Граф Естерхази се спря на няколко крачки пред Павловна, за да се полюбува на красотата й.

— Мила моя — каза той, — най-щастливият час в живота ми е настъпил. Позволете ми да ви поднеса тези цветя, те са символ на невинността и красотата.

Павловна взе букета.

— Благодаря ви, господин графе — поклони се тя и се приведе, за да помирише цветята.

— Бели рози — прошепна Павловна, — с тях украсяват мъртви девици и техните гробове.

— Какви са тези тъжни мисли, мила Павловна — разтревожи се Естерхази, — защо мислите тъкмо сега за смъртта? Кълна ви се, че животът ви с мене ще бъде постлан с рози.

— Розите имат бодли, няма ли да си убода краката, като вървя по тях?

— Аз ще ви нося на ръце — отговори Естерхази.

— Е, време е — намеси се Мирович, — не карайте свещениците да чакат. Надявам се, че и гостите са там.

Той хвана Павловна за ръка и я заведе при графа.

— Граф Естерхази — изрече тържествено той, — давам ви детето си, най-голямото съкровище. Направете Павловна щастлива, както ми обещахте. Аз ви давам един ангел, пригответе небе за него.

— Княз Мирович — отвърна черният майор, — мисля, че ще си удържа думата.

Мирович затвори очи, побиха го студени тръпки. Какво искаше да каже Естерхази с тези думи? Дали му напомняше за зестрата, която трябваше да заплати на другия ден? Ако той в този тържествен час мислеше за пари, тогава трябваше да е най-долното същество на земята. Изведнъж Мирович си спомни, че е пропуснал най-важното. Той не познаваше характера на графа. Тази мисъл тормозеше ужасно нещастния човек.

Графът хвана под ръка невестата си и напусна стаята. Ева Рихтер вървеше до него. Лицето й бе зачервено от вълнение, гърдите й се вълнуваха, сърцето й биеше силно.

Само тя знаеше за намерението на нещастната невеста.

Множеството се събираше вече пред църквата „Нотр Дам“. Хиляди любопитни се бяха струпали да гледат венчалния обред на граф Естерхази с руската княгиня Павловна Мирович.

Градският часовник биеше два.

— Трябва вече да дойдат — шепнеха из тълпата и поглеждаха към улицата, за да видят дали идат сватбените файтони.

От всички най-нетърпеливи бяха две лица. Те не бяха заедно, а бяха застанали на различни места до главния вход на църквата. Една дама, облечена в дълго палто,и един свещеник, който непрестанно се молеше и четеше молитвеника. Ако човек се вгледаше по-внимателно в този свещеник, щеше да види, че е гърбав. Дамата беше американската детективка Алиса Тери. За да разберат читателите, защото беше дошла на църква, трябва да се върнем няколко часа назад.

След нощта в стаята на фалшификатора Мирович, който й бе разказал тъжната си история, американката беше спала само няколко часа, спохождана от лоши сънища. Сутринта госпожа Легуве й донесе кафето. До чашата й имаше писмо. Алиса го отвори учудено, тъй като почеркът й бе непознат.

Писмото бе от Париж, адресирано до госпожица Алиса Тукер — художничка. Почеркът беше женски и изглежда подателката знаеше точно занятието й!

Това още повече учудваше американката. Писмото беше от жената на парижкия градоначалник Катерина фон Ла Бриер. Тя молеше Алиса да я посети веднага, щом получи писмото. Жената на градоначалника пишеше, че е научила от господин Матийо Драйфус коя е в действителност Алиса и затова я молеше да й повери тайна, която измъчвала душата й. Един час по-късно Алиса Тери се намираше в будоара на Катерина фон Ла Бриер.

Двете жени останаха заедно три часа.

Американката чу изповедта на една нещастна жена, една покъртителна история. Катерина фон Ла Бриер разказа целия си живот на Алиса. Тя й разказа, че някога е била весело момиче, докато видяла за пръв път във Варшава красивия, но страшен образ на разбойника Михаил Панин. Този човек завладял сърцето й. Сторило й се, че красивите му сини очи я пронизвали. Снабдила се с портрета му и го криела винаги под възглавницата си. Една вечер в ложата на театъра се срещнала с един младеж, който много приличал на портрета, който тя си купила. Катерина се развълнувала, щом го видяла. Тя нито за миг не се усъмнила, че този до нея в ложата е Михаил Панин, понеже чувала от приятелките си, че известният разбойник често се преобличал и идвал във Варшава.

Всички посетители останали много доволни от представлението, само нейните погледи непрестанно срещали погледа на разбойника. Не след дълго тя била пленена от него. Веднъж разбойниците нападнали пощата и Михаил Панин застанал пред нея. През тази нощ той й се видял още по-красив, отколкото в театъра.

След това Алиса чу от Катерина същия разказ, който й бе разказал миналата нощ фалшификаторът.

Бедната жена разправи на детективката историята на горещата им любов. Тя разказа колко жесток бил баща й, барон Острау, как той ги разделил, въпреки че били венчани и как предал детето им в ръцете на един разбойник. След раждането Катерина се разболяла от силна треска и когато оздравяла, нейният баща я изпратил в Париж. Това пътуване станало толкова тайно, че даже прислугата на барона мислела, че Катерина е умряла. После тя чула, че баща й бил убит. Дори не отишла на погребението му.

Нейните близки настоявали да се омъжи. Дълго време Катерина отблъсквала желанието на роднините си, обаче най-после била принудена да се подчини, тъй като не желаела да остане при тях.

Омъжила се за маркиз фон Ла Бриер. На това място от разказа си, тя се разплака.

Алиса разбра, че Катерина не бе щастлива в брака си. Нещастната жена взе кърпа и избърса сълзите си. После започна да говори за най-важното нещо. Тя разказа на Алиса, че преди известно време видяла в църквата едно момиче, при вида на което много се развълнувала.

— Така трябва да изглежда моята дъщеря, ако още е жива — каза нещастницата. — Помислих, че Бог е изпратил моята Наталка, но когато извиках името й, изгубих съзнание. Заради това ви повиках. Искам на всяка цена да я видя, независимо дали тя е моята дъщеря или някоя чужденка. Но майчиното око не се лъже и аз предчувствам, че тя е моята дъщеря. Тя е в Париж, близо до мен, обаче аз сама не мога да я намеря. Трябва да се пазя и от мъжа си, който по някакъв начин е узнал моята тайна, затова не мога да я търся. Помогнете ми, госпожице Алиса! Намерете моята дъщеря. Господин Матийо Драйфус ми е говорил за вашата решителност и за вашия характер и се надявам, че съм поверила тайната си в чисти ръце. Ако успеете да намерите Наталка, аз ще ви възнаградя така, както една кралица възнаграждава този, който й е спасил живота. Кажете ми откровено, имате ли надежда да намерите моята дъщеря в този многолюден град?

Американката се замисли дали да каже на нещастната, че миналата нощ бе чула същата история от един разбойник. Дали да й каже, че фалшификаторът и убиецът Григорий Мирович и княз Михаил Панин са едно и също лице? Да й каже ли, че Наталка сега се казва княгиня Павловна Мирович и че нейният баща — разбойникът, я бе възпитал добре?

Трябваше да обмисли това. Алиса реши да не казва на Катерина фон Ла Бриер колко лесно може да изпълни желанието й, а само да приеме поръчката й.

— Вярвам, че скоро ще намеря вашата дъщеря и ще ви я доведа. Имам вече някои следи, които ще ме отведат до целта. Не искам да говоря за неща, които още не са сигурни.

Госпожа фон Ла Бриер прегърна американката и я помоли още веднъж да стори всичко, за да намери дъщеря й.

Дълбоко покъртена, Алиса си отиде от къщата на градоначалника. Часът беше един и половина по обяд. Тя знаеше, че в два часа ще се извърши венчавката на Павловна и граф Естерхази в „Нотр Дам“.

Детективката имаше желание да присъства на обреда. Тя искаше да види Павловна, желаеше да види възпитаното от разбойника момиче и да разбере дали заслужава да я заведе при великодушната и благородна майка.

Въпреки че църквата бе пълна с любопитни хора, детективката можа да си намери хубаво място до вратата. Около половин час Алиса стоя там, но даже не погледна към стоящия до нея свещеник.

— Младоженците идат, ето файтоните. Тези думи се разнесоха сред множеството. Файтоните спряха пред вратата на църквата. Княз Мирович и Ева Рихтер скочиха от първия файтон. Князът хвана Ева под ръка и се запъти с нея към църквата. Когато дойде до вратата, той забеляза Алиса и погледът му се срещна с нейния. Мирович трепна, стори му се, че се явява страшното видение на злокобното му бъдеще. Успя да надвие вълнението си, наведе поглед към земята и продължи пътя си.