И тримата почнаха да слизат. Фенерът на Жирардин осветяваше слабо пътя, по който вървяха, подземието бе изпълнено с влажен, нечист и студен въздух.

Най-после стигнаха дъното. Глутници плъхове се разбягаха и се понесоха към дупките си, стреснати от нощните посетители. Естерхази, въпреки че напрягаше очи, не можа да види никаква врата. Неспокойният му поглед виждаше само черни сенки или пък някоя дупка по влажните зидове.

— Отворете, Жирардин — извика майор Форцинети и се наведе към пода. Той отключи една желязна врата и я закачи за голяма кука.

Тясна стълба се намираше до вратата, която водеше надолу към подземието. Чуваше се неприятното бумтене и ударите на речните вълни, които миеха стените на затвора.

— Този шум е от вълните на Сена — поясни Форцинети за учудения граф. — Реката минава край прозореца на килията и изпуша отровните си изпарения в тази ужасна гробница. Вижте сам и се уверете.

Тримата се спуснаха надолу по седемнадесетте стъпала.

— Пристигнахме — изрече глухо директорът на тъмницата. — Вдигнете фенера, Жирардин, за да се увери господин майорът, че никой не може да избяга от,тази гробница.

Затворът беше наистина най-ужасното място, където може човек да живее. По голите стени имаше само паяжини и мръсотии. Дъсченият под беше изгнил от влагата. От малкото прозорче с желязната решетка се виждаха влачещите се вълни на Сена. В тази зазидана гробница имаше едно легло от слама, две вълнени черги, едно дървено столче, една стомна, един умивалник, малка метла и един стол. Такава беше обстановката, която френското правителство бе избрало за нещастния капитан Драйфус.

Естерхази прегледа внимателно килията. По лицето му пробягна сатанинска усмивка, като разбра, че нещастникът не можеше да избяга от тази ужасна подземна гробница.

— Има ли някоя килия наблизо?

— Не, но по-нагоре има една.

— Има ли някой в нея?

— Да. Убиецът Равелак е затворен там — каза Форцинети. — Той е един от най-опасните злодеи в Париж.

Ограбил е и е удушил повече от седемнайсет жени, откакто е избягал от полка си. Струва ми се, че този затворник трябва да е луд.

— Значи, съсед на Драйфус ще е убиецът Равелак?

— Да.

— Килията ми се вижда доста здрава и се надявам, че шпионинът не ще може да избяга от нея — каза Естерхази, като се засмя.

Директорът на тъмницата поклати сърдито глава.

— Аз не бих затворил в тази подземна дупка дори убиеца на баща си — каза той, — обаче като чиновник съм длъжен да се подчинявам на началството си, други ще са отговорни за това.

Тримата се изкачиха по стълбата към коридора, вратите на килията се затвориха и те се упътиха към двора.

В същото време, когато излязоха на двора, пред голямата затворническа порта спря покрит файтон. Сержант Жирардин се завтече към него и отвори вратата му. Най-напред излязоха майор Ханри и тайният агент Гилберт, а после се показаха капитан Драйфус и двамата войници, които конвоираха нещастника.

— Майор Форцинети — изрече заповеднически глас, — предавам ви шпионина и предателя Алфред Драйфус. Вие знаете как трябва да се отнасяте с него.

— Дали той е офицерът шпионин, това ще реши военният съд — каза строго директорът на тъмницата. — За мене той е само затворник, който ще бъде съден. Аз ще изпълня дълга си, както ми е заповядано.

Дотогава капитан Драйфус не беше отворил очите пред тираните си, обаче сега погледна признателно Форцинети.

— Капитан Драйфус — обърна се строгият майор към затворника, — предайте всички вещи, които имате у себе си!

На устните на Драйфус се показа горчива усмивка. — Аз съм окован — каза той, — не мога да мръдна ръцете си.

— Окован? Хм… Сержант Жирардин, свалете оковите от затворника!

— Това не е добре — пошепна майор Ханри на директора, — капитанът е опасен човек, може да избяга от затвора.

— Тука, в тази сграда, аз съм господар — каза сърдито Форцинети. — Жирардин, снемете оковите от затворника!

За миг оковите бяха свалени и ръцете на Драйфус бяха освободени. Пленникът изпразни джобовете си и даде на директора на затвора копринена кесийка, ножче, кърпа, златен часовник и няколко пръстена.

— Оставете ми само този пръстен — помоли той директора тихо — това е венчалният ми пръстен.

— Един затворник не може да носи злато у себе си — каза строго Форцинети. — Свалете пръстена!

Капитанът не можа да извади веднага пръстена от пръстта си. Майор Ханри изгледа сърдито затворника, хвана ръката му и издърпа със сила пръстена, като одраска тъй силно ръката на капитана, че от раната протече кръв.

— Това е глупаво насилие — произнесе дрезгаво Драйфус, — така правят разбойниците или джелатите, а не офицерите от френската република.

После капитанът издигна окървавената си ръка и каза високо:

— Тука, пред бледата луна и светлите звезди на небето, аз проклинам минутата, в която посветих живота си на френската държава! Защо толкова съм се трудил и измъчвал? За това ли, да стана нещастен затворник, с когото всеки уличен гамен може да се подиграва? О, нещастна Францио, дотам ли достигна?

— Стига, капитан Драйфус — възпря го Форцинети. — С това вие само увеличавате нещастието си, най-умното е сега да мълчите. Нещастният мъж се изуми от отчаяние, очите му изпъкнаха, а от изтерзаните му гърди се чу ридание.

— Станах жертва на един подлец. Доказателството за невинността ми го откраднаха. Бог ще ми помогне и френският народ ще разбере кой е откраднал и продал държавните планове. Тогава, мерзавци, ще разчистя сметките си, тогава сабята ми ще промуши фалшивите ви сърца и когато злодейската ви кръв обагри ръцете ми, тогава, о, тогава…

Майор Форцинети тайно даде знак на Жирардин и на слугите си. Силният сержант заедно с другите се нахвърлиха върху Драйфус.

Последва кратка борба. Нещастникът удряше с ръце и крака нападателите си и се мъчеше да се отърве от тях, но Жирардин ловко го улови за врата и го хвърли върху камъните. Останалите слуги се нахвърлиха върху него, хванаха го за ръцете и краката и го повлякоха към страшната подземна тъмница.

Виковете и охканията на затворника се чуваха дълго след като го затвориха в подземието. Гласът му приличаше на глухото скимтене на животно, което бавно се задушава. Внезапно викът му замря, после се чу още един сърцераздирателен вопъл и всичко стихна.

— Затвориха се вратите зад жертвата ми — каза тихо черният майор. — Първото действие на отмъщението ми завърши. Клетвата на умиращия ми баща ще се изпълни чак тогава, когато изчезне целият род на Драйфус. Трябва да погубя капитана, Матийо, Херманса и детето й, чак тогава ще бъда щастлив.

Майор Форцинети отиде още веднъж до подземната тъмница, за да види какво прави затворникът. Върна се на двора пребледнял и дълбоко покъртен. Вдигна големия ключ, който носеше в ръката си, и изрече тържествено:

— Ние погребахме жив един невинен човек, това е моето твърдо убеждение. Както някога каза Пилат Понтийски пред юдеите, когато разпънаха Исуса Христа, същото казвам и аз: „Умивам ръцете си в невинността. Нека неговата кръв премине върху вас и децата ви!“

Тези думи на този почтен благороден човек екнаха като предсказание в тишината на нощта.

В това време се чуха войнишки стъпки. В двора влезе полковник Абовил, адютантът на военния министър.

— Господа — каза той със заповеднически тон, — негово превъзходителство военният министър е пристигнал в тъмницата и ви чака.

В заседателната зала на затвора светеше голяма лампа. Тя осветяваше висока мъжка фигура, един побелял старец, с бяла изострена брада, дълги мустаци и по младежки светли очи. Това бе военният министър. Пред него, на масата лежеше дебела книга — Евангелието.

В залата влязоха тихо офицерите, войниците и надзирателите, предвождани от полковник Абовил.

Министърът изгледа проницателно всеки един от тях и каза високо:

— Господа офицери, войници и надзиратели! Нашите следствени власти са открили един мръсен заговор против републиката. Съдбата е избавила Франция от бездната, в която един безчестен шпионин е искал да я тласне за парите на нашите врагове. Но нещастният Юда Искариотски ще получи наградата си за предателското си дело, необходимите доказателства са вече в ръцете ми. Лошото е, че според закона престъпникът не може да бъде осъден на смърт, а ще бъде осъден на „суха гилотина“ и ще свърши мизерното си съществуване на Дяволския остров в Каена.