Най-често те са изпращани в Нова Каледония или пък, ако са извършили убийство, във Френска Гвиана, където намират смъртта си.

Голям грях на администрацията на затвора „Сен Лазар“ е, че затворничките не са държани в отделни килии, а са затворени в общи големи зали за спане и работнически ателиета. Нито една болест, дори чумата, не са тъй заразителни както грехът. Инфекцията се разпространява бързо и често пъти е неизлечима. Да вземем за пример едно младо 16-17-годишно момиче, което, изоставено от любовника си, се почувства майка. То държи в тайна срама си, докато може. Но трудният час наближава и то ражда дете в някой потаен кът на къщата. Отчаянието скоро го обзема, умът му се побърква. Как да продължи по-нататък живота си? Детето не й позволява дори да работи. Нещастницата извършва детеубийство. Престъплението се разкрива и бедната пристига в „Сен Лазар“. Вярно е, че тя е извършила престъпление, което следва да бъде наказано съгласно човешките закони и небесната правда. Но аз питам моите красиви читателки: тъй като тази нещастница е станала жертва, трябваше ли тутакси да се превърне в наистина пропаднала жена? И наистина, тя не е стигнала все още дъното на падението си в момента на влизането си в „Сен Лазар“, но е наистина „развалена“, когато излиза. Защото „Сен Лазар“ е висше училище за престъпления. Всичко, което тя не е знаела, тук го научава…

В началото тя отблъсква мизерните изкусителки, не иска да ги слуша, но когато постоянно й се шепнат на ухото и й се показват толкова пороци, когато е непрекъснато подигравана, взимана на присмех, изтезавана накрая, тя започва да отстъпва и да става послушна ученичка на майсторките на престъплението и подлостта. И след като е излежала наказанието си и добива отново свобода, вече не се занимава с честен труд, защото знае средства и тайни, чрез които може да живее охолен и богат живот.

Най-напред тя ще тръгне по пътя на срама, на престъплението и ще се подхлъзва все по-дълбоко в блатото, в което няма да намери нито една опорна точка.

Всичко това би се избягнало, ако въпросната девойка е затворена в отделна килия. Ето защо ние мислим, че не грешим, когато наричаме затвора „Сен Лазар“ разсадник на престъпността и ще дадем на читателите си истинска картина на живота в него.

Ония две жени, които сляпата омраза на префекта на полицията захвърли в „Сен Лазар“ — Павловна и нейната майка, спяха прегърнати в общата килия на затвора. Те се бяха свили в най-отдалечения ъгъл и не смееха дори да вдигнат поглед. Защото където и да попаднеше погледът им, те бяха ругани, принудени да слушат неприлични думи, мръсни шеги, но все пак поне не виждаха с очите си проявите на греха.

Впрочем, тъкмо тази бе причината, поради която двете жени бяха ругани от техните „колежки“ по участ. Биеше на очи тяхната гордост и държание. Пропадналите жени не можеха да разберат, че между тях са попаднали две създания, доведени тук не поради извършеното от тях престъпление, а заради извършеното такова срещу тях.

Беше време за вечеря. Храната се състоеше от чорба, която се донасяше в медни казани. Всяка от затворничките на „Сен Лазар“ имаше по едно тенекиено канче.

С него трябваше да дойде до казана и там й се даваше порцията чорба и черно парче сух хляб. Тъй като надзирателките вършеха работата си колкото може по-небрежно, те поставяха две стари затворнички, които от дълго време излежаваха наказанието си, да раздават вечерята.

Едната от тях бе висока и слаба жена със сипаничаво лице, на което светеха две порочни очи. Косите й падаха като куп слама, разхвърляна по раменете. Другите арестантки наричаха тази отвратителна гадина „кьорава“, защото особено когато се ядосваше, зениците на малките й очи се насочваха към върха на носа и тогава погледът й добиваше сляп и грозен израз.

Другата разпределителна беше много хубаво създание, но на челото й беше сложен печатът на порочността. Читателите ще си спомнят навярно за онази хубава Рита де Майо, която срещнахме най-напред в къщата на госпожа Буланси, където залиса нещастния Арман Боне, карайки го да загуби на карти всичките си пари. Съдбата беше засегнала сега и Рита. Дълго време беше играла видна роля в света на леките жени в Париж и оскуба мнозина наивници, докато една нощ открадна от джоба на бразилец голяма сума. Той се обърна към полицията и банкнотите бяха намерени в копринения й чорап. Това сложи край на кариерата й. Скоро бе осъдена на една година затвор и заедно с това реномето й пропадна. След като излезе от затвора, вместо с графове и барони трябваше да се задоволи с една не толкова изискана клиентела.

Известно време живя в Латинския квартал, но този живот бе прекалено тежък и заставена от мизерията й глада, тя слезе до най-ниското стъпало на падението. Сега често биваше тук и обикновено оставаше за няколко месеца, докато излезеше на свобода и отново подемаше мизерния си занаят, за да се върне в най-скоро време отново в затвора. В него тя като че ли беше в средата си. Заради доскорошното си блестящо минало беше и донякъде адмирирана от другарките си.

Кьоравата и хубавата Рита бяха ангажирани в раздаването на храната. Арестантките стояха в редици по скамейките и сърбаха чорбата, бърборейки помежду си.

— Хей, принцеси — викна Кьоравата, обръщайки се към Павловна и госпожа Ла Бриер, — вие няма ли да си вземете порцията или не ви харесва чорбата от общия казан, от който ядем ние?

Павловна стана. Без да каже нито дума, тя взе двете канчета, предназначени за нея и майка й. Приближи се до казана, а госпожа Ла Бриер я последва. Имаше чувството, че трябва да пази дъщеря си.

— Тези са извънредно фини — заяви Кьоравата иронично. — Я погледни, Рита, какви бели ръце. Не са влизали много надълбоко в мръсотията на Париж.

Рита сви рамене.

— Такива светски жени прегрешават много повече, отколкото ние — подхвърли с пренебрежение. — И те си имат любовници. Не е ли вярно, миличка? А ти знаеш, че ние жените не сме създадени да четем само молитвени книги, а повечето време да прекарваме с любовници в леглото…

Павловна се изчерви.

— Дай ни чорбата — промълви тя — и не ни говори, защото не разбираме приказките ви? По-скоро бихме разбрали думите на диваците…

— Разбра ли, хубавице Рита? — викна Кьоравата. — Ти си дивачка, тъй ти казва госпожицата.

— Ето отговора ми, маймуно!

При тези думи италианката вдигна пълната лъжица с гореща чорба и я плисна в лицето на Павловна.

Младото момиче изписка от болка. Госпожа Ла Бриер притисна в прегръдките дъщеря си и замилва нежно лицето й.

Всички арестантки се надигнаха. Те се приближиха обзети от любопитство. Тези грубовати същества не познаваха по-голямо удоволствие от това да наблюдават сбиване между две арестантки. Подобни побоища по стар навик не свършваха без проливане на кръв. Кьоравата изтръгна насила Павловна от ръцете на майка й.

— Хайде, глезло! — озъби се тя. — Защо ще търпиш да те попарва италианката? Я й залепи няколко и й покажи, че и ти имаш кръв във вените си!

— Заповядай, ако ти стиска — викна Рита и запретна ръкави почти до раменете. — Ще ти наглася мутрата така, че нито един мъж няма да те заплюе дори.

— За Бога, Павловна — пошепна жената на префекта, — овладей се, не се поддавай и не се унизявай дори да говориш с тези жени.

Тя понечи да я повлече към ъгъла, където се бяха свили отчаяно, но Кьоравата блъсна пак настрана нещастната жена.

— Я не се бъркай, бабо — процеди тя през зъби, — Или искаш да те поразтанцувам малко…

В същия миг здрав юмрук се стовари право върху главата на Кьоравата.

Павловна, виждайки, че майка й е малтретирана, не можа повече да се сдържи. Кьоравата падна със скимтене на пода.

— Рита — кресна тя, — не ме оставяй, удари й няколко вместо мен… Раздери й мутрата с ноктите си, бързо, бързо, докато не е дошъл някой!

В следния момент Рита де Майо се хвърли върху Павловна и я удари с юмрук в гърдите. Павловна залитна. Тя беше извънредно раздразнена, кръвта й кипеше във вените. Хвърли се върху Рита и я сграбчи с двете си ръце. Започна грозна борба. Арестантките направиха кръг и окуражаваха с крясъците си ту едната, ту другата. Междувременно нещастната госпожа Ла Бриер беше паднала на колене и с въздишки се молеше на Бога да помогне на детето й. И наистина, Павловна успя след жестока борба да удари в земята противничката си. Италианката все още не се оставяше. Сборичкването стана грозно. И двете жени бясно деряха дрехите си. Най-после Павловна постави коленете си върху гърдите на Рита и я хвана за гърлото, докато задушаващата се жена дращеше гърба на Павловна, окървавявайки го.