Двамата мъже бяха вече изпразнили една бутилка вино и Анри поръча втора. Седяха на масата в ъгъла, където можеха свободно да си шепнат, без да ги чуват другите гости.

— Наистина ли не вярвате, драги Готие — продължи, след като келнерът се отдалечи Анри, — че ще можете да ни доставите въпросните преписки? Това е невероятно! Нали сте писар при съдията Бертулус? През ръцете ви сигурно минават или поне имате достъп до всички книжа, които се намират там!

Готие поизтегли повечко десния си маншет, навярно за да се види голямото фалшиво златно копче.

— С всички други книжа би било лесно — изрече дълбокомислено той, — обаче с преписката против майор Естерхази и мадам Габриела Пей въпросът стои малко по-иначе. Тези документи навярно са толкова важни за Бертулус, че не ги слага вече в своето писалище, от което само той има ключ. Научих от сигурно място, че крие тази обемиста преписка в собствената си спалня. Може би се съмнявате, господин полковник, обаче всичко е точно тъй както ви го казвам. Съдията Бертулус спи буквално върху тези книжа, с което обаче, не искам да кажа, че спи, когато работи върху тях, или че бави процеса. Тъкмо обратно, той трескаво работи над тях, за да ускори осъждането на Естерхази като фалшификатор. Но щом си легне, ги слага под възглавницата.

— Дявол да го вземе! — промърмори ядно Анри. — Този Бертулус си дава много зор, за да съсипе Естерхази!

— Да, тъй е! — потвърди Готие. — Знам от собствените си наблюдения, че съдията отдавна иска да тикне Естерхази в затвора, защото го смята за изпечен мошеник. Но доскоро нямаше никакви доказателства против него. Сега обаче, доказателствата са налице. Фалшифицираните телеграми и писма, отправени от майор Естерхази до полковник Пикар, когато последният се е намирал в Тунис, са единственият обвинителен материал, който Бертулус може да използва против Естерхази.

— Тези писма и телеграми в преписката ли се намират? — попита Анри.

— Разбира се, те са пришити към нея!

— Оригиналите или копията?

— Оригиналите. Книжата утре или вдругиден ще бъдат предадени във висшата съдебна палата и щом тя ги прегледа, ще се насрочи датата на процеса.

— Това не бива да стане! — отсече стреснат Анри и изпи набързо чаша вино. — Кажете, Готие! Да предположим, че тези писма и телеграми липсват от преписката, какво би станало тогава?

— Боже Господи! — възкликна актьорът. — Бертулус ще си остане със спомена, че е работил напразно няколко седмици. Впрочем, не вярвам, че касапите биха платили много за такава хартия.

— Значи, без писмата и телеграмите преписката няма никакво значение?

— Абсолютно никакво!

— Добре тогава — пошепна Анри и се наведе така над масата, че устните му почти докоснаха ухото на Готие. — Тези телеграми и писма трябва да изчезнат на всяка цена!

— Дори и милиони да платите за това — отговори тихо Готие, — пак би било невъзможно да се откраднат, тъй като, както ви казах, Бертулус слага нощно време книжата под възглавницата си, а през деня никой от нас, писарите, няма право да влиза в частното жилище на съдията.

Анри предложи на актьора хубава пура, която той запали с удоволствие.

— Кажете ми още нещо, Готие помоли Анри. — Кой живее заедно с Бертулус в квартирата му?

— Знаете, че Бертулус е вдовец! — започна Готие. — При него живее една стара дама, госпожица Риголет, чиято възраст не мога точно да ви кажа, защото тя се облича доста младежки, макар че лицето й изглежда старо.

— Не би ли могло да се направи нещо с госпожица Риголет? Не бихме ли могли да й предложим някаква сума срещу тези книжа или пък само срещу писмата и телеграмите?

— Може. Ако искате след пет минути Бертулус да знае всичко — изсмя се Готие, — направете на госпожица Риголет такова предложение! Тя е въплътената честност! Не бихте могли да я накарате да вземе дори и една игла, която не е нейна.

— Добре, да оставим старата настрана! — реши Анри. — Какви слуги и слугини има в тази къща?

— Само един слуга, който е там вече от двадесет и пет години и е готов да умре за господаря си, и една стара готвачка, госпожица Тереза, която би ме ударила с машата по главата, ако се осмеля да й направя подобно предложение.

— Значи, всички са неподходящи! — изпъшка Анри, като поклати недоволно глава. — Няма ли Бертулус деца?

— Ах, това щях насмалко да забравя! — сепна се Готие, като се плесна с ръка по челото. — Разбира се, той има един син, веселия господин Фердинанд! Познавате ли младия Бертулус, господин Анри?

— Не съм имал тази чест — изръмжа иронично Анри, — но навярно той прилича на баща си и също е такъв дребнав педант като него.

— Тъкмо обратно — разпали се Готие. — В цял Париж няма по-лекомислен младеж от Фердинанд Бертулус!

— Къде работи?

— Студент е по право. Но, струва ми се, неговото учение е останало съвсем на заден план, защото вместо да изучава юриспруденцията, той се занимава с хубавата госпожица Зизи, една прелестна гризетка от Латинския квартал. Трябва с известна гордост да подчертая, че аз устроих запознанството на младия Бертулус с малката Зизи.

Анри се замисли. Бавно изтърси пепелта от хаванската си пура върху ръба на чинията.

— Разбира ли се добре старият Бертулус със сина си? — попита най-сетне.

— Да се разбират ли? — изсмя се Готие. — Възможно ли е това при такова различие на характерите? Бертулус е въплътената честност и правдивост. Мисълта да дължи някому и пет сантима би му била непоносима, а синчето му прави дългове като… извинявайте, господин полковник, той прави дългове като един майор и никак не бърза с изплащането им. Фердинанд е добро момче, сърдечно момче, но лекомислието му е безгранично. Бертулус, разбира се, го обича, би дал душата си за него, той е единственото му дете, но много се гневи когато научи, че Фердинанд е подписвал полици, правил е дългове или не си е удържал на думата. В такъв момент, господин Анри, съдията Бертулус е в състояние, подобно на старите римляни, да прати и собствения си син на ешафода.

Анри се облегна на креслото си, затвори очи и изглежда се замисли.

— Вярвате ли, че малката Зизи от Латинския квартал е удовлетворила молбите на младия човек? — попита Анри след няколко минути.

— Пази Боже! Тя е хитра и знае, че в такъв случай скоро не ще може да очаква от него нищо. Води го за носа, оставя го да се измъчва от желанията си и в това време му изпразва джобовете с малките си бели пръстчета.

— Добре! — Анри стана. — Идете веднага при малката гризетка в Латинския квартал и й кажете да напише на Фердинанд Бертулус писмо, в което да го помоли да се срещнат. Когато влюбеният глупак отиде при нея, тя да му поиска да й купи хубав брилянтен пръстен, който била видяла на витрината на Питу. Нали знаете, Готие, заложната му къща се намира на улица „Мадона“.

— Познавам всички заложни къщи в Париж, господин полковник! — изрече актьорът тъжно. — Зная, че тази заложна къща по-рано принадлежеше на баща му, стария Соломон Дулсети. Той ме е лъгал често, мошеникът!

— Оставете сега тези спомени! — възпря го Анри. — По-добре побързайте да отидете при малката Зизи! Нека му обещае, че ако й купи този пръстен, тя ще задоволи най-горещото му желание!

— И после! — заинтересува се Готие. — Какво ще стане след това?

— Това вече не е ваша работа! — сряза го грубо Анри. — Вам ще се плати за посредничеството, а малката Зизи ще задържи за компенсация пръстена, който ще получи. А сега довиждане, Готие! Оставете ме да изляза пръв. Няма нужда хората да ни виждат заедно на улицата.

Анри излезе. Няколко минути след това напусна ресторанта и бившият актьор и се отправи с бързи крачки към уютното жилище на малката Зизи в Латинския квартал.

Същия ден вечерта гърбавият Питу седеше в работния си кабинет. Това беше същата стая, която беше служила за кабинет на стария Соломон Дулсети, малката стаичка зад дюкяна, в която върху високи дървени рафтове бяха сложени големи и малки вързопчета, заложени от бедни и нещастни хора. Тук още се намираше старото, изядено от червеи писалище, с разклатени чекмеджета, пред което беше седял Соломон Дулсети и в което беше скрит тайният телеграфен апарат, с който си служеше за бързи справки. В ъгъла пък стоеше големият дървен шкаф, който прикриваше една малка стълба, по която идваха някои приятели и клиенти, които имаха достатъчно основания да не желаят да влизат през парадния вход на магазина. Срещу писалището се намираше старата, мръсна софа, върху която Естерхази често беше седял навремето, когато уреждаше полиците си със Соломон Дулсети.