Лордът взе една свещ и излезе. Когато се върна, лицето му изразяваше досада.

— Излизането от този хан — съобщи той, — е свързано с доста големи мъчнотии. Всички врати, както към улицата, тъй и към двора, са добре заключени. Освен това в двора се разхождат две големи кучета, с които не бих желал да имам работа. Сигурно не биха пуснали никога да излезе оттук.

— Не би ли било най-добре — попита Зола — чисто и просто да се доверим на ханджията и жена му?

Лордът помисли малко и поклати отрицателно глава.

— Даже и да искат да ни помогнат — каза той, — пак не биха могли, защото с това биха се изложили на тежко наказание. Аз съм на мнение да не намесваме ханджията в тази работа, а сами да уредим бягството. Дойде ми наум една идея.

И Лоуел разказа на дамите и на Зола плана, който беше намислил. След съвещанието лордът събуди слугата си, който спеше в една малка стаичка, и му заповяда да се облече и да дойде в неговата стая. Не след дълго той застана пред масата, около която бяха насядали Зола, дамите и лордът. Слугата беше не много едър ирландец, но със здрава мускулатура, бивш боксьор. По време на едно свое пътуване из Англия лордът посетил боксовото състезание, което ставало в театъра на провинциален градец.

Един знаменит боксьор, Патрик О’Донел, бил вече победил всички свои противници и в края на представлението самодоволно предлагал възнаграждение от петстотин фунта стерлинги на оня, който би го победил. Но никой не посмял да му излезе насреща. Силните мускули на боксьора и здравите му юмруци вдъхвали респект. Обаче лордът се ядосал на самохвалството на този млад човек. Той слязъл от ложата си, отишъл на сцената, свалил дрехата и жилетката си и извикал на боксьора:

— Ела, момче, да си премерим силите. Но ще плащаш, ако те победя.

И Патрик О’Донел не само изгубил борбата, но и бил натупан така здраво от лорд Лоуел, че в края на краищата лежал стенейки в краката му. Когато пък дошло ред за заплащане, се оказало, че боксьорът не само че не разполагал с петстотин фунта стерлинги, ами нямал дори и един фунт, защото преди представлението кредиторите му били взели всичко, даже и часовника и иглата за вратовръзката му.

— Но въпреки това аз ще си платя! — извикал Патрик О’Донел. — Аз съм честен човек и не искам някой да има право да каже, че не съм си удържал думата.

След като бил превързан от присъстващите лекари, той се явил пред лорда, направил дълбок поклон и казал:

— Дължа ви петстотин фунта, милорд! Колко бихте ми плащали годишно, ако ме вземете за слуга? Вие действително сте по-добър боксьор от мен, което още чувствам по цялото си тяло. Все пак бих могъл да ви пазя добре, пък и няма да ми липсва нито вярност, нито преданост.

— Добре — кимнал лордът. — Ако искате да постъпите при мен, ще ви плащам двеста фунта годишно.

— Решено! — съгласил се ирландецът. — След две години и половина ще съм си изплатил дълга и отново ще стана свободен човек!

Лордът, разбира се, само привидно се съгласил с това предложение. След три месеца той заявил на своя слуга, че му опрощава петстотинте фунта и увеличава заплатата му на триста фунта годишно…

Лорд Лоуел не би могъл да желае по-добър, по-верен, по-съобразителен слуга от Патрик О’Донел. Ако господарят му наредеше: „О’Донел, иди да разбиеш носа на президента на Съединените американски щати“, ирландецът би отпътувал веднага за Вашингтон и в Белия дом би изпълнил точно поръчката за голямо неудоволствие на президента.

На същия този Патрик О’Донел лордът каза:

— Слушай, добри мой Патрик, сега е дошъл моментът да ми покажеш напълно своята вярност. Ще облечеш ефрейторската униформа на този господин и ще му дадеш своята ливрея. Ти действително нямаш брада, но аз ще те поначерня с въглен, така че поне от пръв поглед да не могат да те познаят. След това ще слезеш долу в кръчмата, ще седнеш на масата и ще играеш колкото е възможно по-дълго ролята на арестувания, а пък този господин — и лордът посочи Зола — ще се качи на нашия кон и веднага ще отпътува.

— Милорд, ще направя всичко с най-голямо удоволствие — заяви Патрик О’Донел.

— Ще трябва, обаче, да те предупредя — прибави лорд Лоуел, — че ефрейторът и шестимата войници няма вечно да спят и когато се събудят и разберат, че ти не си истинският техен арестант, ще се разсърдят и ще те натупат.

Патрик О’Донел се изправи гордо, сви юмруци и дори изпод ливреята личеше, че мускулите му са напрегнати.

— Милорд — попита той, — може ли, докато французите още спят, да им взема оръжието и патроните и да ги обезвредя?

— Разбира се — отговори Лоуел, — нямам нищо против, дори ако им вземеш ножовете и ги скриеш или повредиш.

— Тогава всичко е ол’райт! — зарадва се О’Донел. — Щом французите не могат да стрелят и дори нямат и ножове, здравата ще ги набия. След това нека си съберат кокалите в кърпа и си ги носят в Сен Дени.

— Значи, мога да разчитам на теб, Патрик! — завърши късо Лоуел. — Тогава идете с господина в съседната стая и си разменете дрехите!

Това стана бързо и след няколко минути Зола се яви пред дамите и лорда облечен в ливреята на слугата, а Патрик О’Донел — в ефрейторска униформа.

Лордът направи с въглен брада на боксьора. След това Патрик О’Донел слезе в кръчмата и се залови да прибира патроните на войниците и да ги хвърля в бъчвата с оцет, която намери зад тезгяха. Цевите на пушките напълни с остатъците от виното, а ножовете пусна в същата бъчва. После седна до масата, запуши си лулата и зачака да види как ще се развият събитията.

Лорд Лоуел пък отиде към спалнята на ханджията и го събуди от най-сладкия му сън. Облечен само в халат, той излезе в коридора.

— Ах, милорд — поклони се услужливо, — с какво мога да услужа на ваше благородие?

— Трябва да изпратя бързо едно важно писмо — отговори лордът. — За тази цел слугата ми ще замине веднага с кон за Париж. Моля ви, бъдете тъй добър да се погрижите да се махнат кучетата от двора и да се отворят портите.

— С удоволствие! Ще бъде направено веднага! Лорд Лоуел се върна в стаята си, където Емил Зола се сбогуваше с дамите.

— Сбогом, Клотилда Боазльо — каза той, — и вие, Мадлен! Ако Господ ни изпрати по-добри времена, ще се срещнем пак в Париж и ще си спомняме, може би, с удоволствие за тая нощ, в която преживяхме толкова необикновени събития…

— Дано Бог ви запази от всяко зло по пътя! — пожелаха му двете. — Дано даде да се върнете скоро в отечеството си и то в онова, което е признало истината и правдата!

— В Париж ли ще се върнете — попита лордът, — или ще се опитате да минете границата?

— Ще опитам да мина границата — отвърна Зола. — Вижда ми се все пак по-сигурно, отколкото да се връщам още веднъж в Париж, където твърде добре ме познават и където, за нещастие, имам толкова много неприятели. Но, милорд, как да ви благодаря за всичко онова, което направихте за мен?

— Като ме наречете свой приятел! — отговори лордът. — Това е за мен достатъчна награда! Впрочем, още един деликатен въпрос. Имате ли достатъчно пари?

— Нося дванадесет хиляди франка скрити на гърдите ми — отговори Зола, — които ония негодници, в казармата на Сен Дени, за щастие, не можаха да намерят. Те претърсиха само горните ми дрехи… Но как да ви върна обратно коня, милорд?

— Моля ви, задръжте го в знак на моето приятелство! — поклони се леко англичанинът. — Животното е добро както за езда, така и за впрягане. Чистокръвен йоркшир, извънредно силно и издръжливо. Само с няколко часа почивка ще ви отнесе спокойно до границата.

Зола благодари и стисна ръката на лорда. След това се поклони още веднъж на дамите и заедно с Лоуел напусна стаята. Излязоха на двора, осветен само от един фенер. Там файтонджията държеше оседлания кон. Зола го възседна. За щастие, той беше учил да язди още преди години, когато лекарите му бяха препоръчали това и умееше доста добре да се справя с коня.

Ханджията погледна слугата.

— Чудна работа! — промърмори той. — Как може да се излъже човек! Сега, когато фенерът освети лицето му, ми се стори, че това е дезертьорът. Бих могъл дори да се закълна в това, ако преди малко не бях видял дезертьора да седи на масата в кръчмата! Изглеждаше заспал!