— Лъгали сте ме, значи. Вие сте се престрували, играейки най-долна комедия. Злоупотребявали сте с моето доверие.

— Да, истина е.

Естерхази изрече тези думи бавно и хладно, сякаш излизаха от устата на мъртвец, лежащ в гроба. После черният майор погледна часовника си.

— Файтонът ще пристигне едва след половин час на определеното място — каза той натъртено, — имам значи време да ви разправя нещо, за което да си спомняте по време на заточението си. Не мислете, Драйфус, че ще можете да избегнете съдбата си. Присъдата е прочетена, макар че още не сте се явили пред съда. Военният съд е длъжен да осъди шпионина капитан Драйфус, ако не иска да го осъди целият френски народ. Но и ако се случи да ви оправдаят, тогава разяреният народ ще ви разкъса. Той ненавижда предателя на френската република повече от Юда, който предаде Исус Христос за тридесет сребърника.

Драйфус остана изумен, като чу тези думи на непримиримия си неприятел. Главата му клюмна съкрушено.

— А сега чуйте и моето обяснение — продължи графът. — Така ще ви стане ясно, че нещастието ви е сполетяло не без ваша вина, както вие си мислите. В светото писание е казано, че Бог е ревнив и заради бащите наказва децата до четвърто коляно.

— Греховете на моя баща ли? — учуди се Драйфус.

— Докажете ми, графе, това, ако още имате в сърцето си поне малко чест и благодарност. Тъпчете ме с крака и аз ще търпя, тъй като съм презрян и безсилен пленник, но не хвърляйте петно върху спомена за баща ми, който беше приятел на вашия баща и го спаси от банкрут и бедност.

— Твоят баща беше подлец, измамник, крадец и вампир! — Като отровна змия, която пуска отровата си, за да умъртви своята жертва, черният майор нападна нещастния пленник, за да погуби тялото и душата му.

— Наистина — продължи графът с глух глас, изоставил вече възпитаното обръщение на ви, — баща ми някога беше приятел на твоя. Обширните владения на бащите ни бяха в Елзас, близо до Страсбург и родителите ни бяха в твърде приятелски отношения. Твоят баща беше вдовец, а моят имаше млада жена, красива като пролетно цвете, добра и вярна като ангел. Наричаха майка ми розата на Елзас. Баща ти също се възхищаваше от благоуханието на тази роза. Той по всякакъв начин се мъчеше да я отнеме от градината на моя баща, ала старанията му оставаха напразни: розата остана непокътната — майка ми остана вярна съпруга. Баща ми беше обаче разточителен, той живееше разхайтено и пропиля по-голяма част от имота си. Остана му само имението в Елзас — всичко друго беше разпиляно. Въпреки това, той не желаеше да живее като прост селянин, гордостта му на аристократ не му позволяваше това. Домът ни беше отворен за всички, непрестанно имахме гости — денем и нощем. Баща ми започна да се увлича В хазарта. Играеше, но все губеше. И един прекрасен ден дойде катастрофата. Беше взел пари назаем срещу полици, които го провалиха и нашето имение — единственото наше имение — трябваше да се продаде. Искаха да ни изгонят от къщата, като не пожелаха да ни оставят нищо друго, освен просешката тояга и отчаянието. Гордият ни баща отиде в Страсбург да помоли тамошните евреи лихвари да продължат срока на полиците още няколко месеца или поне седмици, докато събере реколтата.

Но евреите повдигали рамене и се подсмивали.

— Не можем да ви помогнем — отвръщали те, — продадохме полиците на друг, а той е неумолим като Схилок — иска парите или кръвта на жертвата.

— Кой е той?

Евреите не искали да кажат името му, задължени да мълчат.

Привечер баща ми се върна отчаян и отпаднал духом.

Всичко бе изгубено!

На другия ден сутринта трябваше да стане продажбата на владението му. Изпълнителят беше пристигнал у дома. Баща ми слезе с разтуптяно сърце от колата и влезе вкъщи. Той нямаше кураж да съобщи на жена си, че и последната надежда бе изчезнала. Въпреки това трябваше да го стори. Нещастникът търсеше майка ми из всички стаи, викаше я, но не я намери. Старата слугиня му обясни какво беше се случило. Слугата на господин Драйфус бе дошъл и предал на графинята писмо. Когато графинята прочела писмото, тя извикала от радост и разпоредила да впрегнат конете. Запътила се към владението на господин Драйфус.

След няколко минути баща ми намери на писалището си записка от жена си. Тя му пишеше:

Като прочете писмото баща ми извика от радост. После коленичи и благодари на Бога, дето го е избавил от разорение.

Часовете течаха, а майка ми не се завръщаше. Минаваше полунощ. От минута на минута безпокойството на баща ми се усилваше. Той отвори прозореца, облегна се на него и се ослушваше неспокойно. Навън бе тихо. Отникъде не се чуваше конски тропот, нито скърцане на кола. Черни облаци забулваха небето. Беше горещо и задушно. От време на време се чуваха глухите трясъци на гръмотевицата, която приближаваше. Светкавици кръстосваха из облаците като гигантски змии. Часовникът удари три и баща ми се стресна. Нареди да приготвят коня му, за да тръгне към Драйфус. Предчувствие за нещастие стягаше сърцето му. Не можеше да си обясни по друг начин закъснението на любимата си жена.

Беше обул вече високите си ботуши, взел си бе и камшика, когато чу конски тропот и скърцане на колелата. Беше жена му. Баща ми излезе от стаята, срещнаха се в предната стая, която се осветяваше от малък полилей. Той искаше да я прегърне, но тя го отблъсна. Майка ми бе бледа и немощна. Косата й бе разрошена и покриваше част от красивото й лице, дрехите й бяха небрежно облечени.

Бедната носеше в ръцете си вързоп книжа.

— Вземи ги — каза тя и ги захвърли на масата, — ето ти полиците, ние сме спасени, твоите дългове са платени!

Баща ми не чу тези думи, които трябваше да го зарадват и да го успокоят, той не ги чу, защото ужасни мисли го бяха обзели. Спокойствието му беше изчезнало! Захвърли книжата с презрение и хвана здраво ръката на жена си.

— Стефания — извика той отчаяно, — ти казваш, че сме избавени? Признай ми — какво пожертва за тяхното избавление?

— Честта си!

Нещастната падна в краката му.

— Кому я подари? На Драйфус ли?

— Да — изстена тя. — На Драйфус! Бях принудена да му се покоря, в противен случай щяха да ни изгонят от къщата.

— И ти го направи, нещастнице — извика баща ми и замахна с камшика.

— Бий ме, бий ме — плачеше нещастната жена, — нямах силата да стана просякиня с децата си. Молих го на колене с кървави сълзи, но всичко бе напразно, той остана непоколебим — трябваше да изпълня желанието му.

Баща ми закри лицето си с ръце и заплака като дете. Той вдигна майка ми от пода и я помоли да си легне. Отвори шкафа, където бяха оръжията му, взе двуцевната си пушка и внимателно я напълни.

— Какво ще правиш, за Бога? — спусна се жена му и взе пушката.

— Искам да убия похитителя на честта ти, искам да го убия като куче — изкрещя баща ми.

Майка ми успя да го успокои, тя му обясни, че той ще опропасти както себе си, така и цялото семейство, ако стори това. Нито съдилищата, нито вестниците, нито хората трябваше да узнаят семейното им падение. Тя заплашваше баща ми, че ако не скрие този срам от хората и не напусне с нея страната, тя ще погуби себе си и децата.

На другия ден се разнесе слух, че Драйфус заминал за чужбина и там щял да се бави няколко месеца, понеже искал да посети Италия, Испания и Африка.

След осем дни баща ми продаде имението си. Родителите ми живееха разделени във вечни кавги. Майка ми е още жива. Тя е много набожна, денем и нощем се моли на Бога да й прости големия грях, който извършила онази нощ. Бедният ми баща не можа да понесе този ужасен удар и умря преждевременно.

Аз бях още юноша, когато застанах пред смъртното му легло. Той ме повика при себе си и ми повери семейната си тайна. Сега разбирам, защо моите родители ме гледаха накриво и защо ме изоставиха. Лошият живот на родителите ми се отрази и върху моето възпитание. То стана причината аз да ненавиждам хората. Баща ми не ми повери тайната си, за да Му олекне на душата, а да сторя онова, което той не можа да извърши. Завещанието му беше — отмъщение на целия Драйфусов род и на всички, които носят това име. Той ми каза в последния си час, че ще ме благослови при условие че отмъстя и аз се заклех, че ще го направя. Моята клетва бе ужасна, злите духове в ада едва ли са чували по-страшна!