— Какво означава това, — викна тя на арабски, — коя е тази чужденка.

— Абдулах Лъва ви я изпраща, на вас, любимката на сърцето на великия син на Пророка. Той даде великодушното си гостоприемство до утре заран на тази чужденка, която се е заблудила из пустинята и ви моли да я приемете с добро.

— Французойка — учуди се тя. — Наистина ли е французойка?

После заповяда на жените да я оставят сама. Арабите, които доведоха Лучия, се оттеглиха почтително. Двете жени бяха сами. Господарката на шатрата взе ръката на Лучия и й каза на чист френски:

— Добре дошла. Хиляди пъти добре дошла! Благославям момента, в който мога да стисна ръката на една гражданка на страна, която обичам и където оставих всичко, което беше скъпо на сърцето ми.

Неизразимо учудване се изписа за няколко мига върху лицето на Лучия. Беше ли възможно тази жена или по-скоро това прелестно момиче, което без друго принадлежеше към харема на Абдулах, да обича Франция?

— Виждам, че сте учудена, че намирате една християнка тук — поде пак господарката на шатрата с болезнена усмивка. — О, не ме съдете строго, не се заблуждавайте от този блясък. Аз не съм любовница на арабина, аз съм нещастно момиче, доста измъчено, държано тук в блестящо робство… По произход съм рускиня, живях много години в Париж, докато моят баща умря внезапно, а годеникът ми бе хвърлен невинен в затвора, откъдето впоследствие изчезна без всякаква следа… Аз съм княгиня Павловна Мирович.

— Павловна Мирович! — извика Лучия трогната. — О, господи, не бяхте ли вие сгодена за граф Естерхази?

— Да, вярно е, но избягах от него пред олтара. Страдах извънредно много. Съдбата ме наказа жестоко, тя беше безжалостна спрямо мен. Но кажете ми, как се казвате?

— Лучия Натузиус и съм годеница на полковник Пикар, който сега командва френските войскови части срещу шейха Абдулах.

Двете седнаха на софата и взаимно си заразказваха историите на живота си. Само след половин час станаха най-интимни приятелки.

Колко е красива младостта, която така леко се обвързва с веригите на кроткото приятелство!

Що се отнася до участта на Павловна, която сега тя сподели с новата си приятелка, ние я проследихме до момента, когато княгинята попадна в къщата на чайния търговец Хонг Вах от Китай. Бяхме свидетели на катастрофата, заради която Павловна бе лишена от този приятелски подслон. Чрез обвинението на подлия мандарин Квон Инг, който от своя страна служеше като оръдие на Питу, Хонг Вах беше ненадейно арестуван. Павловна, на която дебелият мандарин беше хвърлил око, успя тогава да се спаси. Старата прислужница я скри в таен резервоар за вода в градината.

Хонг Вах успя за няколко дни да докаже своята невинност. Той беше освободен от затвора с почести и на негово място бе затворен и прикован на позорния стълб клеветникът, мандаринът Квон Инг.

Върху Питу за нещастие не можаха да сложат ръка, защото мизерникът беше подушил обрата на работите и подири спасение в бягство. Хонг Вах се показа благороден и великодушен по отношение на Павловна. Макар да я обичаше и да беше готов да даде половината си живот, стига да я има за жена, той не я задържа.

— Върви и търси човека, когото обичаш — й каза една сутрин. — Светът е по-малък, отколкото мислиш. Ще го намериш отново.

Предостави й малък параход и й подари значителна сума пари за път. Извънредно развълнувана, Павловна се сбогува с благородния Хонг Вах. Тя силно искаше да узнае от него защо беше се развълнувал толкова много тогава, когато тя спомена името на обичния си Емил фон Пикардин, но не посмя да го попита, защото Хонг Вах никога не говореше за това и се пазеше дори да произнесе името на Пикардин.

Така настъпи часът на раздялата. Хонг Вах придружи младата си приятелка до пристанището. Пътуването по Индийския океан беше спокойно, но щом навлезе в Червено море, параходът беше нападнат от пиратска банда араби, които убиха всички мъже и оставиха жива само Павловна заради нейната красота и надеждата да я продадат на някой паша за харема му. В нубийските пустинни степи пиратите срещнаха Абдулах Лъва. След късо сражение те бяха победени и лишени от плячката си. В лицето на Абдулах, Павловна видя смел и благороден мъж.

Въпреки че беше омаян още в първия миг от прелестната девойка, Абдулах, трогнат от скромността и невинността на момичето, запази дистанция спрямо нея. Той я обсипа с лукс и богатства, дори й обеща, че ще й върне свободата веднага след края на войната с французите, а дотогава я помоли да му дава уроци по френски. Постепенно Павловна придоби голямо влияние над Абдулах. Благородният мъж изпадаше в див гняв, както казахме, в моменти, когато у него се пробуждаше дивият и варварски инстинкт. Павловна умееше тогава да укроти гнева му и да смекчи сбърченото му чело. Смъртните присъди, произнесени от Абдулах, често биваха променени след искането и молбата на момичето. Много планове оставаха неизпълнени, ако Павловна се намесваше своевременно. Павловна, макар и робиня, имаше немалка власт над бедуините. Независимо от това, че беше християнка, те я обичаха и почитаха.

Всичко това Лучия научи от новата си приятелка.

— Каква нещастна война — промълви Павловна. — Колко пъти съм се опитвала да склоня Абдулах към миролюбие, но французите са горди и не искат да отстъпят. Макар че по този път никога няма да си осигурят господство— в Африка. Сега обаче, има голяма надежда. Полковник Пикар изпрати преди няколко седмици съобщение до Абдулах, което гласи, че лично той е направил на френското правителство предложение за мир. То ще признае Абдулах княз на бедуините, ако приеме да стане съюзник на Франция.

В същия момент завесите на шатрата се дръпнаха и шейхът се появи, придружен от войници. Павловна веднага забеляза, че се е случило нещо страшно. Лицето на Абдулах беше бледо като пясъка на пустинята. Дивият му поглед зашари из всички кътове на шатрата, после спря върху Лучия Натузиус.

— Вземете я — кресна той на войниците. Само за миг ръцете на момичето бяха вързани.

— Твоят любим ме излъга — изръмжа Абдулах гневно. — Даваше си вид на честен човек, а всъщност е подлец и лъжец. Той е, предвидил срамна смърт за мен, но случаят поиска да те даде в моите ръце, теб, толкова скъпа на сърцето му. Днес в полунощ ще го нападна с моите войски в теснината Марбел ел Сур и ще го сломя, но преди това мизерникът трябва да те види как умираш. Ще отрежа главата ти точно пред очите му.

Павловна се спусна със скръстени ръце пред бедуина.

— Милост, шейх Абдулах, милост! — викна тя. — Каквото и да се случи, колкото и справедлив да е гневът ти, не си отмъщавай на една слаба жена. Не опетнявай ръцете си с кръвта на невинна жертва! Ако полковник Пикар е постъпил подло спрямо теб, в какво е виновно това момиче? Абдулах е велик, Абдулах е добър, той няма да помрачи гордостта си и достойното си минало с убийство на невинна жена…

Арабинът прекъсна думите на Павловна с презрителен жест.

— Стани — нареди сурово, както никога досега не беше се обръщал към нея. — Ти си разумна, това знам, но този път ме съветваш лошо. Нарочно! Християнката не може да не държи на християнка. Но ти не можеш да я спасиш. Тук, на гърдите си нося доказателството за подлостта на французина Пикар и няма да бъда достоен да вляза в рая на Мохамед, ако не се възползвам от благоприятните условия, които сам пророкът ми изпрати, за да си отмъстя.

— Но не й ли обеща ти сам гостоприемството си? — изстъпи се смело Павловна. — Кога е потъпквал Абдулах Лъва свещения закон на гостоприемството?

За миг бедуинът остана замислен. Законът за гостоприемството наистина беше свят. Това, което е обещал, трябваше да бъде изпълнено.

Усмихвайки се лукаво, той се обърна към Лучия:

— Обещах ви, че можете да останете при мен като гостенка до утре. Обещанието си ще удържа. Утрешният ден започва с първата минута след полунощ. След този момент вие сте в моя власт и никой не ще бъде в състояние да ми попречи да отсека главата ви пред очите на възлюбения ви.