— А, какво е това? — сепна се той поразен. — Трупът е без нос, без уши, дори без очи. Дали рибите са се угощавали с него? Лошо! Доктор Триколет иска за парите си здрав, запазен труп. Лейб, донеси фенера!

— Чичо Соломон, почакай само минута — помоли момъкът. — Нека си измъкна въдицата. О, не било лесно. Ей сега ще ти светна.

Грозният момък извади от дъното на лодката малък фенер, отвори капака му и треперлив лъч освети тялото на удавения.

Соломон Дулсети хвърли бегъл поглед към отвратителното лице на удавения и изведнъж извика дрезгаво:

— Боже, това е Мъртвешката глава! Кълна се във Всевишния, че е Мъртвешката глава!

Старият евреин поглади козята си брада и после се обърна към младия Лейб — най-стария син на сестра му Себа. Госпожа Себа Лебел живееше в Броди3 и бе дошла от няколко месеца с детето си в Париж, за да може то да изучи занаята на почтения си чичо.

— Лейб, дете мое — изграчи Соломон, — чуй какво ще ти кажа. Този човек, този удавник, това мъртво парче месо, което уловихме с въдицата си, познавам твърде добре, защото често имах вземане-даване с него. Тоя беше най-прочутият разбойник и крадец в Париж и всяваше страх и ужас навсякъде, където се появеше. Наричаха го Мъртвешката глава заради вида му. Лейб, ако направиш поне наполовина от това, което е направил този почтен смъртник, ще станеш богат и прочут мъж. Ще занесем сега този труп на доктор Триколет, който ще го разпори с ножовете си за полза на науката. А защо да не го продадем? За това ли, че ми е бил добър приятел? Парите са си пари, а мъртвецът си остава мъртвец. В алъш-вериша няма приятелство. Имам ли право, Мъртвешка главо?

След като изрече този човеколюбив монолог, Соломон Дулсети се обърна със засмяно лице към вкочанения исполин и го потупа по гърдите, а достойният му ученик Лейб го изгледа учуден и като се озъби, повтори многозначещата поука на учителя и майстора си:

— Парите са си пари, а мъртвецът си остава мъртвец!

Форцинети въздъхна и се хвърли на колене до Ева. Старият войник вдигна окървавената й глава, после хвана дясната ръка на нещастната и попипа пулса й, за да разбере дали е жива.

— Разбойникът я уби! — изрече той тъжно. — Разби черепа й с чук. Помощ, помощ, тук се извърши страшно убийство!

Този вик прозвуча страшно в нощната тишина. От Пон Ньоф няколко минувачи притичаха към мястото на престъплението, събраха се около стария майор и загледаха безутешно момичето, което умираше в ръцете му.

Притеклите се на помощ бяха трима непознати. Двама от тях очевидно принадлежаха към нощните улични птици. Те бяха жени с начервени лица, облечени в странни тоалети. Но тези нещастни същества бяха толкова добродушни, че заридаха и запроклинаха убиеца, когато видяха окървавеното полумъртво момиче.

Третото лице беше един добре облечен господин, интелигентното му лице се украсяваше от гъста възсива брада, а зад очилата блестяха две хитри очи, пълни с живост.

— Не ридайте напразно — каза този господин на двете жени. — Ако искате да направите нещо за нещастната, побързайте към най-близкия полицейски участък и кажете да изпратят болничната кола.

Двете жени млъкнаха и се запътиха бързо към участъка.

— Мъртва ли е? — запита господинът стария майор.

— Не, мисля, че е още жива. Но нещастницата е загубена — силният удар на убиеца й строши черепа.

Господинът с очилата влезе в гъсталака, спусна се през стръмнината надолу към реката и намокри кърпата си във водата на Сена. Това беше доста опасно, но непознатият го направи без да се колебае. После се покатери по стръмнината и изми кръвта по челото и страните на пострадалата. Студената вода като че ли подейства добре на нещастницата. От гърлото й излезе тежка въздишка и след минута очите й се отвориха. Но личеше, че трябва да употреби големи усилия, за да събере мислите си и да си спомни за току-що станалото. Силни тръпки пролазиха по тялото й, а насълзените й очи се устремиха към забуленото от облаци небе. И тогава изтръпна.

— Хванаха ли го? — изстена тя едва чуто. Форцинети се наведе над нещастното момиче И го погали. От раната все още бликаше кръв.

— Дете мое, за кого говорите? — запита той тихо. — Кого да хванат?

— Баща ми, слепия ми баща!

Но в следния момент мислите й се насочиха в друго направление и тя продължи трескаво:

— Не, не обръщайте внимание. Аз бълнувах, тресе ме, но кажете ми бързо, хванаха ли човека, който ме удари по главата? Той е…

— Избяга — прекъсна я Форцинети. — Подлецът успя да се спаси.

От гърдите на Ева се изтръгна въздишка.

— Но неговият съучастник — продължи старият майор — не избягна наказанието си. Лежи промушен в краката ми.

— Струва ми се, че мъртвият злодей е момче — забеляза господинът с възсивата брада, — но не, сега го виждам по-добре, той е джудже.

— Бижу — изстена Ева тихо. — О, бедната майка, каква скръб ще й причини това известие!

Изминаха няколко минути, без някой да проговори. През това време Форцинети и непознатият се оглеждаха нетърпеливо за болничната кола. Ева охкаше тихо и студени тръпки побиваха младото й тяло. Тя вдигна бавно ръка и майорът почувства, че му хваща пръстите.

— Господин майор — прошепна тя с гаснещ глас, — последният ми час наближава. Усещам, че ще умра.

— Дете мое, не мислете за това! Вие ще живеете, пратихме вече за лекар.

Ева поклати печално глава и въздъхна безутешно.

— Помощта ще пристигне късно — простена тя. — Усещам, че до няколко минути всичко ще свърши. Никой, никой не ще плаче за мене, светът не ще забележи смъртта ми. Животът ми беше мрачен, мизерен, без любов и без щастие.

Форцинети и непознатият гледаха съчувствено прелестното младо момиче, което нямаше щастието да се наслаждава на живота.

— Но преди да умра — продължи Ева с все по-слаб глас, — искам да махна един тежък товар от душата си.

— Щом стигнете болницата, можете да повикате свещеника — утешаваше я Форцинети. — На него ще се изповядате, ако наистина ви тежи грях.

— Не ми трябва свещеник. На вас, майор Форцинети, и на този господин от другата ми страна ще изповядам тайната си. Бързо, нещо необикновено става с мене, студено… студено ми е… очите ми се премрежват… Притъмнява.

— Това са признаци на близка смърт — промърмори непознатият, като обърна лицето си.

Ева опита да се изправи малко. Чертите на смъртнобледото й лице бяха обтегнати, а очите й светеха необикновено. Внезапно тя вдигна дясната си ръка и посочи към отвъдния бряг на реката, сякаш виждаше там някакъв призрак. После от устата й се изтръгнаха с голяма мъка следните думи:

— На Дяволския остров — далече през морето — тлее един злочестник. Той се нарича капитан Алфред Драйфус. Казваха и казват още, че е изменил на Франция, осъдиха го, отделиха го от жена и деца и го пратиха на заточение. Но аз… — гласът изведнъж се усили и тя продължи едва ли не с тържествен тон — аз се кълна тук пред лицето на смъртта и Бог нека ми бъде свидетел: капитан Драйфус е невинен, той стана жертва на един мизерен и безсрамен подлец!

Умиращата се повали пак с болезнен вик на коленете на Форцинети. Непознатият се наведе над главата й и прошепна задавено.

— Всемогъщи Боже, какво знаете за капитан Драйфус О, съвземете се, говорете, говорете! Вие казахте, че е невинен. Имате ли доказателства? Слава Богу, тя пак отваря очите си!

Умиращата отвори уста и бързо продължи:

— Името ми е Ева Рихтер. Бях на служба в дома на Драйфус… майор Естерхази ме принуди да открадна от господаря си ключовете от писалищната му маса и Естерхази взе документите. Драйфус не е предател, той е невинно осъден… невинно… не…

От гърдите на Ева излезе още един глух стон и после тя затвори завинаги очи. Нещастното момиче се отпусна настрана, остана неподвижно и предаде душата си на Бога.

Старият войник закри с ръце очи и прошепна:

— Нещастната умря, без да ми каже къде да търся дъщеря си.