Ръцете му попипаха тайния джоб, в който се намираше току-що наточената кама. За щастие увертюрата започна и чудесната музика накара всички да млъкнат. По време на представлението действието на сцената толкова погълна Клотилда, че тя престана да обръща внимание на лорда и ревността на любовника й затихна. През един от антрактите художникът я заведе в бюфета, за да пият разхладителни напитки.

Изведнъж Клотилда усети, че лордът стои до нея. Той се наведе, уж, за да вдигне падналата си кърпичка и пошепна на ухото й:

— Моля ви, пазете се. Имам много сериозни основания да предполагам, че лудият в най-скоро време ще ви причини зло.

Чашата с лимонада, която Клотилда беше допряла до устните си, падна на земята и се разби. Тя побледня като смъртник, но за щастие, Маврус беше зает с паленето на лулата си и не забеляза нищо. Звънецът иззвъня и публиката се прибра но местата си. Последното действие започна. На сцената се играеше покъртителен случай от човешкия живот. Отело, венецианският Мавър, убива своята мила и невинна Дездемона. Черните му ръце стискат бялата й лебедова шия, той й позволява само да прочете една къса молитва и след това я убива. В театъра се чува тихо хълцане. И Клотилда плаче. Маврус Ленски беше станал от креслото си и беше вторачил пламнали безумни очи в действието на сцената. Убийството го изпълваше със сладострастен възторг. Художникът мислеше за своята умираща Магдалена, блуждаещият му поглед търсеше Клотилда, а ръцете му нервно опипваха скритата кама.

Завесата бавно се спусна. Светлините угаснаха.

— Маврус! — извика Клотилда. — Маврус, какво ти е, сънуваш ли?

Художникът се сепна, сякаш наистина се събуди от сън.

— Нищо — отговори той. — Хубавата музика ме покърти. Да си вървим вкъщи.

Клотилда хвърли бърз поглед към отсрещната ложа. Лоуел стоеше неподвижен, с поглед устремен към бледото лице на Ленски, сякаш искаше да отгатне и най-скритите мисли на този човек. След това Клотилда хвана художника под ръка и излязоха от операта. Предварително ангажираният файтон ги заведе в самотната им вила.

Когато влязоха вътре, Маврус особено грижливо заключи вратата. Клотилда го погледна усмихната и попита:

— Страхуваш се да не ни нападнат крадци ли, мили мой? Заключваш така, като че ли къщата ни е Английската национална банка и в нея се съхраняват богатствата на половината свят.

Маврус се обърна бавно към нея. Лицето му беше бледо.

— Аз имам едно съкровище, което струва много повече от всичкото злато и банкноти, които Английската банка съхранява в своите каси. Това съкровище си ти, Клотилда!

После, като обърна ключа два пъти и дръпна голямото желязно резе, той подаде ръка на любимата си и я заведе нагоре по стълбата.

— Навярно ще изпушиш една цигара в ателието си? — попита Клотилда. — В това време пък аз ще се преоблека и след това ще хапнем нещо студено.

Художникът кимна и Клотилда се прибра в спалнята си. Като влезе, тя запали лампата и отиде при прозореца, за да спусне завесата. Погледът й падна върху съседната вила, която принадлежеше на лорд Лоуел. Всички прозорци бяха тъмни, но на Клотилда се стори, че зад един от тях на втория етаж съзря фигурата на лорда. Той стоеше неподвижен като статуя и наблюдаваше вилата на художника. С треперещи ръце Клотилда спусна завесата.

Тя съблече разкошния си тоалет от морскозелена коприна, който чудесно хармонираше със златночервената й коса, и облече семпла бяла рокля, която беше затворена около шията, плътно прилепваше по стройното й тяло и завършваше с дълъг шлейф. Нямаше никакви украшения, само около кръста се увиваше тясна черна панделка, която Клотилда завърза. След това тя поправи косата си пред огледалото и слезе в ателието. Намери Маврус в добро настроение. Той свиреше на арфа, която майсторски владееше и тихо припяваше. Гласът му звучеше приятно и нежно. Клотилда въздъхна облекчено, като го видя така разположен. Не, той не беше умопомрачен. Нямаше защо да се бои от него. Тя внесе една сребърна табла, върху която беше наредила разни, закуски, а Маврус отвори една бутилка старо испанско вино, наречено „Сълзите на Христос“, и напълни две кристални чаши.

Вечерята мина весело. Никога по-рано Клотилда не беше виждала Маврус толкова жизнен. Само обстоятелството, че пиеше повече от обикновено, пиеше с някакво настървение, сякаш искаше да се напие, да се изтръгне от действителността, учуди Доста Клотилда.

Часът беше един, когато той взе ръцете й, целуна ги и каза:

— Аз мисля, скъпа моя Клотилда, че е време вече да си легнеш. Сънувай хубави сънища.

— А ти? — попита Клотилда. — Няма ли и ти да си легнеш?

— Ще дойда скоро — отговори художникът, — но сега съм още твърде възбуден. Още съм под впечатление на операта. Трябва най-напред да се поуспокоя, затова ще поработя малко и след това на пръсти ще се промъкна при тебе.

Той я прегърна нежно и целуна сочните й устни. Клотилда тръгна към спалнята, но на прага се спря още веднъж и протегна ръце към него:

— Ела бързо, Маврус, не оставяй твоята Клотилда да те чака дълго сама. Страх ме е, като знам, че работиш и че си сам в ателието. До скоро виждане, скъпи приятелю!

Вратата се затвори след нея. Маврус остана сам. Той се изправи пред прозореца и се загледа в тъмната нощ. Вън валеше сняг, сиви облаци покриваха пълната луна. Маврус стоя, може би цял час така неподвижен, потънал в мечти, след това се обърна, отиде тихо на пръсти до вратата на спалнята и се ослуша. Вътре беше тихо и тъмно.

— Тя спи — промърмори художникът, като разроши с ръка косата си. — На работа! Бързо на работа! Тази нощ трябва да се свърши. Да, още тази нощ — продължи той с тих глас, като се върна обратно в ателието си. — Тази нощ ще сложа основния камък на моята слава. Ще нарисувам моята умираща Магдалена. Магдалена, която от опиянението на живота се отпуска в обятията на смъртта.

Той отиде в един ъгъл на ателието, където стоеше висок предмет, обвит в черно платно. Това беше кръст, обикновен, кафяво боядисан кръст, който по нищо не се различаваше от кръстовете на разпятията, нарисувани по разни картини. Художникът повлече кръста до средата на ателието. В подножието му постла сиво платно, което трябваше да представлява гроба, върху който е забит кръстът. Изгаси лампата и запали един прожектор, който хвърляше ярка бяла светлина върху кръста, така че само той остана осветен, докато всичко останало в стаята потъна в мрак.

Ужасна гледка!

Но още по-ужасна беше сцената, която се разигра, след като художникът съблече фрака и жилетката и събу обувките си. Слабата му трепереща ръка бръкна в пазвата и извади острата кама. Той стисна здраво дръжката й. Очите му светнаха безумно, чертите му се разкривиха, по устните му се появи нещо грабливо, цялото му държание заприлича на поведението на тигър, готов да скочи върху жертвата си.

С безумна усмивка Маврус Ленски наблюдаваше камата.

— Скоро ще бъдеш обагрена с кръвта на моята любима — прошепна той. — Скоро ще те забия в едно сърце, което обичам повече от всичко на света, но светото велико изкуство иска жертва. Аз трябва да убия моята Клотилда! Тя трябва да умре от моята ръка, иначе не може да се сътвори картината, от която всички идни поколения ще се възхищават. Умираща Магдалена, аз жертвам жена си. Жертвам ти кръвта от сърцето си. Направи ме велик, направи ме безсмъртен, издигни ме над всички художници на този свят, помогни ми да сътворя едно произведение, което да ме отнесе в храма на безсмъртието, едно платно, което и след хиляда години ще буди възторг и възхищение.

Страшно беше да се гледа как безумният произнася тези думи. Смях и сълзи се сменяха всяка секунда. Тялото му трепереше като лист, а очите му ту плачеха, ту пламваха в безумен огън.

Маврус Ленски се запъти към спалнята. Той отвори тихо вратата. О, той още през деня беше помислил за това и беше смазал пантите, за да бъде сигурен, че няма да скърцат. Влезе в спалнята. На пръсти се доближи до леглото, на което спеше Клотилда. Затрогнат от картината, която видя, безумният убиец спря. Той не можеше да откъсне поглед от очарователната женска фигура, която никога не му се беше виждала по-хубава и съблазнителна от този момент, когато се канеше да унищожи това великолепно творение на природата. Матовата розова светлина на една висяща лампа осветяваше спящата Клотилда, облечена в дантелена нощница. Копринената завивка беше се смъкнала и разкриваше тялото, така че през тънката копринена тъкан на нощницата Маврус можеше да види съблазнителните форми на любимата си. Очите й бяха затворени и дълги тънки клепачи ги засенчваха. Устните й бяха полуотворени, а под тях проблясваха равните като мъниста зъби. Жената дишаше спокойно и равномерно, гърдите й се повдигаха като под такта на някаква вълшебна музика. Убиецът беше така силно завладян от чувствата си, че сълзи потекоха по бузите му и треперещата му ръка за малко щеше да изпусне камата.