Със саркастичен смях излезе от шатрата, а войниците поведоха Лучия след него. Но преди да я изведат от шатрата, Павловна успя да прошепне на нещастното момиче на френски:

— Не се отчайвайте. Ще ви помогна. На вас и на вашия избраник на сърцето. Абдулах Лъва ще смаже жертвата си, аз… аз ще му попреча!

Оставаше половин час до полунощ. По скалите на Марбел ел Сур се появиха планинските черни сенки, които напредваха все по-навътре между тесните високи стени на скалата. Това бяха френските войски. Мълчаливи, с пушки на рамо, те крачеха напред. Начело на войските вървеше полковник Пикар. Той слезе от коня си, защото животното с мъка напредваше между острите камъни и неговият господар искаше да го облекчи. Пикар беше много неспокоен поради обстоятелството, че Паул Брага още не беше се върнал. Беше ли се случило нещастие с храбрия войник? Бе почти готов да го допусне, защото откак Брага беше заминал, изтече много време. Чувстваше се притеснен и несигурен между тези проклети скалисти пропасти. С цялата си душа желаеше да излязат час по-скоро на широко, защото едно нападение на арабите би било фатално за хората му и за него самия.

Спомни си за Лучия. Можеше ли тя да знае в каква опасност се намира той сега, колко сълзи би проляла, как би треперила.

Изведнъж мислите на Пикар взеха друга насока. Неочаквана случайност го върна към действителността. Върху висока скала се появи образът на млад арабин, яздещ пъргав кон. Бялата му наметка светеше в нощта.

Часовоят вдигна пушката си.

— Не стреляй! — викна в същия миг звучен глас. — Заведи ме при полковник Пикар. За Бога, заклевам ви, не губете нито миг, защото нещастие заплашва всички ви.

Съобщиха на полковник Пикар за това чудновато събитие и той поръча да доведат младия бедуин при него.

Бедуинът слезе от коня и последва войниците, които го водеха при полковника. Колко се учуди Пикар, когато видя лицето на красиво момиче и една грациозна фигура се показа под наметката на бедуина.

— Как, вие сте жена, бяла жена? — изрече сепнат той. — Защо сте се преоблякла така и защо идвате по тези места?

Павловна (това бе тя) грабна с трескава бързина ръката на полковника.

— Идвам от лагера на Абдулах Лъва — задъхано изрече тя. — Сякаш Бог даде криле на коня ми, та успях да дойда навреме и да ви предупредя. Предадени сте, полковник Пикар. Предаде ви подло един човек, в когото сте имал доверие. Познавате ли фелдфебел Брага?

Полковникът побледня, дишането му спря.

— Какво става с него? — промълви той. — Изпратих го в моя лагер да ми донесе важни документи, които бях забравил там.

— Документи? Ах, сега разбирам всичко. Не беше ли сред тях и смъртната присъда на Абдулах Лъва?

— За Бога, откъде знаете за съществуването на този документ?

— Оня подлец Брага предаде документа в ръцете на Абдулах — продължи бързо Павловна. — Той предаде и тайната, че ще минете тая нощ през Марбел ел Сур за Голеб.

— Гръм и мълния! Целият ми боен план е предаден! Ах, този мизерен тип.

— Шейхът беснее от ярост, той е на път с бедуините и се кани да ви нападне в тази теснина и да ви унищожи. Оставих го да тръгне от лагера, после скочих върху коня и препуснах като луда, за да ви предизвестя. Надявам се, че съм стигнала поне с четвърт час по-рано от тях, но скоро ще се появят горе върху скалите, откъдето ще ви обсипят с адски огън.

— Ще съумеем да умрем достойно за родината — изрече Пикар.

— Смъртта не е велика работа, полковник — не се съгласи Павловна. — Ще ви съобщя и нещо по-грозно и страшно.

— По-страшно?

— Чрез посредничеството на предателя Брага млада французойка се намира от вчера вечер в ръцете на Абдулах. Още не й се е случило нищо лошо, но шейхът има ужасен план — той иска да отсече главата на тази пленница пред вашите очи, знаейки, че по този начин ще си отмъсти най-жестоко. Защото тази французойка — съберете всичкото си мъжество, господин полковник — се нарича Лучия Натузиус, вашата годеница!

Вик на отчаяние и ужас замръзна в гърдите на Пикар.

— Не се отчайвайте — не спираше Павловна, виждайки отчаянието на Пикар. — Имам план за спасението на Лучия и вярвам, че Бог ще ми помогне.

Смелото момиче не дочака никакъв отговор и тръгна с бързи крачки. Пикар я видя да яхва коня и да поема по една тясна пътека, губейки се между високите камънаци.

Пикар бързо даде нарежданията си на хората. Той постави от двете страни на теснината войници и ги нареди така, че да бъдат недостижими за вражеските куршуми.

Едва успя да подреди хората си, и се разнесе бойният вик на арабите. След няколко минути над камънаците се показаха брадатите лица на бедуините и стотици изстрели проехтяха в скалистата теснина.

Арабите запалиха голям огън върху най-близкия скалист връх. Под огнените езици се виждаха съвършено ясно всички, които се намираха върху това плато. Но скалата беше висока и предпазена добре от ударите на французите.

Изведнъж кръвта на Пикар се смрази във вените му. Горе се показа картина, която би затрогнала и най-безчувствения между хората. Полковникът съзря над скалата избраницата на сърцето си, своята обична годеница. Лучия Натузиус беше с вързани отзад ръце. На гърдите й имаше закачена подпечатана хартия.

Полковник Пикар разпозна този документ.

Шейхът на бедуините стоеше до нещастната девойка накичен с всичките си отличия, а оръжието му блестеше в скъпоценни камъни и злато. В дясната си ръка държеше страшния ятаган. Той се наведе над прохода и викна с гърмящ глас към полковник Пикар:

— Гледай тук, проклето християнско куче, как Абдулах си отмъщава. Ти определи за мен срамна смърт, но съдбата поиска друго. Ще умреш още днес, ударен от моята ръка, но искам да видиш преди това как се търкаля главата на любимата ти. Внимавай, след миг ще бъде в краката ти!

Чу се гърмеж. Пикар изпразни пушката си. В лудото си отчаяние той беше прибягнал до това, за да спаси любимата си. Но куршумът удари в скалата. Победоносният смях на Абдулах прозвуча в отговор на този неточен изстрел.

— Ти започна дуела, полковник Пикар — викна той. — Ти стреля пръв. Сега е мой ред и пророкът ще бъде с мен. Аз няма да сгреша.

Той се отдръпна две крачки назад, вдигна ятагана и го стисна здраво в ръката си. Ледени тръпки пронизаха тялото на вързаното момиче.

Но в същия миг някой блъсна силно настрана Абдулах. Бедуин на пъргав кон застана между него и жертвата му. В миг бедуинът грабна Лучия до себе си на коня.

Тогава се случи нещо, което изуми всички — и бедуини, и французи. Младият конник, стискайки здраво в прегръдките си Лучия, заби шпорите в коня, който се изправи на задните си крака и скочи стремително надолу към дълбоката страшна пропаст.

Десетина метра по-ниско се намираше плато, от което водеше тясна пътечка към самата долина. Страшният скок за щастие беше успешен. Конят беше невредим и в следния миг ездачите бяха между френските войници. Пикар държеше в обятията си своята любима.

— Ще ти бъда благодарен през целия си живот — изрече той трогнат до сълзи на бедуина, който смъкна бавно шапката и пелерината си.

Появи се прекрасното лице на Павловна. Но сега не беше време за благодарност и учудване. Абдулах Лъва вбесен, че му беше изтръгната жертвата, поведе хората си към решителна атака.

— Да избием всички тези християни — нададе яростен вик. — Първите слънчеви лъчи утре да ги заварят мъртви в прохода Марбел ел Сур. Мохамед е с нас. Пророкът ще ни помогне.

Бедуините се хвърлиха в теснината върху французите, които обаче бяха разбрали, че можеха да избират между живота и смъртта и приеха врага с добре прицелен огън. Камънаците почервеняха от кръвта на бедуините, които не можеха да пробият френските редици. Хора и коне се гърчеха в предсмъртни мъки из скалистия проход. Напразно Абдулах се сражаваше със самоотвержена храброст. Французите отблъснаха три поредни атаки на арабите. И когато първите лъчи на слънцето огряха пустинята, нападателите бяха принудени да се оттеглят.