отвличаше все повече, а силите му постепенно го напускаха. Гърлото му се стегна от страх и ужас. Той усещаше, че кръвта замръзва в жилите му, че е загубен. Опита с всички сили още веднъж да изплува и този път сполучи да преодолее силата на течението. Тялото му се впусна през вълните и започна да се приближава към отсрещния бряг. Радостно чувство обзе престъпника, когато усети, че е избавен, в следния момент последва трясък и глух удар. Мъртвешката глава се вдигна над водата и сетне потъна бързо, като че ли на краката му беше прикачено олово. Беше се блъснал със страшна сила в лодката, която преминаваше безшумно край него. В нея се намираха двама лошо облечени мъже и гребяха бавно с веслата. Изведнъж нещо силно удари лодката и тя се наклони. Двамата скочиха бързо от местата си едва запазиха равновесието на лодката. В същото време единият от тях, младеж с грозно грапаво лице, извика:

— Ей, Соломон, там има келепир за нас. Струва ми се, че е удавен човек. Видя ли как потъна пред очите ни?

— Да, видях — отвърна Соломон Дулсети, лихварят и обирачът на мъртвите, и се наведе над водата, за да проникне с поглед под тъмната повърхност, — но дали беше мъртвец или жив човек,,това не мога да ти кажа. Драги Лейб, за подобни работи не се грижа. Ако още не е мъртвец, ще го направим. Доктор Триколет иска труп и ние ще му го доставим.

— Ето че се подава пак — прошепна младият Лейб и посочи нещо, което се подаваше над водата.

— Хвърли въдицата!

Във въздуха пропищя оловото, вързано на дълга връв, в края на която се намираше голяма остра въдица, каквито се употребяват при лов на големи риби. Въдицата попадна в брадата на разбойника и се заби дълбоко в плътта му.

— Дърпай! — заповяда Соломон Дулсети.

Трупът заплава безводно и стигна до лодката. Двамата евреи се наведоха, хванаха го и го изтеглиха. Същата лудост, която го обхващаше всякога, когато се намираше близо до смъртник, отново обзе Соломон. Старият евреин клекна до мъртвия и започна да го опипва с треперещите си ръце.