Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Остави ме! — процеди Рита. — Задушаваш ме, ще ме убиеш…

— Искай прошка от мама! — викна й Павловна, която не беше вече господарка на себе си и почти беше обезумяла.

— Да искам прошка… аз…чакай, ще те науча аз какво значи да искам прошка… хей, Кьораво, ела да ми помогнеш.

Жената с рошавата коса и злобните очи беше достатъчно подла, за да се нахвърли зад гърба на Павловна и да я простре на земята. Напразно Павловна се опитваше да се отбранява. Сега и италианката се надигна отдолу и двете със злоба се нахвърлиха отгоре й.

— Хайде да я накараме да играе! — викна Кьоравата. — Хей, момичета, дайте бързо насам един чаршаф! Ще се разиграе отлична комедия…

Веднага донесоха голям чаршаф. Четири от арестантките, които бяха най-здрави, го хванаха за краищата. Кьоравата и Рита съблякоха Павловна съвършено гола. Нещастницата пищеше и молеше да я оставят и да помислят най-после, че и те са жени. Но молбите и сълзите й бяха напразни. Лудост беше обзела всички арестантки. Госпожа Ла Бриер се беше оттеглила отново в ъгъла си. Там тя скри лицето си, за да не гледа ужасната сцена. Павловна, съблечена гола, беше хвърлена върху чаршафа.

— Напред! — изкомандва Кьоравата. — Дайте й вятър.

Голото тяло на Павловна полетя във въздуха и падна пак върху чаршафа. Тази игра се повтори безброй пъти. В това време озверените жени пееха улични песни.

— Дори в „Мулен Руж“ не се играе по-добре — викна Рита де Майо. — Хайде, момичета, да изиграем и ние нещо в чест на нашата благородна другарка.

Едва бяха произнесени тези думи и жените започнаха да играят около проснатия чаршаф, така че момичето почти загуби съзнание.

Хорото ставаше все по-тясно, краката се мятаха все по-високо, движенията на телата ставаха все по-животински и погледите на жените все по-страстни.

Изведнъж една надзирателка от затвора влезе в залата. За момент тя спря на прага като вкаменена. После натисна копчето на един звънец, за да повика и другите надзирателки.

— Каналии — кресна тя, — какво правите тук? Жените уплашени се пръснаха по всички страни.

Повечето от тях се скриха под креватите и само Кьоравата и Рита останаха до Павловна, която сега лежеше гола и безчувствена на земята.

— Кой започна тази игра? — викна гневно надзирателката, пристъпвайки към средата на залата. — Кажете ми кой направи тази мръсна комедия и всички останали ще бъдат помилвани…

— Кой може да бъде — отговори Кьоравата. — Ето, тази принцеса, която се разголи и игра, докато загуби съзнание. Тя поиска да поживее малко.

Надзирателката не си стори труд да разбере дали не е лъжа и заповяда на Павловна, която от ужас и умора не можеше дори да проговори, да се облече. После заповяда двете с майка й да бъдат откарани в тъй наречената тъмна килия. Павловна умираше от срам, докато се обличаше. После отиде до майка си, която стоеше в ъгъла, и й пошепна:

— Не плачи, майко, скоро всичко ще свърши. Двете жени бяха отведени в едно тъмно помещение.

Дори през деня в него не проникваше слънчев лъч. Там беше вечен мрак.

Веднага щом вратата зад тях изтрака, майката и дъщерята се прегърнаха ридаещи.

— Мила майко — възкликна Павловна, — след тази гавра не мога повече да живея… Не бих могла да понасям погледите на мъжа си, дори ако той успее да ме освободи от този мръсен и незаслужен затвор… Мамо, мамо, искам да умра! — С лице потопено в сълзи тя падна в нозете на обичната си майка. Екатерина отпусна нежната си ръка върху главата на дъщеря си.

— Ти си млада, Павловна — каза й тя, — тежко е да умреш тогава, когато си едва на двадесет години и имаш мъж, когото обичаш и който те обича…

— Ах, мамо, не мога да бъда вече негова… В неговите прегръдки и при целувките му винаги ще се мярка пред погледа ми ужасната сцена отпреди малко. Не, мамо, дай ми благословията си, ако мислиш като мен, нека умрем заедно.

— Аз отдавна съм преситена от живота — отговори майка й. — Но ти, скъпо мое дете, ти не трябва да се прощаваш още със земните си дни. Не ми ли каза — и гласът й премина в шепот, — че не живееш само за себе си, че носиш едно ново същество…

— Казах ти, мамо — отвърна Павловна, потрепервайки, — но откакто понесох тези жестоки и нечовешки страдания, струва ми се, че и тази надежда е убита… Ах, мамо, заклевам те, не ми отказвай, вземи ме със себе си. Не ми отказвай спокойствието на отвъдния свят…

— Но как бихме могли да отхвърлим от плещите си тежестта на живота? — отвърна Екатерина дьо Ла Бриер със съмнение. — Тук нямаме никакво средство, с което да се избавим от него…

— Знам, майко, едно средство, ще видиш… Павловна опипа вратата и натисна едно копче.

— Какво правиш? — запита я майка й уплашена. — Викаш надзирателката ли?

— Да, майко, ще поискам да бъдем веднага заведени пред съдебния следовател, като кажа, че имаме да направим важно признание. Според правилника на затвора трябва обезателно искането да се изпълни. Бюрото на съдебния следовател е на четвъртия етаж. За да стигнем дотам, трябва да преминем през широк коридор с много прозорци. Единият от тях винаги е отворен. Забелязах това при първия разпит. Щом стигнем до него, аз ще скоча в двора…

Екатерина потрепера.

— Каква ужасна смърт — каза тя тихо.

— Нямаме друг избор, мамо — изохка Павловна. — Още веднъж те заклевам, не ме принуждавай да живея сред този срам. Ако не искаш да тръгнеш с мен към смъртта, ще отида сама.

Госпожа Ла Бриер прегърна дъщеря си.

— Не ще отидеш сама — изрече тя сломено, — ще бъдем заедно… Ако не можахме да сме заедно в живота, поне в смъртта нека се съединим.

Те се целунаха и си взеха последното болезнено сбогом.

Вратата на килията се отвори. Надзирателката с лампа в ръка се появи на прага.

— Звънихте ли? — запита тя сурово. — Какво искате?

— Настояваме да бъдем отведени незабавно при следователя — отговори Павловна с уверен глас. — Искаме Да признаем всичко, за да се отървем от този проклет затвор.

— Като че ли в друг ще ви бъде по-добре — отговори жената грубо. — Но щом като затворът напълно ви върна ума в главите, хайде! Господин съдия-следователят скоро ще си отиде. Трябва да побързаме…

Майката и дъщерята напуснаха килията хванати за ръце. Пазачката им осветяваше пътя, държейки лампата високо, вървейки пред тях по широките стъпала. Към средата на стълбите ги срещна писар с регистър под мишницата.

— Господин съдията не си ли тръгна вече? — запита пазачката.

— По дяволите! Днес пак няма свършване! — отвърна писарят злобно. — Господин съдията тъкмо се канеше да си тръгва и аз се зарадвах, че ще мога да отида вкъщи, където жената ме чака за обяд, когато изневиделица довтаса един господин. Иска освобождаването на две жени, за които казва, че били несправедливо арестувани. Лично председателят на републиката е заповядал освобождаването им. Съдията току-що подписа заповедите за освобождаването им.

Екатерина и Павловна не чуха последните думи. Те продължиха пътя си напред и тъкмо бяха стигнали широкия коридор, към края на който беше стаята на съдията следовател.

Съзряха отворения прозорец в коридора.

— Ето там — пошепна Павловна на майка си, — там, майко мила, не трепери… смъртта е освобождение, чест… сбогом…сбогом…

Сега те бяха само на три крачки от прозореца… Вратата на съдия-следователя се разтвори и се дочу глас:

— Благодаря ви, господине, още сега ще взема със себе си двете затворнички.

Павловна, обаче, привлече майка си.

Тя не разпозна този глас, защото иначе нещастницата би се отказала в последния момент да изпълни, опасното решение.

Като по даден знак двете жени се хвърлиха ръка за ръка към отворения прозорец.

— Сбогом, Емил, сбогом! — викна Павловна. — Умирам заедно с мама!

Екатерина дьо Ла Бриер изчезна през прозореца в страшната дълбочина.

— Майко, майко, следвам те!

С този нечовешки вик понечи да се хвърли след майка си.

Но в същия миг две могъщи ръце я сграбчиха през кръста.

498
{"b":"941824","o":1}