Същото това утро двама души стояха близо до една сграда в пристанището и си говореха. Единият беше пълен мъж, а другият петнадесетгодишно момче.

Пълният мъж бе изискано облечен. Той имаше дълга наметка, високи ботуши и кожени ръкавици, а момчето беше само в едно леко палто и зъзнеше от студ. В дясната си ръка носеше малко, вехто куфарче, а с лявата бършеше течащите по бледото му лице сълзи.

Пълният беше парижкият обущар Гилето — преселник италианец, който се занимаваше с всичко друго, но не и с обущарство. Дошъл преди десет години в Париж, той се ожени за една твърде богата вдовица. Момчето, което се казваше Алфонсо, му бе завареник.

— Не плачи, Алфонсо — обърна се важно Гилето към момчето. — Ти трябва да си доволен, че ще станеш самостоятелен човек. Няма вече да стоиш при майка си. Да, Алфонсо, ти вече си петнадесетгодишен и трябва да се захванеш за работа. Майка ти и аз искаме да те направим моряк. Затова те доведох в Брест и те препоръчах на господин Телие, първия помощник на парахода „Ла глоар“. Той след като те видя вчера, ми обеща, че ще те вземе на рейс.

— Татко, аз не искам да стана моряк — изплака Алфонсо. — Нито имам желание, нито имам способности за това. Вие знаете добре, татко, че искам да стана художник, да рисувам хубавия божи свят.

— Празни думи — пресече го Гилето. — Това са глупости, казвам ти, големи глупости. Та ти не си талантлив. Можеш да бъдеш бояджия, но не и художник. Пък откъде да взема пари, за да те издържам, докато почнеш да печелиш…

— Но нали имам наследство, тате?

Гилето прехапа устни и потри лице с кожените си ръкавици, като негър, който иска да се умие, за да стане бял.

— Наследство ли? — кресна той. — Не прахосах ли сума пари за възпитанието ти. Наистина покойният ти баща остави няколко хиляди. Те се намират в добри ръце, у мен са, но ти не ще получиш нищо от тях, докато не станеш пълнолетен. А сега нямам време за бавене. Иди на парахода, за да се явиш на господин Телие. Сбогом, пък не ни забравяй!

— Поздравете мама, брат ми и сестричката — плачеше момчето, — кажете им…

Порой от сълзи бликнаха от очите му и задушиха гласа му. Гилето стисна небрежно ръката на заварения си син и си отиде.

Алфонсо остана сам. Той се довлече до един голям камък край зданието, сложи куфарчето до краката си, закри с кърпа лицето си и горко заплака.

Днес момчето погреба мечтата на живота си — надеждата, че ще стане живописец.

В същия миг, когато важният Гилето остави завареника си на произвола на съдбата, вратата на крепостта се отвори и през нея започна да се ниже печално шествие. Начело вървеше с извадена сабя офицер, зад него вървяха шестима войници с щикове на пушките си, а подир тях — четирима пленници. Те бяха облечени в затворнически облекла. Ръцете на всеки от тях бяха вързани на гърба. Строго им бе забранено да разговарят. Всеки един от затворниците представляваше тъжна картина.

Първият беше едър младеж, с горда походка, а движенията му показваха, че не е случаен човек. Той имаше тъжно сключени вежди, а очите му изразяваха негодувание и дълбока печал.

След него куцаше старец. И той беше в окови, ала те бяха тъй поставени, че можеше да използва патерица. По широкото му лице и дългата му бяла брада можеше да се познае граф Мирович. С мъка куцайки след момъка, той стенеше от болки, а от безразличното изражение на лицето му личеше, че го е обхванало едно безкрайно равнодушие към съдбата.

Завит в затворническия си шинел, третият заточеник стъпваше решително и гордо след немощния старец. Косите и остриганата му брада бяха вече съвсем побелели, ала от лицето и енергичните му движения се виждаше, че е едва тридесетгодишен. Той смело гледаше пред себе си и се усмихваше, сякаш искаше да каже, че е въвлечен в обикновена трагикомедия, която рано или късно ще свърши с позор и срам за главните действащи лица.

Лицето на четвъртия затворник беше превързано с една широка кърпа, която скриваше по-голямата му част. Яката на шинела му бе вдигната. Неговата походка бе горда и самоуверена. Този затворник вървеше като император. Обноските му бяха аристократични, сякаш очакваше, че офицерите, войниците и другарите му ще паднат пред него на колене и ще го провъзгласят за свой господар.

Накрая на това странно шествие вървяха шестима други войници със заредени пушки.

Околността беше почти пуста. Имаше само няколко работници, които гледаха затворниците. Те бяха доведени до малкото здание, където стоеше клетият Алфонсо.

Заточениците бяха затворени в дълго тясно помещение. Офицерът им заповяда да отидат в единия ъгъл и да мълчат. Двама войници останаха на пост пред вратата на зданието, където след половин час спря лодка, управлявана от един моряк от парахода „Ла глоар“, в която бяха капитан Нортон и неговият първи помощник Телие.

Щом лодката спря на кея, капитанът и помощникът слязоха от нея и се отправиха към малкото здание, където се намираха заточениците. Капитан Нортон поздрави подпоручика и погледна към ъгъла, където се бяха скупчили окованите.

— Само четирима нехранимайковци ли докарахте? — попита Нортон подпоручика. — По дяволите! Правителството от ден на ден става все по-разточително — за четирима нехранимайковци да плаща пътуването на „Ла глоар“ през океана! Чудно ми е как не е наело за всеки от тия подлеци по един специален пътнически параход с музика, за да не бъдат лишени от удобства при пътуването…

— Вярвам, че правителството нарочно е дало такова нареждане за отвеждането на тези четирима важни затворници в Каена — каза подпоручикът на капитана.

— Все ми е едно дали са важни или не. За мене те са нехранимайковци и толкова! Най-добре ще е да се удавят в морето, за да се отърве обществото от такава безполезна мърша. Заклех се, че това е последното ми пътуване и ако адмиралтейството не ме назначи на друг параход, ще напусна службата и ще диря работа в Русия или Англия. Господин подпоручик, имате ли списъка на престъпниците?

— Ето го, господин капитан.

Офицерът подаде на Нортон един сгънат лист, на който се виждаше печатът на републиката. Нортон го отвори, отиде към средата на помещението и каза:

— Ще видя не липсва ли някое от тия псета. Като чуе името си, всеки да застане пред мене!

После като сложи златното пенсне на патладжановия си нос, с хриплив глас извика:

— Барон Емил фон Пикардин.

Най-младият от заточениците се отправи към капитана.

— Аз съм барон фон Пикардин — и гордо повдигна глава.

— Кучи сине, ти трябва да отговориш само „тук“. На мястото, където ще бъдеш закаран, твоето баронство не струва колкото калта по улицата.

Капитанът пак се взря в лицето и ядосан измърмори:

— Но какво е извършил баронът! Аха, ето, осъден е на десет години заточение за участие в анархическо дружество.

Очите на фон Пикардин светнаха от обида, поиска му се да отвърне на капитана, но се сети къде е и помръкна.

— Номер втори — продължи Нортон. — Григорий Мирович, фалшификатор и убиец, осъден на петнадесет години заточение в Каена.

Клетият старец с патерицата се дотътра до капитана.

— Какво? Недъгав старец, фалшификатор и убиец — кресна Нортон. — Ти се преструваш, подлецо. Успял си да измамиш глупавите лекари в Париж, ала мене не ще можеш надхитри. Махай тази играчка. На борда на „Ла Глоар“ не ни трябват патерици. Там няма да можеш да се разхождаш.

Жестокият човек изтръгна патериците на стареца. Нещастникът се заклати и се сгромоляса на пода.

Телие се хвърли към него, хвана го за врата и го вдигна. После го довлече до ъгъла на стаята и го подпря на стената.

— Номер трети! Това е известна птица — Алфред Драйфус — предател и шпионин. Ела тук, подлецо, искам по-отблизо да те видя. Не съм виждал още човек от твоя сорт — значи така изглежда един Юда на Франция.

Драйфус бе застанал съвсем близо до капитана. Заточеникът изгледа презрително дебелия моряк и му се изсмя.

— Изверг, подлец, не ме гледай тъй нагло — изрева Нортон. — Юда се смее, струва ми се. Почакай малко, в Каена ще те отучат да се кикотиш. До живот си, значи осъден на суха гилотина — това е хубаво. Ала утеши се, приятелю Драйфус — думата „до живот“ няма голямо значение там, защото в Каена животът не продължава много. В ъгъла при другите разбойници, към които се числиш!