Залата избухва в смях. Дьо Клам е запитан дали познава госпожица Коминж.

— Няма да отговоря на този въпрос. Касае се за частния живот и никой няма право да се бърка в него.

— Констатирам, че щом стане дума за притискане, винаги се изтъква държавната тайна или пък професионалната, а когато те липсват, както в случая, те ни изправят пред секрета на частния живот — заявява Лабори.

Дьо Клам си отива. На негово място застава полковник Анри. Какъв тип! Каква дебелащина и арогантност! Въпросът на защитата е да отговори дали по време на отпуската на Пикар е поискал от архиваря Гриблен да отвори шкафа, в който е била преписката на полковника. Отговорът е — Сандер му е препоръчал делото да бъде дадено само в присъствието на началника на Генералния щаб.

— Пикар, обаче, бе ваш началник?

— Да.

Генерал Гонзе е поканен да потвърди истината. Той се връща отново върху писмата си, адресирани до Пикар, и потвърждава още веднъж, че не става дума в писмата за „осъденото нещо, а само за една обикновена анкета върху Естерхази“.

На ринга е пак полковник Анри. Започва се разгорещен спор относно факта, че Льоблоа е говорил с Анри. Полковникът поддържа, че никога не е говорил.

Льоблоа: „Къса ви е паметта“.

Колкото до тайната преписка, полковникът казва, че е била поставена в плик, но че не си спомня дали е бил отворен или не.

Клемансо намира, че има противоречие между казаното от полковника и потвържденията на Гриблен, който твърди, че пликът с преписката е бил отбелязан със син молив:

Полковникът потвърждава: „да, веднъж отбелязах със синьо една преписка“.

Льоблоа идва на очна ставка с полковника. Той описва кабинета на полковника, в който е говорил с полковник Анри. Офицерът признава неохотно и иска да се оттегли, защото бил болен. Защитата приема молбата му при условие да се яви на очна ставка с полковник Пикар.

Заседанието се вдига. Часът е два. Жегата е ужасна.

Изслушан е депутатът Ла Батю. Показанието на този свидетел е много характерно и чудно. Той казва, че когато бил доброволец, Пати дьо Клам, още поручик, им дал упражнение на тема „Войните от първата империя“. В това си упражнение, между другото младият Батю написал, „занапред би било желателно да господства разумът, а не оръжието“. Заради това той бил наказан от поручика. Публиката се смя от сърце на тази история.

Повикан е майор Форцинети, бивш директор на затвора „Мерше Лиди“, в който Драйфус беше в предварителния арест.

Льоблоа го пита: „Чул ли сте за признания, направени от Драйфус на капитан Лебрьон-Рено?“

Председателят забранява поставянето на този въпрос, декларирайки, че ще забрани на Форцинети да даде показания по аферата Драйфус.

Лабори декларира на свой ред, че при тези условия той се отказва от свидетелските показания на Форцинети и на други шест свидетели, които също могат да свидетелстват само във връзка с осъждането на Драйфус. Постъпката на председателя предизвика дълбоко възмущение сред публиката, изразено в гласовете на протест.

Ормешвил, офицерът, който води следствието срещу Драйфус, влезе в залата. Лабори му задава няколко въпроса, които председателят отхвърля.

Следващите свидетели са запитани за ролята на тайния документ в процеса на Драйфус.

Клемансо намира противоречие между показанията на Гриблен и майор Ревари.

Генерал Пелийо, повикан да свидетелства по искане на Лабори, се занимава с анкетата, която направи по аферата Естерхази. Завършвайки, Пелийо каза, че неговата анкета е помогнала Естерхази да излезе невинен. Ако днес работите са стигнали дотук, вината за това е в Пикар.

Заседанието се вдига.

На петото заседание, при пристигането на господин Зола в съдебната зала, тълпата се нахвърли върху колата му с виковете: „Долу Зола!“, придружавайки виковете си с доста цинични епитети.

Полковник Пикар бе посрещнат с викове: „Долу Пикар, долу крадецът!“

Други офицери, повикани като свидетели, са посрещнати с виковете: „Да живее армията!“

Залата на съда е претъпкана от публика. Мерките за запазването на реда са още по-строги. Общинската гвардия е пръсната на различни места. Председателят повиква отново Пелийо и го запитва за писмо, написано на испански език, адресирано до полковник Пикар. Генерал Пелийо декларира, че Пикар, след като обвинил майор Естерхази в подправянето на писма, казал, че това би могло да бъде извършено и от някои измежду приятелите му. Генералът намира, че всичко в това дело му се вижда чудно.

— Министърът на войната даде под съд господин Емил Зола, обвинил Военния съд, че по заповед е оправдал виновника. Но не ни се каза кой е виновникът…

Генерал Пелийо продължава: … най-доброто доказателство за независимостта на Военния съвет е, че се е отказал заседанията му да бъдат секретни. След това протестира енергично срещу обвиненията, които се отправят към офицерите:

— Аз съм техен началник и тъй като присъствах на заседанията на Военния съвет, мога да гарантирам легалността и независимостта му, за което дадох доказателства.

Взема думата Зола:

— Има няколко начина да се служи на Франция. Тя може да бъде обслужвана със сабята и с перото. Ако вие спечелихте победи, то и аз съм добил своите. Оставям на следващите поколения да съдят за имената Пелийо и Зола. Те ще оценят по-добре…

Полковник Пикар се представя пред съда (силно раздвижване). Той декларира, че през месец май 1896 година му попаднали в ръцете някакви откъслеци от топографска карта, която принадлежала на Естерхази, и начинът, по който тя е съставена, сочи, че майор Естерхази е във връзка с подозрителни личности.

— Подирих информация по отношение на него и тя беше много неблагоприятна. Той проявяваше любопитство към някои военни прояви, които трябваше да останат тайна. Не закъснях да насоча вниманието върху това на моето началство, което ми каза да продължа издирванията и наблюденията си. Онова, което особено силно ме учуди, беше сходството на този почерк с онзи от въпросното писмо, за което се говори толкова много. Бертийон, официалният експерт, ми каза, че това е същият почерк от бордерото, а комендантът Пати дьо Клам ми обърна внимание, че е почеркът на Драйфус. Но всичко това беше след аферата Драйфус.

Полковник Пикар заговори за публикуването във вестниците „Еклер“ и „Матен“:

— Последният вестник публикува едно факсимиле на бордерото, а под вдъхновението на Пати дьо Клам думите от документа, който придружаваше бордерото, бяха изменени. По-късно се обяви една интерпелация на господин Кастлен в парламента. И всичко това ми създаде спънки, така че в края на краищата бях изпратен по „мисия“. Бях изпратен в Тунис, където цялата ми кореспонденция се разпечатваше. Вече на път към Южен Тунис, отново бях повикан и получих писмо от майор Естерхази, който ме упрекваше, че съм упражнил натиск върху много подофицери, за да ме снабдят с неговия почерк. Същевременно получих телеграма, подписана „Надежда“, в която се казваше: „полубогът арестуван“. Полковник Пикар, запитан от Лабори, разказа, че представил писмото от Естерхази на експерта Бертийон. Последният възкликнал: „В бордерото мизерникът се е помъчил да подправи почерка си. Тук обаче, почеркът е неподправен! Авторът на бордерото е и автор на писмото!“

Продължавайки свидетелските си показания, полковник Пикар твърди, че рапортът на майор Равари съдържа един много важен документ. Той е обвинителен и то по-скоро за Естерхази, отколкото за Драйфус.

Пикар сочи колко интриги са се пуснали в ход против него, за да го принудят да се откаже от издирването на истината. Затова бил изпратен и в Тунис. Но едва пристигнал там, получава телеграми, подписани с псевдонима „Надежда“, предназначени да докажат близките му връзки с приятелите на Драйфус.

Пикар декларира, че получил и много заплашителни писма, защото се занимава с аферата Драйфус, изтъквайки вината на Естерхази. Протестира срещу обиските, които са били извършени в дома му в негово отсъствие. Декларира също, че Равари не е поискал да даде ход на неговите проучвания, целящи да докажат виновността на Естерхази.