Такава сила и толкова енергия имаше в нейните движения, че вехтошарят не можа да се противопостави. Той пусна жертвата си и стана. С разсеян поглед се вгледа в младата жена.

— Какво искаш от мен? Защо ме спираш да убия това животно?

Жената хвана ръцете на стареца. Гърдите й бурно се надигаха, думите й едва се чуваха.

— Кажи — прошепна, — кажи ми истината… Ти преди малко произнесе едно име, Андре… ти каза, че е дете от добро семейство…

Карус трепна.

— Моето дете — сопна се остро, — моето внуче… какво те интересува?

— Не е вярно, не е твое детето! — викна нещастната майка. — Сам каза преди малко, че не си го откраднал ти, че други са го откраднали, други са ти го дали. Чувствам по биенето на сърцето си като майка, че това дете, което ти криеш, е моето! Отнеха ми го, откраднаха ми го. Но сега майчиният ми инстинкт ми казва, че съм попаднала на следите му. Предчувствието на една майка не лъже, аз съм тук близо до сина си и няма да те оставя, докато не ми то върнеш. На мен, неговата майка!

Отчаяната Херманса се схвана с двете ръце за дядо Карус. Вълнение бе обзело всички присъстващи. Двамата мъже, с които беше дошла, се приближиха до нея. Лицето на стария вехтошар доби страшен израз. Гняв, болка и страх се смени бързо:

Сякаш ангел беше прекарал нежната си ръка по червеното лице на стария пияница.

— Оставете ме, госпожо — продума старикът с угаснал глас, — няма да се разкаете, ако ме изслушате спокойно.

Херманса отпусна ръце. Карус се изправи гордо. И последната следа от опиянението му премина, той беше вече трезв и спокоен.

— Е, добре, госпожо — каза той твърдо; — старият Карус беше през целия си живот престъпник и сега е такъв, защото иначе не би бил в средата на тези отрепки, не би пил като животно и не би играл карти с парите на момчето, на което дължи толкова много. Но старият не е толкова лош и подъл, за да крие едно дете от неговата отчаяна майка, когато тя си го иска. Да, госпожо, ако наистина Андре е вашето дете, вие ще си го имате отново и след няколко минути ще можете да притиснете към гърдите си своя син.

— Моето дете — простена Херманса, — ще го видя пак…

— Ще го видите, госпожо. Но има зли хора, госпожо. Не трябва да ми се сърдите, ако желая да се уверя, че не сте изпратена от онези, които преследват семейството на Андре. Ето защо аз ви моля да си кажете името, коя сте вие?

— Коя съм? Наричам се Херманса Драйфус и съм съпруга на невинно заточения капитан Драйфус.

В същия момент единият мъж се усмихна и дръпна брадата си. Беше фалшива.

— А аз — възкликна той, — съм брат на капитана, чичо на задигнатото дете. Наричам се Матийо Драйфус.

Учудването на околните растеше всеки миг. Но то щеше да порасне още повече и да се превърне в ужас и страх, защото и третото лице от ония, които бяха взети за комедианти, свали червената си перука и фалшивия си нос.

— И аз откривам кой съм — обяви той гръмовно — и вярвам, че не съм съвсем непознат тук.

Ужасен шум последва след тези думи. Всички се спуснаха към изхода и от всички уста прозвучаха думи, изпълнени с ужас:

— Гилберт, директорът на полицията!

Между онези, които най-бързо се спуснаха към изхода, беше и Галински, кръчмарят. Но Гилберт се спусна след него и го спря на мястото му.

Той насочи дулото на револвера си срещу него и му заповяда все така гръмовно:

— Не мърдай, мизернико, или ще те оставя на място като куче!

Кръчмарят се закова блед като смъртник и треперещ като лист.

— Хванах ли те най-после — възкликна Гилберт, връзвайки здраво разбойника. — Доказателствата, които събрах днес против теб, ще бъдат достатъчни, за да ти доставят почивка на хладно от няколко години и твоето гнездо да бъде затворено.

— Но какво съм сторил — проплака Галински. — Поиграх малко карти — за това не може да ми пробутате голямо наказание.

— Ах, поиграл малко!? На три пъти излъга и ограби старика с три хиляди франка. Проследих всичките ти движения, с нищо няма да ти помогне отричането.

Гилберт извади една свирка и непосредствено след изсвирването му в кръчмата нахлуха тайни агенти.

Макар и Галински да се оплакваше и да протестираше, че е невинен, беше откаран незабавно. Същото се случи и с. мнозина други негови гости. Тайните агенти познаваха доста престъпници, които отдавна диреха.

След като по този начин малко се прочисти въздухът, Гилберт се обърна към стария Карус, който стоеше между Матийо и Херманса и отговаряше с благост на техните въпроси.

— Не се страхувай, дядо Карус — каза му Гилберт неочаквано доброжелателно, — няма да ти сторим нищо лошо, ако ми помогнеш да намерим момчето. Вярно е наистина, че доскоро ти беше опасен човек, но полицията знае, че в последно време се оправи и водиш честно съществувание.

— Животно съм аз — измърмори старецът. — По-тъпках клетвата си и пих отново. Но детето ми каза, че Господ ще ме накаже за това и наистина тежко ме наказва, защото ще загубя сега моя малък идол. Ще остана пак сам както по-рано. Моята светлина си отива и ще настъпи както преди, отново мрак наоколо ми.

Старецът започна горчиво да плаче. Неговата болка беше истинска. Той скри лице между ръцете си. Тогава Херманса постави ръката си на рамото му…

— Не плачи, дядо Карус — каза му тя нежно, — обещавам ти, че ще виждаш Андре и след като не бъде при теб. Сега, обаче, не оставяй една бедна майка да чака. Върни й обичното дете. Всяка минута далеч от него ми се струва вечност. Хайде, дядо, заведи ме при момчето ми.

Старият вехтошар се огледа наоколо като в сън. После изведнъж каза:

— Да вървим! Последвайте ме в моята маза. Тя е тук, в двора на тази къща. Не се плашете, госпожо, не е лесно да се смъкнете в една мизерна и мръсна маза, в съседство с парижките катакомби.

— Бих слязла и в ада, ако трябва да спася сина си — отговори Херманса.

Тя хвана старика за ръка и го помоли да побърза. Гилберт и Матийо ги последваха. Сърцето й на майка се късаше едновременно от болка и радост. Най-после щеше да прегърне детето си, да го притисне до гърдите си. Поне тая болка на живота й щеше да премине. Същевременно трепереше от вълнение. Колко грозно беше това място, където трябваше да намери сина си.

Те влязоха в обора и Карус отвори вратата, която водеше към мазето.

— Внимавайте, има стъпала.

Но Херманса ги взе почти тичайки.

— Андре, Андре — викна тя в тъмнината. — Обични ми сине, ела при мама!

Но никой не отговори, само блеенето на коза се чу отдолу.

— Какво значи това? — промълви Карус. — Защо малкият не отговаря? Не се страхувай, Андре, мили мой, това съм аз, дядо Карус. Водя с мен добри хора.

Пак последва гробна тишина. Херманса и Карус се спуснаха едновременно в мазето. При бледата светлина на лампата претърсиха всички ъгли. Гилберт и Матийо също търсеха. Може би повече от сто пъти от треперещите устни на майката прозвуча отчаяният вик:

— Андре, Андре, къде си?…

Тогава Карус изведнъж се удари с юмрук по челото.

— Знам! — ревна той като луд. — Ах, не ми мина през ума веднага! Така е, иначе не може да бъде, откраднаха ми го! Циганката, проклето създание, която ме замая с нейните мизерни пари и ме опи с абсент. Тя, тя е откраднала момчето!

— Каква циганка? — прекъсна Гилберт брътвежа му. — Кажи ми, разправи ми всичко, Карус, бързо, бързо, не крий нищо.

И докато Херманса плачеше и кършеше ръцете си, рухнала на жалкото легло, принадлежало доскоро на нейния син, и докато Матийо напразно се мъчеше да утеши снаха си, вехтошарят разказа на директора на полицията как Мелиора, циганката, беше дошла тук, спасявайки се по такъв невероятен начин от катакомбите, и как се грижел за нея, докато тя напълно оздравее от раната на окото.

— И ето какво! — ревна той, след като свърши разказа си. — Открадна ми детето, но хубавата копринена рокля, която й подарих, не е взела, изглежда, че не й е харесала, оставила я е тук!

Директорът на полицията, който изслуша с голямо внимание разказа на стареца, се доближи до Херманса и Матийо.