— Или пък печата на галерията — каза един висок глас.

Драйфус обърна глава и видя злокобното лице на граф Естерхази.

— Време е да отведете шпионина в затвора — разпореди майор Ханри.

Войниците изтласкаха Драйфус към врата. Херманса се откъсна от ръцете на мъчителите си и тръгна подир мъжа си.

— Искам да целуна още веднъж детето си — помоли пленникът.

— Не — отказа злобно майорът, — изведете шпионина.

— Целуни ме още веднъж, Алфред, за последен път. Ръцете й обвиха врата му, но преди да могат да се целунат, Херманса получи такъв удар в гърдите, че падна с глух стон на прага.

В това време войниците изтласкаха капитана през вратата и го блъснаха по стълбите.

Матийо падна на колене пред младата си снаха, издигна тържествено ръката си към небето и отрони:

— Чуй ме, Боже на небето! Отмъсти хилядократно на одия, които наклеветиха моя брат и ни опозориха! Нека съдбата на моя невинен брат ги сполети!

Очите му гледаха с омраза и ненавист черния майор, сатаната на Драйфусовата къща!

4.

Гробна тишина владееше големия парижки затвор. Непрогледна тъмнина обвиваше старата сграда на нещастието. Всички прозорци към Сена и към двора бяха тъмни. Нито от един не се виждаше лъчът на утехата и покоя.

Отдавна бе минало полунощ. Не се чуваха вече охканията на затворниците. Нещастниците спяха забравени в килиите си зад дебелите мрачни стени на затвора или пък се търкаляха мълком по твърдото сламено легло, измъчвани и преследвани от тъмните сенки на миналото и на настоящето.

Дрезгава светлина се процеждаше само иззад зелените завеси на кабинета на управителя на затвора.

Майор Форцинети стоеше още до писалището си и работеше. Трудолюбивият човек бе навел побелялата си брада над един документ и четеше с внимание. От време на време вдигаше глава и поглеждаше печално към прелестното младо момиче, което бе седнало до огнището и топлеше белите си нежни ръце. Тя беше красавица. Девственото й тяло имаше нежни форми; бледото, почти детинско лице бе украсено със златночервени коси, които бяха разплетени и се разпиляваха по високите й гърди.

Майор Форцинети стана, доближи се до момичето, което бе негова дъщеря, и постави внимателно ръка на красивата му глава.

— Марион, детето ми — каза той тихо с нежен глас, — късно е, не искаш ли да си легнеш?

Момичето вдигна бавно големите си черни очи и погледна баща си.

— Студено ми е — каза тя. — Доведи ми черния мъж. Когато неговите очи ме гледат, тогава кръвта нахлува весело в сърцето ми, само тогава ще бъда здрава и радостна.

— Клето, нещастно дете — промърмори си той, — умът й се е помрачил; от онзи злощастен час сянката на лудостта я преследва. Понякога изглежда, че я оставя и тогава тя говори умно, но всякога, когато се радвам, че тя е оздравяла и че единственото ми дете е Спасено, тогава отново се явява злокобният дух на лудостта в нея и убива в мене тялото и душата ми.

— Татко, аз не мога да обичам Матийо — каза тя с тъжен глас, — черният мъж е извадил моето сърце от гърдите ми и го е заменил с мраморно. И само тогава, когато е при мене — ти познаваш, татко, бледия красив мъж! — само тогава затуптява бедното ми сърце, тогава само чувствам, че мога още да се веселя, да плача и да мразя.

Форцинети прегърна бедното си дете и го целуна по челото.

— Марион — каза той, — Марион, заклевам ти се в спомена на покойната ти майка, опомни се, събери всичките си душевни сили и кажи ми кой е този черен мъж, когото бълнуваш, когато те обхване ужасната болест? Ти не се срещаш с никого, освен с неколцина офицери, които имат работа при мене; измежду тях няма никой, който е в състояние да ти стори зло — о, клетото ми дете!

Марион поклати полека глава. Печална усмивка заигра на устните й.

— Не мога да кажа името му — прошепна тя, — не смея да издам тайната. Забранил ми е да произнеса името му — той идва често при тебе, често, татко, той е вампирът, който излиза от студения гроб — ето го, ето го, татко, дръж ме, здраво ме хвани, по-силно, не виждаш ли страшните му очи? Неговите ръце се протягат, той иска да ме грабне. Белите му зъби тракат — той иска да изпие кръвта ми!

— Бедно дете, твоята лудост ще ме заведе без време в гроба — каза Форцинети с разтреперан глас и избърза с уплашеното момиче към вратата, която водеше към жилището му.

След като похлопа тихо няколко пъти, една стара жена в нощница се показа и взе лудата от ръцете на майора.

— Госпожо Берже, заведете нещастната в леглото й и я пазете добре — каза той със сълзи на очите. — Службата ме принуждава да остана още буден. Няма да мога да си почивам и тази нощ…

Форцинети целуна още веднъж Марион по студеното потно чело, после заключи вратата и погледна часовника. Когато се обърна, за да отиде към писалището, изведнъж разбра, че не е сам. На прага на кабинета му стоеше граф Естерхази.

Графът беше много разтревожен и дишаше тежко. Шинелът му не беше закопчан, а сабята му запасана отгоре.

— Вие тук, господин графе — извика Форцинети уплашено, — тогава сте видели нещастното ми дете и без да искате сте узнали семейната ми тайна. Разчитам, граф Естерхази, на вашата дискретност.

Естерхази тури съчувствено ръка на сърцето си.

— Господин майор, аз ви съчувствам от сърце и никога не ще кажа никому.

— Много ви благодаря. Какво ново има?

— Новото е, че ей сега арестуваха капитан Драйфус. Бях случайно в дома му, когато го арестуваха, качих се на коня си и дойдох тук, за да видя още веднъж килията, в която ще охка предателят на отечеството, докато военният съд изрече присъдата му. След десетина минути колата с Драйфус ще пристигне, така че имаме достатъчно време да прегледаме затвора.

Форцинети изгледа графа учуден.

— Не бяхте ли вие, граф Естерхази, най-верният приятел на Драйфус?

— Да — отговори черният майор с иронична усмивка, — обаче днес го ненавиждам, аз мразя Искариот, който е предал Франция на неприятелите й. Сега на въпроса. Негово превъзходителство военният министър ме е натоварил да надзиравам предателя. От сега нататък ще идвам и излизам без контрол в килията на капитана.

— Това е много строго, дори безчовечно — каза директорът на затвора сърдито, — обаче то отговаря напълно на избора на килийната, която днес е избрал полковник Абовил от името на военния министър. Имате ли писмено позволително да надзиравате капитана?

— Четете, господин майор, и се уверете — отвърна Естерхази намръщено.

Форцинети взе хартията на графа и се упъти към писалището, за да прегледа печата и подписа на светлината.

— Господин графе, на разположение съм — каза той, като въздъхна дълбоко и върна писмото на Естерхази.

— Казах ви вече искането си — отвърна черният майор със заповеднически тон, — покажете ми килията на капитана!

Старият майор позвъни и един висок, едър мъж във войнишко облекло се яви в кабинета.

— Сержант Жирардин, запалете фенера и ни заведете в килията за смъртници.

Сержантът поклати някак сърдито глава и напусна стаята.

— Чух ли добре, господин майор — запита Естерхази, — не споменахте ли за килията за смъртници?

— Да, вярно, тя е най-ужасната в тази злощастна сграда. Празна е от двадесет години. В нея не затварят вече никого, дори и убийците. Тази страшна килия е избрана специално за капитан Драйфус, тази средновековна тъмница чака нещастника.

Сержант Жирардин се показа на вратата. Беше наметнал шинела си и носеше един фенер и няколко ключа. Форцинети също се загърна в шинела и нахлупи офицерската си шапка.

— Да вървим — каза тихо той.

И тримата мълчешком излязоха от стаята и се запътиха към двора. Спряха пред една желязна врата. Жирардин я отвори и те влязоха в тъмния коридор.

— Пазете се — каза Форцинети на графа, направете седем стъпки и после спрете, оттам се тръгва надолу. Светнете, Жирардин!

Естерхази видя една спиралообразна стълба, която водеше в дълбочина. Когато погледна надолу, стори му се, че стълбата няма край и води в бездънна пропаст.