— Знаеш добре какво ти предстои — сряза го Марсел.

— Разбира се, не ще бъде зле да ми го повториш, защото паметта ми е дяволски слаба.

— Е, добре, слушай! — В този момент Масон е зает със събиране на всичките си пари и скъпоценности, които има, за да вземе всичко в скривалището.

— Нека се надяваме, че сумата ще бъде прилична — вметна червенокосият ухилен.

— Ще има достатъчно, драги мой, за теб, за жена ми и за мен за цял живот. Ще ни заведеш в изоставената мина. Старецът, Нинон и аз ще Хе качим на асансьора и ти ще ни спуснеш.

— Ще сторя всичко, както го искате.

— След известно време ще ти дадем знак да ни извадиш пак навън.

Този път Боб се задоволи само с едно късо „хъм“.

— Но когато асансьорът стигна пак горе — продължи Марсел тихо, — ще видиш само нас — Нинон и мен. Хенри Масон ще лежи с прерязано гърло в дъното на мината.

— Прекрасно — ухили се ирландецът. — Не забравяйте да вземете парите със себе си.

— Не се безпокой, ще ги вземем и ще имаш една трета част. Най-малко по сто хиляди долара ще се падне на всеки от нас и се надявам, че това ще е нещо повече, отколкото един пост на минен инспектор.

— Дявол да вземе и службата, и всичко — възкликна през смях пияницата. После добави сериозно: — След като всичко бъде готово, ще трябва и двамата да си отидете. Аз ще ви покажа най-късия път…

— Ще заминем веднага за Сан Франциско — възкликна Марсел Бернард възторжено, — откъдето потегляме веднага с параход за Австралия.

— Тихо, връща се — предупреди Нинон и се отдръпна от вратата.

Влезе Хенри Масон. Носеше голяма кутия от черна кожа, явно много тежка, а в другата — чувалче със злато. Личеше по звъна на монетите.

— Готов съм — каза той. — Да вървим.

Нинон и Марсел помолиха да ги остави да се оттеглят за момент в стаите си, за да си вземат връхните дрехи и шапките.

— Взе ли ножа? — запита Марсел любовницата си преди да излязат от стаята.

— Не се грижи, той е здрав и доста остър, можеш да заколиш дори бивол. Но, Марсел, нима наистина мислиш да делиш плячката с онова пияно животно?

— Това и самата ти не можеш да допуснеш. Няма да види нито цент. Щом ни извади от мината, ти ще го отвлечеш с разговор, а аз откъм гърба ще го перна здраво, та да не стане. Падне ли на земята, веднага ще го хвърлим в мината да прави компания на Масоновия труп.

Нинон прегърна доволно своя Марсел. Той беше наистина разумен мъж и така чудно й подхождаше…

След четири минути няколко сенки излязоха през градинската врата. Червенокосият Боб ги поведе по скрити пътища, на които знаеше, че няма стачници. Скоро стигнаха шахтата. Мрачна пропаст се откри пред очите им. Стените се спущаха почти отвесно в дълбочина, неизмерима на пръв поглед. При входа на пропастта имаше дъсчен асансьор, вързан със здрави въжета. Той не отговаряше много на условията за сигурност, но на Масон никога не му беше Минавало през ум да се грижи за сигурността и живота на работниците си. Колко пъти инспекторът Тери се бе опитвал да осигури всички асансьори със здрави метални въжета, но Масон винаги му отговаряше:

— Струва много скъпо и е излишно. Ако ще се случи нещастие, въжетата ще се скъсат, ако ще да са и от метал.

Да, Хенри Масон не се. замисляше, че ще дойде време сам да повери живота си на такъв асансьор. Тогава ставаше дума за живота само на неколцина бащи на семейства. А сега все пак обикновеното въже не е така добри, както металното.

— Страшно е долу — прошепна Нинон дьо Клер, поглеждайки към бездънната пропаст при светлината на кибритената клечка, която Боб беше запалил.

— Не се плаши — успокои я Марсел, — само един от нас ще остане долу.

Масон се качи треперещ на асансьора. Марсел и Нинон го последваха. Собственикът на мините,постави кутията и чувалчето до себе си. Боб се отдръпна и хвана дръжката на едно колело, с помощта на което се вдига и спуща асансьорът.

— Готови ли сте? — попита той.

— Готови — отговори Марсел.

Ирландецът започна да спуща асансьора, който стигна десетина метра дълбочина в ужасяващата пропаст. Тогава Боб изведнъж спря. Докато с едната ръка държеше дръжката, с другата извади нож, подобен на кама.

— Вървете и тримата по дяволите! — викна тъй силно, че ония от асансьора го чуха. — Парите, които взехте със себе си, ще бъдат мои. Но най-напред ще стигнете дъното на мината, във вид на пита, а после ще ви дойда на гости до стенната скара, за да си прибера плячката. Ха-ха, французино! Ирландецът излезе по-хитър от тебе. Не ти ще избягаш в Австралия и ще живееш като рентиер, ами червенокосият ти приятел Боб.

Рев на бяс и ужас долетя отдолу. Защото нещастниците виждаха как ирландецът реше въжето.

— Хей, Хенри Масон — викна червенокосото чудовище иронично, — ако въжето беше металическо, не бих могъл да го прережа, нали?

— Смили се, смили се — изплака милионерът. — Вземи всичките пари, но ми запази живота.

— Не, не, само мен, само мен спаси — чу се умоляващият глас на хубавата Нинон. — Видях как ме гледаше. Ще бъда твоя, ще избягам с теб… спаси ме… спаси ме само…

Див рев, глух трясък и после настъпи тишина. Въжето се скъса и асансьорът се провали в пропаст. Там долу лежаха три купчини от месо, кръв и строшени кости… Червенокосият Боб се наведе над пропастта и лицето му придоби зверски израз.

— Мъртви! — измърмори той. — Те няма да излязат вече оттук! А сега бързо долу, за да задигна парите…

— Стой на място, убиецо! Какво направи? Желязна ръка беше хванала Боб за лакътя. Ирландецът трябваше да направи огромно усилие, за да види оня, който така изневиделица го нападна. С ужас разпозна лицето на инспектор Тери, който продължаваше да стиска здраво мошеника. Срита го на платформата и Боб вече висеше с половината си тяло над шахтата.

— Ти преряза въжето — викна Уилям Тери, — чух гласовете на нещастниците, които те молеха да се съжалиш над тях. Не беше ли Хенри Масон и жената, която му гостуваше? Пристигнах твърде късно — не можах да спра престъпното ти деяние. Но ще отидеш на бесилката пияно куче, отдавна ти е мястото там!

— Внимавай, инспекторе! — изхърка Боб, който почти се задушаваше в ръцете на стареца. — Ако аз отида на бесилката, и ти няма да стигнеш по-далече. Ще увиснеш и ти до мене. Не чуха ли всички твоите заплахи срещу собственика на мините? Ще ми повярват, като се закълна, че извършихме заедно престъплението.

— Мизернико, умри тогава!

С неподозирана сила Тери се нахвърли върху негодника. И тогава се случи нещо страшно. Едно зловещо скърцане се чу и гнилата платформа рухна под тежестта на двете борещи се тела. Червенокосият Боб се сгромоляса с отчаян рев в зиналата пропаст. След него в безуспешен опит да се задържи полетя и нещастният Уилям Тери.

— Не чу ли нищо, Ервин? Това беше гласът на Тери. Старият като че ли викаше за помощ.

Тези думи бяха произнесени от Легуве, който стоеше пред Тяхната къща, заедно с Ервин, Одета, Антонина и Едит, за да подишат малко чист въздух преди лягане.

Вслушаха се със затаен дъх. Стори им се, че викът за помощ се повтаря. Сега вече не се двоумиха. Запалиха миньорски лампи, взеха необходимите инструменти и забързаха към виковете за помощ.

— От изоставената мина се чува гласът, там… там, трябва да е.

Мнозина миньори се спуснаха пред тях. Ненадейно пред самата мина спря красив файтон, който затвори пътя. Един господин и една госпожа, елегантно облечени седяха в него. Никой не ги познаваше.

— Бързо, кочияш, освободи пътя, касае се за спасяването на човешки живот.

Тогава младата дама показа глава от колата.

— Какво има, хора — запита тя, — кого искате да спасявате, да не е паднал някой в шахтата?

— Така ни се струва. Касае се за най-добрия човек в околността, за инспектор Тери.

Дамата от купето нададе вик и в следния момент беше вече между миньорите.

— Хайде, хора — викна тя, — трябва да го спасим. Бързо, бързо, бързо…

Чужденецът скочи от купето и ги последва. Стигнаха при входа на мината и по прерязаното въже и по счупената платформа разбраха, че се е случило нещастие.