— Лъжи! Лъжи!… О, Господи, това ли са хората, които си създал по свой образ и подобие?

Обвиняемата изпусна тия думи удавени във въздишка. За пръв път тя заплака. Председателят я предупреди остро, че ако си позволи още веднъж да прекъсне говорившия, ще бъде изведена от залата. Прокурорът се обърна към заседателите, искайки да произнесат присъда без смекчаващи вината обстоятелства.

След това стана защитата. Трудна беше задачата му, защото престъплението беше доказано и нито едно противно доказателство не съществуваше. Все пак Лабори беше красноречив и пламенен.

Той каза, че нищо не доказва подбудата за това мистериозно разбиване на чекмеджето! И едно дете би могло да съзре, че тук има някаква тайна. В къщата на тъжителката има много тайни. Тя е подозрителна за мнозина.

— Обвиняемата — продължи защитникът — е могла много лесно да постъпи на служба у госпожа Буланси, за да наблюдава чудноватите дела, които се творят в тази къща при това в интерес на други лица. Ако е отворила чекмеджето на писалищната маса, тя го е направила, за да сложи ръка на някое доказателство срещу тази жена. Но ако обвиняемата сега мълчи и оставя да падне върху нея срамът, това го прави, за да не компрометира онези, в чийто интерес е работила… Щом е така, може ли да бъде наречено това младо момиче престъпничка? Не, тя е мъченица! Господа съдебни заседатели, има паспорти, които Господ ни дава за цял живот и които никога не могат да бъдат фалшифицирани. Тези паспорти са нашите лица. А сега, господа заседатели, хвърлете вашите погледи върху обвиняемата, а после сторете същото и към жената, която е направила всичко, за да я погуби. Лицето на тази жена е белязано — чертите на лицето на моята клиентка са чисти като на ангел. И точно така, както госпожа Буланси не би могла да ни каже вследствие на какво похождение има този белег, така и моята довереница не назова истинското си име. Не обвиняемата, господа заседатели, има бурно минало, а нейната обвинителка. Тя е една загадъчна личност, над която цари мистерията на тъмнината и престъпленията. Но госпожа Буланси е уверена, че няма в скоро време да се яви на скамейката, на която днес стои моята клиентка. Тя е протежирана. Влиятелни хора са във връзка с нея и я закрилят. Ще дойде ден, когато всички мистерии ще се разбулят и когато ще се види, че днешната обвиняема е само поредната невинна жертва на тайните машинации на госпожа Буланси и на нейните приятели. Тогава, господа заседатели, вие ще бъдете виновни, ако днес я осъдите. Пазете се от тази фалшива стъпка, която ще тежи вечно на вашите съвести. Помислете! Никой не може да произнесе присъда по такава афера. Господин прокурорът нека разбере, че начинът, по който отразява пътя на моята клиентка, е осъдителен. Пазете се да не извършите несправедливост, господа заседатели, и оправдайте обвиняемата!…

— Браво! — викнаха от публиката няколко гласа.

— Има ли нещо да кажеш за свое оправдание? — запита председателят обвиняемата.

— Кълна се пред Бога и пред целия свят, че съм невинна — отговори Жоржина естествено.

Председателят направи резюме на разискванията, после съдебните заседатели се оттеглиха.

Обвиняемата беше изведена. Съвещанието продължи близо два часа, след което подсъдимата отново беше въведена в залата.

Първият заседател, един дребен човек, съобщи решението на съда.

— Единадесет гласа за виновността и един за невинността й. Смекчаващи вината обстоятелства не се допускат.

Съдът осъди Жоржина на тригодишен затвор. Тя като че ли не чу присъдата. Беше като замаяна. С отпуснати ръце, сред царуващото всеобщо мълчание в залата, тя изрече с ясен и силен глас:

— Един за невинността ми… Благодаря ти Леон, благодаря ти, че ми повярва. Сега отивам радостна в затвора!

Никой не разбра смисъла на тези думи. Осъдената беше отведена.

— Виждаш ли, че имам позволително да говоря с осъдената на четири очи.

Тези думи произнесе добре облечен господин, обръщайки се към пазачката на Жоржина.

— Добре, господине — каза жената, — позволителното е редовно. То е подписано дори и от господин председателя. Влезте при нещастното момиче.

Пазачката пожела да отвори вратата на килията. Но непознатият я спря за момент.

— Искам да попитам нещо. Вие сте наблюдавала по-отблизо това момиче в течение на следствието. Кажете, моля какво впечатление ви направи?

— Какво впечатление? — повтори служителката. — Откровено казано, господине, това момиче е ангел на добротата и невинността. И макар че днес я осъдиха и утре ще бъде затворена зад вратите на затвора, аз оставам на своето мнение: това момиче е невинно!

По лицето на непознатия премина светлина като слънчев лъч. В очите на старата пазачка се появи сълза.

— Виждате ли, господине — продължи тя, — аз съм тук двадесет и две години и през това време успях да придобия точни познания и опит спрямо жените, с които съм имала разправия. Не съществува, казвам ви го, никъде по света по-удобен случай от този, да се опознаят всички тайни на затворничките тук, в женския затвор. Една лоша жена е по-лоша, отколкото най-лошия мъж. Някои от тях кълнат и ругаят така, че и аз, въпреки дългия ми опит, червенея от срам. Други реват, усмихват се и се молят. Особено се молят пропадналите, защото се преструват и сами себе си лъжат, че се покайват. Но момичето, което се намира тук, е съвсем различно. То не беше нито много сломено, нито много гордо. В своето нещастие съумя да запази достойнство и от всяка дума проличаваше, че е невинна.

Непознатият господин бръкна в джоба, извади портмонето си, взе златна монета и я даде на старата жена:

Тя не искаше да я приеме, но господинът настоя:

— Вие не знаете каква радост ми създавате. Отворете моля ви, вратата и ме оставете да вляза.

Ключът се завъртя, вратата скръцна и непознатият влезе в едва осветената килия. Жоржина седеше на леглото. Тя бе облегнала глава на ръцете си, прекрасната й коса беше пусната и богатите й кичури покриваха гърдите и плещите й. Не вдигна очи, когато вратата се отвори. Мислеше, че това е пазачката. Ненадейно чу да се произнася името й от мъжки глас:

— Жоржина… Жоржина!

Тръпки на ужас я побиха, после протегна ръце и каза със задавен глас:

— Леон… Леон, ти… ти?

— Да, аз съм, Жоржина.

— Зная защо идваш — разтрепера се нещастницата. — Искаш да ми кажеш, че само от милост и Защото някога бях твоя, произнесе за мен думата „невинна“, а в душата си вярваш като другите, че съм крадла, че съм паднала, загубена!

Леон Бернард поклати глава с тъжна усмивка.

— Лъжеш се, Жоржина. Ако те бях сметнал за виновна, бих направил като другите, бих изпълнил дълга си, макар и с окървавено сърце, но все пак бих те осъдил. Но аз знам — и гласът му стана почти тържествен, — знам така добре както и Господ на небето, че си невинна… невинна… невинна!

— Леон… Леон… какво неизразимо щастие е за мен да чуя тая дума от твоите уста…

Жоржина се приближи до него залитайки. Той разтвори обятия и я притисна до гърдите си. Притисна я нежно с безкрайна любов.

— Днес научих още нещо. Сгреших тогава, когато те заподозрях. Откак съм в Париж, следя живота на Естерхази и зная, че е необуздан мизерник. Узнах, че е разправял на неколцина свои приятели как проникнал през нощта в спалнята на една хубава „селянка“, както той се изразява; и че само благодарение на случайно избухналия пожар младото, смело момиче се отървало непокътнато. От него ще искам обяснение, а пред тебе падам на колене и те моля да ми простиш.

Той се отпусна в краката й, а очите му, пълни с покаяние и молба, се отправиха пламенно към нея. Жоржина се разрида. Страданията й, които от толкова време я мъчеха, се топяха сега в огнен поток от сълзи. Тя се наклони радостно над него и, целувайки го по челото, прошепна:

— Прощавам ти от все сърце!

— И ти ме обичаш, Жоржина, обичаш ме, въпреки че съгреших пред теб?

— Никога не съм преставала да те обичам, Леон!

— Жоржина, обична моя, невясто моя — и посегна отново да я притисне в прегръдките си. Но тя сега го отблъсна и се отдръпна крачка назад.