Съпругът й беше нейна противоположност. Лицето му бе много грозно и обезобразено и напълно покриваше названието „Мъртвешка глава“. Главата му бе съвсем гола, нямаше нито един косъм по нея. Покрита беше с перука, чиито кичури покриваха мястото за ушите. Този човек нямаше уши, обаче чуваше добре, особено когато махнеше изкуствената коса от двете дупки, които имаше наместо уши. Почти нямаше нос и си служеше с восъчен нос, когато отиваше между хората. Тогава носеше големи очила, които покриваха мястото между естествения и изкуствения нос. Тази грозна глава бе поставена на едно дълго и много мършаво тяло, то бе само от жили и кокали, но притежаваше такава сила, че никоя жертва не бе успяла да се отърве от този кръвопиец.

Рихтер пушеше къса лула и се наслаждаваше на пунша, който Помпадура му наливаше често в чашата.

— Спомняш ли си за Равелак — запита го изведнъж Помпадура.

— Отгатваш мислите ми — отвърна Мъртвешката глава, — трябва да сторим нещо за този човек, той очаква нашата помощ и ние сме задължени да му помогнем, иначе ще ни издаде.

Младата жена махна презрително с ръката си.

— Той не може да докаже нищо — каза тя с хриплив глас, — остави този човек да отиде в ада, той е животно и може да бъде опасен за нас, ако напусне кафеза си. Нека го закарат на бесилката или го изпратят в Каена. Не бива да ни е грижа за него.

— Ако го оставим на съдбата, той ще ни предаде на полицията. Трябва поне да го снабдим с една пила, въже и едно шише с кезап.

Мъртвешката глава се огледа из стаята, като че се страхуваше някой да не го подслушва.

— Черният майор трябва да ни помогне — каза тихо той на жена си.

— Черният майор — сепна се Помпадура и скочи от стола си. — Не се доверявай на този човек, защото ще съжаляваш. Не те ли застави да му оставиш дъщеря си? Ще ти кажа причината за това. Майорът иска да има едно оръжие, една свидетелка против теб.

— Глупости — махна с ръка Едвал Рихтер. — Черният майор съжали момичето и затова го взе от къщата ни. Много съм благодарен, че не е тука. От горделивата Ева и без това нямаше да стане човек, само ни пречеше в работата.

— Не искам тя да става по-добра и по-честна от нас — каза Помпадура разгневено. — Русата принцеса желае да остане честна, но не ще успее, погрижила съм се за това. Знам, че тя ме ненавижда, но аз ще я накарам да се върне в калта, в която е пораснала!

— Не се сърди напразно, жено — каза Мъртвешката глава с дрезгав глас. — Знам каква цел имаш. Ти завиждаш на Ева, защото черният майор се грижи за нея.

Младата престъпница пребледня.

— Да завиждам на Ева? — извика тя. — Защб мислиш така?

— Да не мислиш, че съм сляп — каза Рихтер и стана от стола. — Ти си влюбена в майора. Очите ти светват, когато той— е при нас, ръцете ти се разтреперват и гърдите се вълнуват и ако не те е страх от мене, би се хвърлила в прегръдките му. Знам всичко и понеже заговорихме на тази тема, ще ти кажа мнението си.

Мъртвешката глава се приближи до жена си и постави тънката си ръка върху закръгленото й рамо:

— Не си играй с мене, жено — скръцна той със зъби.— Знаеш, че заради тебе съм способен да извърша десет убийства, ако съм сигурен, че с това ще те направя щастлива, обаче щом разбера, че си ми изневерила, ще те удуша като куче.

Помпадура се стресна и затвори очи.

— Това никога няма да стане — каза тя решително. Разговорът бе прекъснат от похлопване на вратата.

Мъртвешката глава излезе от кухнята, отвори входната врата и се върна заедно с майка Казота.

Отвратителната стара жена бе вързала пъстра кърпа връз бялата си коса.

— Добра работа ви намерих, деца — каза старата запъхтяна, като се опря на бастуна, който й помагаше при ходенето. — Можете да спечелите сто хиляди франка.

— Сто хиляди! — извикаха Мъртвешката глава и Помпадура в един глас.

— Чудите ли се? Старата Казота е хитра жена, тя може да намери пари, макар и да са заровени. При условие че половината ще дадете на мене, ако успеете да ги вземете. — Добре, майко — каза Помпадура и смигна на мъжа си.

— Тогава ще ви открия тайната — каза Казота. — Утре с бързия влак, който тръгва в шест часа сутринта от гара „Св. Лазар“ за Хавър, ще пътува една млада жена. Тя отива за Лондон и носи чек от сто хиляди франка в кожената си чанта. Чекът е издаден от Английската банка и ще бъде изплатен на онзи, който го представи.

— Ще вземем чека — каза Помпадура засмяна.— Ще го откраднем от тази жена. Само че — как изглежда тя?

— Ти я знаеш, виждала си я у дома — отвърна Казота на дъщеря си. — Тя е Клаудина Лорет, която живееше при мене. Детето й почина и тя получи много пари от един непознат. Мисля, че му е продала някакво важно писмо. Когато си говориха, подслушвах на вратата, но не можах да разбера точно за какво става дума.

— Научихме достатъчно — отсече Мъртвешката глава.— Клаудина Лорет няма да стигне до Лондон. Нейните пари кажи-речи са в джоба ми. Ето ти чаша пунш, Казота, пий го, докато е горещ.

Старата изпи лакомо горещото питие. После още веднъж получи обещание от зетя си, че ще й даде половината от плячката и си отиде бързо, защото присъствието й в „Червената воденица“ бе необходимо.

Двамата седнаха пак на канапето, което бе близо до огнището. Раздорът беше стихнал, ламтежът за предстоящата печалба обедини както винаги низките им души Те започнаха да кроят шепнешком плана си как да ограбят жертвата.

Пиеха горещия пунш и пълнеха празните чаши. Лицето на Помпадура се зачерви. Мъртвешката глава прегърна красивото й тяло. Жената не се противеше на тази нежност, но затвори очите си, за да не вижда отвратителното му лице. Мъртвешката глава не знаеше, че всеки път, когато я докосваше с мършавите си ръце, жена му трепваше от отвращение.

Бързият влак за Хавър бе готов. Една бледа дама с черна къдрава коса, елегантно облечена, беше седнала в отделно купе. Роклята й беше от кашмир, а жакетчето й — от кадифе. Сиво калпаче с перо от петел красеше къдравата коса. Освен черната кожена чанта на рамо, дамата имаше и пътна чанта, която бе поставила на багажника.

Жената беше сама в купето. Дадените няколко су на кондуктора, за да не допуща друг пътник при нея, понеже била много уморена и искала да си почине, й бяха осигурили спокойствието. Младата пътничка изглеждаше действително уморена. Очите й бяха червени от плач, имаше тъмни сенки под очите й, устата й беше болезнено свита. Тази пътничка бе Клаудина Лорет. Жената въздъхна дълбоко и облегна уморената си глава на възглавницата на канапето.

— Навярно моят неверен съпруг се е събудил вече в затвора — помисли си тя, — пък е възможно и да не е заспивал. Да, те ще го мъчат, ще го изтезават и тогава ще чувства двойно повече мъка, отколкото кой да е друг. Като че чувам охканията и въздишките му, като че ли виждам бледото му лице.

Клаудина изведнъж стана и вдигна заканително ръка.

— Не искам да знам какво ще правят с него — изрече с твърд глас. — Каквото желаех, стана. Съжали ли ме той? Ти, капитан Драйфус, ме направи нещастна, ти разсипа моето щастие, същото сторих и аз, сега сме квит.

Тя притисна горещото си чело до прозореца и се загледа към оживения перон. Пътниците идваха от всички страни и кондукторът беше затруднен да настани всичките във влака.

— Отворете това купе — извика възрастен господин в свещеническо расо, — искам две места за сестра ми и за мене във втора класа, тука има само една дама, позволете и ние да влезем в купето!

Кондукторът се извини, че не може да пусне никого в купето, тъй като дамата така е пожелала. Свещеникът настояваше и не след дълго Клаудина не бе вече сама, а в компанията на един възрастен господин и една млада, красива, елегантно облечена дама.

Свещеникът поздрави Клаудина любезно с „добро утро“, а сестра му се поклони учтиво. После и двамата седнаха срещу нея и поставиха пътната чанта помежду си.

Влакът потегли. Свещеникът извади малък псалтир от джоба си и почна да чете. Но се сепна, погледна съжалително спътницата си и започна да разговаря с нея чрез разни знаци.