— Да, тя ще върши всичко — повтори джуджето и потри самодоволно ръце.

Слепият стана.

— Малко куче, води ме — заповяда той. — Тръгваме.

— Чичо Мъртвешка глава, чукът в тебе ли е?

— Да. А твоят нож?

— Скрих го в палтото си. Днес го наострих като бръснач.

— Добре си направил, малко куче. Само режи добре! Това е най-важното.

Бижу отвори вратата и изведе слепеца навън. Двамата слязоха мълчаливо и безшумно по малката стълба, която водеше към пътната врата. Слепият напипа бравата и отключи предпазливо вратата. Двамата престъпници излязоха на улицата, затвориха тихо и се отдалечиха бързо. После тръгнаха по-бавно. Бижу хвана ръката на слепия и го поведе грижливо. Някои от минувачите се спираха, вадеха кесията си и слагаха дребни>монети в ръката на слепеца.

— Благодаря ви сърдечно от името на слепия си баща — казваше джуджето.

Двамата крачеха бавно из улиците и тайно се присмиваха на добродушието на глупавите хора.

— Къде ще отидем днес? — запита малкият Бижу огромния си спътник.

— На Пон Ньоф — гласеше отговорът. — Но не на самия мост, а ще преминем по пътеката, която води към брега на Сена4.— Там можем да работим, без да ни смущава някой, а утре Париж пак ще говори за мистериозно престъпление. Малко куче, върви по-бързо!

Двамата тайнствени престъпници поеха мълчаливо из нощната тъмнина пътя към Пон Ньоф.

Половин час след като слепият и джуджето напуснаха къщата на госпожа Небел, пътната врата на сградата пак се отвори. Но този път на улицата се промъкна една женска фигура и заключи тихо след себе си. Това беше Ева Рихтер. Тя бе наметната с черна мантия, с шапчица на главата, а гъст воал покриваше лицето й. Девойката хвърли бегъл поглед към слабоосветените прозорци, зад които спеше Марион с детето си. После се отдалечи от къщата и забърза по улиците на предградието Батиньол.

Край Ева минаваха мъже, спираха се и се заглеждаха в нея. Други пък тръгваха подире й, като й шепнеха на ухо такива неща, от които тя се червеше от срам. Момичето забули още по-плътно лицето си и удвои крачката си.

След доста дълго лутане тя стигна най-после търсеното място. Намираше се пред военния затвор. Ева се поколеба за минута. Скоро обаче надви страха и смущението и пристъпи без колебание към един офицер, който в това време говореше с часовоя.

— Извинете, господине — каза тя, — искам да говоря с господин майор Форцинети.

— Как, по това време, сега, нощем?

— Да, господине. Имам да съобщя нещо важно на господин майора.

— Аз съм дежурен офицер — отговори непознатият — и не мога да позволя никому да влезе в тая сграда, освен ако знае паролата.

— Господине, моля ви, заведете ме при майора! Нося известие за дъщеря му!

Изненадан, мъжът изгледа Ева строго.

— Щом е така — реши разколебан, — уверен съм, че ще бъда оправдан, ако направя изключение. Елате с мене!

Той натисна копчето на електрическия звънец до главния вход на затвора и след няколко минути се яви ключарят с фенер и с голям сноп ключове в ръка. Часовоят отдаде чест и дежурният офицер въведе Ева в двора на затвора.

Няколко минути по-късно момичето се озова в жилището на Форцинети. Придружителят й събуди слугинята и й нареди да извести майора, че една госпожица желае да говори с него.

Форцинети още не спеше. Понеже в два часа след полунощ искаше да огледа килиите, седеше облечен на един стол и четеше вестници. Бедният човек беше чувствително остарял. Откакто нещастната му дъщеря избяга, сивите му коси побеляха като сняг, а челото и лицето му се набръчкаха още повече. Майорът остана учуден и изненадан, като чу от слугинята, че е дошла жена, която иска да говори с него.

Старецът изпита радостното предчувствие, че появяването на непознатата е във връзка с изчезването на Марион. Той скочи от мястото си и влезе в съседната стая, където го чакаше Ева. При влизането на стария майор момичето сне воала от лицето си. Нежните и открити черти направиха добро впечатление на Форцинети, а благородната му мъжествена фигура и печалният му вид внушиха на Ева дълбоко страхопочитание към неговата личност.

— Госпожице — започна Форцинети, — идвате в необикновено време и това ми дава основание да мисля, че ще ми съобщите нещо важно.

— Господин майор — кротко заговори Ева, — имате право. Преди няколко часа ми се удаде да направя важно откритие, което ме принуди да дойда при вас толкова късно.

— Важно откритие ли? Мислите ли, че то ме интересува?

— Да, господин майор — кимна момичето развълнувано, — то ви интересува твърде много, защото се отнася до дъщеря ви.

— До Марион?

Името се изтръгна сякаш от сърцето на стария войник. Скръбта и надеждата се вляха в него и ужасът на тъжните часове, които беше прекарал в усамотението си, възкръснаха в него. Майорът се отпусна немощен на един стол. Момичето се уплаши. Струваше му се, че този войник, който е стоял неустрашим срещу топовните изстрели, срещу звънтенето на щикове и саби, сега ще изгуби съзнание и ще припадне. Ева дълбоко се трогна от душевното терзание на стареца, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Кураж, господин майор — промълви тя тихо и уплашено, — нося ви радостно известие. Вашата дъщеря е жива.

— О, Боже, с нетърпение очаквам да я видя. Нали ще я видя пак, ще я притисна до гърдите си и ще бъдем заедно, заедно, както бяхме преди!

— Ще намерите дъщеря си здрава и читава — продължи Ева. — Тя е благородно, трудолюбиво момиче изкарва със собствените си ръце, честно и почтено, насъщния си…

— Но защо не се е върнала при мене? Защо работи, когато може да има при баща си всичко, което сърцето й би пожелало?

— Господин майор, срамът я възпира. Вие сте я проклели веднъж и тя се страхува да не бъде повторно отблъсната.

— О, какво заблуждение! — изхлипа Форцинети, като повдигна ръце към небето. — Сърдих й се, това е истина, казах й тежки думи и в първия порив на скръбта си дори й се заканвах. Но кое бащино сърце би останало непримиримо, кой не би простил на детето си, кой не би му помогнал, когато се намира в нещастие? При това толкова я обичам, да, обичам я неизказано и сърдечно, обичам я повече от живота си.

Очите му се напълниха и едри сълзи се затъркаляха по бузите му.

Ева също плачеше. Тя беше трогната, покъртена до дъното на душата си. На майора внезапно хрумна нещо и той бързо стана от стола.

— Вие казахте, че можете да ме заведете при нея — попита неуверено той. — Възможно ли е това да стане сега, още тази нощ? Моля, не отлагайте нито минута…

— Тогава да вървим.

— Благодаря ви, хиляди пъти ви благодаря. На дело ще изкажа благодарността си към вас. Вие принадлежите към работническата класа, нали? Не съм богат, но средствата ми все пак позволяват да…

— Спрете, спрете, господин майор! Не искам никаква награда. Не, не, господин майор — за това, което направих и остава да правя още, не искам никакво възнаграждение. Най-голямата награда за мене ще бъде да видя щастлива бедната си приятелка. Пригответе се да вървим!

Форцинети стисна сърдечно ръката на Ева и после изчезна в съседната стая. Не мина минута и той се върна, запасан със сабя и наметнат с дълъг офицерски шинел.

— Госпожице, елате — каза той. — Накъде трябва да вървим?

— Към предградието Батиньол.

— То е доста далече оттук. Ще наемем файтон. По-скоро, да знаете как тупти сърцето ми. Мисълта, че пак ще видя дъщеря си, ме подмладява.

Старецът вървеше с такава младежка пъргавина, че Ева една го следваше. Улиците бяха опустели и навсякъде цареше мрак.

Майорът не можа да намери файтон около военния затвор.

— Нищо — примири се той, — ще вървим до Пон Ньоф. Там винаги се намира файтон или кабриолет. Нека тръгнем по най-късия път и да вървим по брега на Сена. Страхувате ли се, чедо мое?

— Ни най-малко, господин майор. Защо да се страхувам, когато ме придружавате?

— Радвам се. Както виждам, вие сте не само добро, но и безстрашно момиче. Марион трябва да ви обича твърде много, нали?