Младоженците пристигнаха след две минути. Един добре облечен слуга скочи от файтона и отвори вратата.

Майор Естерхази слезе пръв.

— Това е храбрият офицер — шепнеше народът, — който е пазил предателя и шпионина Драйфус.

— Да живее граф Естерхази!

Черният майор поздрави всички! Ласкателството на множеството смири славолюбивата му душа. Майорът гордо гледаше народа. Ако и Драйфус с веригите си бе застанал до стълбите на черквата, възторгът на подлеца щеше да бъде пълен.

Естерхази протегна ръка, за да помогне на Павловна при слизането от файтона. Тя се облегна леко на рамото му.

Всички останаха очаровани от красотата на Павловна. Тя наведе поглед. Хвана Естерхази под ръка и тръгнаха към църквата.

Всички, които бяха близо, забелязаха нейната бледост.

— Не изглежда щастлива, печален вид има! А, Шарлота? — каза една дебела месарка на приятелката си. — Да беше ме видяла, когато се венчах с първия си мъж! Бог да го прости, отдавна съм го погребала, а след него още двама, но аз изглеждах тогава румена като палтото на онзи слуга.

— Да, госпожо, тогава момичетата бяха здрави, а мъжете бяха доволни. А сега, вижте колко бледа е невястата. Трябва да е болна.

Павловна се усмихна печално. Беше чула думите на жената и знаеше, че има право. Момичето забеляза две очи, които я гледаха със съчувствие. Очите на Алиса.

— Това ангелско лице не може да лъже — пошепна Алиса, която познаваше добре хората. — В това красиво тяло трябва да живее благородна душа и аз вярвам, че тя е дъщеря на достойна майка.

Тържествените звуци на органа поздравиха младоженците. Естерхази водеше жертвата си. Изглеждаше, че няма търпение да налапа плячката си.

Когато младоженците минаваха прага, се случи нещо необикновено. Малко дървено разпятие на Спасителя се намираше над вратата. Преди много години набожна жена го беше подарила на църквата. Седемдесетгодишният клисар даже не знаеше кога беше донесен този кръст в църквата „Нотр Дам“. В момента, когато младоженците минаваха през прага, кръстът падна, докосна цветята на Павловна и се счупи в краката й.

— Това е лош знак — зашепнаха всички, — бракът няма да е щастлив.

Естерхази и Павловна бързо минаха през парчетата на счупения кръст. След тях вървеше свещеникът, който се молеше до вратата на църквата. Той отиде с тях до олтара и застана до Мирович. Алиса също се приближи до младоженците.

Безброй свещи осветяваха църквата. Естерхази и Павловна се доближиха до олтара. Владиката изпълни венчалния обред. Словото му бе прочувствено. После каза на младоженците да си сменят пръстените и с висок глас да кажат дали се обичат и желаят ли да встъпят пред бога и пред света в законен брак.

— Граф Естерхази и княгиня Павловна Мирович, отговорете на въпросите ми с „да“ или „не“, за да видя, дали желаете да останете верни в нужда и смърт, в лоши и добри времена, за да мога да извърша светия обред над двама ви.

Изговаряйки тези думи, владиката се обърна към граф Естерхази, за да чуе думата му.

Черният майор отговори „да“, но момичето не каза нищо.

Мъртва тишина настана в църквата.

Владиката помоли още веднъж момичето. Павловна не отговори. Зрителите почнаха да негодуват. Мирович се разтрепера.

— Кажи, дете мое — прошепна той.

Павловна остана няма, тя стоеше като вдървена на мястото си. Естерхази побледня, той дръпна бедната към себе си и пошепна на ухото й:

— Спомни си за барон Емил фон Пикардин! Желаеш ли да унищожиш честта му или да го заставя да се самоубие?

Тя искаше да каже думата, но изведнъж издърпа ръката си от неговата.

— Не мога! — извика тя тихо. — Не мога! Владиката отстъпи няколко крачки назад.

— Не желаете ли да извърша обреда? — запита я той тихо.

— Не, не желая да мамя господа — извика Павловна и издигна ръцете си към небето. — Не мога да лъжа, не искам да заложа честта си и да дам клетва, която не мога да изпълня. Аз не мога да принадлежа на този човек, защото обичам другиго.

Изговаряйки тези думи, тя разкъса воала и венеца от главата си и ги хвърли на олтара.

— Вземете венеца — извика тя, — не искам да го нося, украсете ме с надгробни цветя, тъй като от олтара ще ме занесете в гроба!

Посетителите изтръпнаха. Едни се втурнаха към вратата на църквата, а други се мъчеха да се приближат до олтара.

. — Моето дете е полудяло — извика Мирович разплакан, — изгубило е ума си в деня на сватбата. Боже мой, твоето отмъщение наистина ме настигна. То ще ме погуби!

Мирович искаше да отиде към Павловна. Неочаквано той се олюля и падна на пода като ударен от гръм.

— Татко, татко — викаше Павловна и искаше да се хвърли върху него. — Боже, той е мъртъв и аз съм причина за неговата смърт! Естерхази я задържа.

— Клетвопрестъпнице — пошепна й той на ухото, — ще се каеш, задето не удържа думата си! Днес ти ме унижи пред цял Париж, но аз ще погубя и теб, и мъжа, когото обичаш!

— Аз не се плаша от твоето отмъщение, граф Естерхази — изгледа го гордо Павловна и се отдръпна от него. — Аз ще намеря такова убежище, където не ще смееш да ме преследваш. Хора като тебе се плашат от смъртта и бягат от гробовната тишина. Аз съм щастлива, че мога да умра, защото ще ида в обятията на оногова, когото обичам и на когото ще принадлежа на оня свят.

Нещастното момиче бръкна в пазвата си и извади шишенцето. Десетина ръце се протегнаха, за да го изтръгнат от ръцете й, но тя вече го бе допряла до устните си.

Шишенцето падна от ръцете на момичето и се счупи.

— Отрова — извика черният майор уплашен.

— Да, отрова — отвърна Павловна дрезгаво. — Предпочитам смъртта, граф Естерхази, отколкото да живея с вас.

Ева я хвана за ръка.

— Погребете ме до моя баща — изстена тя,— щом не мога да почивам до Емил фон Пикардин.

В тази минута пред входа на църквата се вдигна шум. Белобрад мъж със зачервено от тичане лице искаше да си пробие път през множеството.

— Оставете ме да отида при нея — извика той, — оставете ме да отида при княгиня Павловна Мирович. Нося важно съобщение, венчавката не трябва да се извършва.

Старият изтласкваше хората, които му се изпречваха на пътя. Най-после се добра до олтара.

— Госпожице Павловна, нося ви писмо.

— Кой сте вие? — запита учудено Павловна.

— Аз съм… не ме ли познавате вече? Толкова пъти съм ви носил цветя от моя беден господар? Аз съм Жан, слугата на барон Емил Пикардин.

— Негов слуга ли?

— Да, негов слуга. Преди два часа научих, че моят обичан господар е още жив и ето, нося ви писмо от него

— Той е жив! — извика Павловна и се разсмя като умопобъркана. — Емил е жив, а аз трябва да умра!

— Да, той е жив! — потвърди старият слуга и очите му се напълниха със сълзи. — Ала той страда в затвора поради грешка или поради ненавистта на някой от неприятелите му. Успях да се видя с барона; даде ми писмо за вас и ви моли да му останете вярна.

— Вече е късно — простена Павловна, — аз пих отрова и след няколко минути ще бъда мъртва. Ако знаех, че Емил още е жив! Не, не, не искам да умра, ще живея, ще живея, Емил!

Клетата девойка така се развълнува, че й прилоша. Ева заведе приятелката си в закътана стаичка. Естерхази пожела да я последва, ала Ева се изпречи пред него и с повелителен глас му каза:

— Поне в църквата уважавайте женския пол.

И като видя, че Естерхази още се бави, добави:

— Искате ли да кажа на обществото, събрано в църквата, че сте ме принуждавал да върша най-безбожни злодеяния?

— Млъкни — изкрещя извън себе си майорът.

— Прилоша й от нервно напрежение — прошепна Ева, — лъжливата отрова никак не й подейства. Тя, клетата, ще ми бъде благодарна, че не й дадох истинска отрова, понеже мъжът, когото обича, е жив.

Като каза тези думи тя извади от джоба си шишенце с ободряваща течност. Момичето допря шишенцето до носа на припадналата и не след дълго тя отвори очи, огледа се около себе си, после закри с ръце лицето си и каза.