— Нека това бъде последният ми грях — изрече, понечвайки да хвърли ужасеното дете в морските вълни.
В същия момент очите й широко се разтвориха… Ръцете й се разтрепериха и изпусна детето в лодката, после с ужасен вик се отпусна на колене. Там, където по-рано беше окото на Господ, сега се беше отворила кръгла дупка. Когато детето се молеше на колене, навярно беше засегнало с крака си някакъв скрит механизъм, който предизвика нахлуването на водата.
Само за няколко минути лодката бе наполовина пълна с вода. Госпожа Буланси нададе пронизителен вик за помощ.
— Давим се — запищя тя. — Няма ли някаква надежда за спасение?… Няма… О, това не е случайност, а преднамерено желание… Той е решил да ме погуби… Помощ… Помощ!
Воалът от очите й падна. Сега тя разбираше, че черният майор искаше да се отърве от нея и я е изпратил на смърт. Човекът, когото обичаше с толкова преданост, комуто служеше като вярно куче, обичният, обожавай човек, беше нейният убиец!
Че нямаше изглед за спасение, това бе очевидно. Лодката започна да потъва, а наоколо имаше само вълни… Вълни, които я заобикаляха с печален вой. Никаква помощ… Нито едно платно… нито една лодка!
Детето се молеше… Жената късаше в отчаяние облеклото си и проклинаше.
— Проклет да бъдеш, Естерхази — виеше, — три пъти проклет! Нека наказанието на ада не те отмине! Жив да изгниеш! Черната ти душа да бъде разкъсана на парчета от всички мъки на света преди да издъхнеш! Проклето да бъде името Естерхази… Проклето завинаги!
На около един кабелт от потъващата лодка се появи огромен параход. Моряците бяха видели опасността. Те спуснаха веднага лодка. Един от наблюдаващите на борда, се безпокоеше нетърпеливо. Това беше жена. Изведнъж и тя скочи в спасителната лодка.
— Дръжте се здраво — викна тя на давещите се. — Идваме ви на помощ!
— Помощ… Помощ — викна обнадеждена Помпадура.
Но в същия миг лодката под краката й изчезна. Детето, подето от течението, бе грабнато от висока вълна и изпратено към парахода. Помпадура потъваше. Но скоро тя пак се появи на повърхността. Беше се хванала за потъващата лодка с две ръце.
— Ще живея — изпищя тя, държейки се здраво за лодката. От борда на парахода й бяха хвърлени и няколко спасителни пояса.
Тя се наведе, за да хване един… когато малка лодка с бяло платно се приближи до нея. В лодката стоеше прав вече възрастен човек, облечен в униформата на фелдфебел. Белите му коси се развяваха от вятъра.
— Проклетнице — викна той гръмовно. — Ти уби детето… Ето ти тогава, нека това бъде краят на твоя грешен живот!…
Чу се изстрел. Куршумът улучи мизерницата точно в челото.
Очите й се отвориха още веднъж, погледнаха злобно света и после безжизненото тяло потъна във водата.
Вълните лакомо го погълнаха.
— Точно до малката лодка с бялото платно се чу женски глас.
— Вземете ме за Бога, вземете ме! Държа детето в ръце!
Четири мъжки ръце едновременно се протегнаха да помогнат на спасителката. Решителната плувкиня прехвърли детето в лодката, а после и тя се покачи ловко в нея. Младата жена изтърси дрехите си и черната си коса от водата.
— Живо е. Почувствах биенето на сърцето му. Мишонет погледна хубавата млада жена и викна учудено:
— Господи, Боже! Не сте ли вие Алиса Тери?
— Да, аз съм. Но сега и аз те познавам, ти си Мишонет, верният фелдфебел!
— На вашите заповеди! Но знаете ли кого спасихте от водата?
— Не. Един човешки живот.
Старецът целуна ръката на благородното момиче:
— Алиса Тери, вие спасихте детето на нещастния капитан Драйфус, нашия малък и любим Андре…
— Тук ли живее рибарят Боше?
Този въпрос отправяше Матийо Драйфус към един огромен рус човек, който след обяда на същия ден стоеше пред малката къщичка до брега на морето и меланхолично наблюдаваше морето.
Но вместо да отговори с да или не, великанът разтвори обятия и притисна Матийо до гърдите си с такава сила, че доктор Бургер се уплаши да не му строши костите.
— Господин Матийо, господин Матийо, вие ли сте наистина?
— Ами ти, капитан Клаус Грот, по какво чудо се намираш тук?
— По какво чудо — повтори радостно капитанът със светнало лице. — Но може ли да има чудеса за оня, който е пропътувал земното кълбо с най-дивната жена. Разбирам, вие сте дошъл за Андре!
— Да, за него, горкото дете… намери ли се трупът му?
— Трупът? Боже опази! Той беше намерен и изваден от водата жив и здрав.
— Андре е жив! Господи, благодаря ти! Матийо вдигна ръце към небето, сълзи на радост потекоха по лицето му. После го обзе чувство на признателност.
— Къде е мъжът, който го спаси? — запита той бързо. — Половината от състоянието си ще му дам, стига да го приеме.
— Вярвам, че ще го получи — отговори Клаус Грот, смеейки се хитро, — но навярно при някои и други условия. Но елате да ви заведа да видите Андре и „мъжа“, който го спаси.
Той направи знак на двамата мъже да го придружат. Клаус Грот отвори предпазливо вратата на стаята. По средата се намираше голямо легло, върху леглото лежеше детето.
Страничките му горяха от лека температура, последица от настинката, но спеше спокойно и от пръв поглед се виждаше, че няма никаква опасност за живота му.
До леглото върху обикновен дървен стол седеше самата Алиса Тери с наведени очи, сякаш бе дълбоко унесена в нещо. Изведнъж тя вдигна поглед и нададе вик на изненада. Пред нея стоеше Матийо. Лицето й пламна и обикновено така храбра, тя затрепери силно от вълнение. Не беше в състояние да каже нито дума.
— Матийо?…
Той се наведе дълбоко и целуна мълчаливо и силно развълнуван двете ръце на момичето, които се протягаха към него. После целуна и спящото дете по очите и челото.
Доктор Бургер го прегледа веднага.
— Няма никаква опасност — успокои ги. — Само лека простуда, едно голямо напрежение. Нуждае се от по-дълга почивка. Утре рано ще се върнем всички в Париж и ще заведем Андре на майка му.
— А ако успеем да направим това — се чу звучният глас на Клаус Грот, — ще благодарим само на нея — той посочи Алиса. — Тя е „мъжът“, който изтръгна Андре от вълните.
След тези думи той хвана доктор Бургер за раменете и го изведе от стаята, пошепвайки му:
— Ние сме сега съвършено излишни тук, господин докторе.
Лекарят стисна ръката на капитана. Той го разбра.
— И тъй. Значи и за това пак на тебе ще трябва да благодаря — промълви Матийо трогнат, когато остана насаме с момичето. — Как дълго страда заради нас! Голямата признателност, която ти дължа, е неизплатима!
— Изпълних само дълга си! — прошепна задавено американката.
— Своя дълг? О, Алиса, това е голяма дума, а животът може да бъде заплатен само с живот. Нека се разплатим и да останем честно и достойно разплатени. Искаш ли да приемеш моя живот до последното издихание и искаш ли да ми дадеш в замяна твоя, от днес до края на дните си? Скъпо, обично момиче, кажи, отговори ми, искам твоето „да“.
Той беше взел ръцете й и я притискаше нежно до гърдите си.
— О, Матийо — пошепна с очи, плувнали в сълзи, — не мога, трябва да откажа. За теб мислих при всички опасности и страдания, през които преминах, за теб сред нечуваната буря между вековните лесове, за теб, когато бях в ръцете на убийците и когато мислех, че всичко е свършено и че трябва да напусна вече този свят. Тогава повече от всякога чувствах колко силно те обичам.
Устните им се сляха в дълга целувка.
Но Алиса се изтръгна като обзета от лошо предчувствие.
— И въпреки всичко това, аз не мога да ти бъда жена — пошепна тя треперейки, — не мога тъкмо затова, защото-те обичам много. Защото срам, тежък срам тежи над главата ми. Аз съм очернена, наклеветена като крадла, Матийо!
С дълбока въздишка девойката падна на колене пред обичния мъж. Той обаче вдигна ръката си като за благословия над нея.
— Стани, Алиса — изрече тържествено, — защото си чиста и нито едно петно не лежи на душата ти. Аз и без това не мога да се отплатя за доброто, което ти стори за моето семейство, но Господ го стори. Докато ти странстваше по морета и чужди земи, той има грижата да даде доказателства за твоята невинност, той трогна сърцето на престъпника, който несправедливо те обвини. Вземи тези записки, в които очернителят ти в предсмъртния си час се е изповядал, и цял свят ще трябва да го признае, че Алиса Тери е невинна!
