Латур и Роберт не знаеха още в какво опасно съседство се намираха, не се интересуваха от другите квартиранти и бяха доволни, че и те не се занимаваха с тях.

Роберт току-що се беше завърнал вкъщи. Той носеше в малка кошничка необходимите продукти, от които Латур щеше да сготви скромното им ядене. На малък спиртник си варяха супа или си пържеха месо. И днес тиганът стоеше над синкавия пламък. Миризма от гореща свинска мас изпълваше малката стая, в която нямаше нищо друго, освен леглата, маса и разнебитени столове.

— Е, донесе ли пържолите, моето момче? — попита бившият клоун. — Ах, да, ето ги, чудесни са, много са хубави, макар и да са отрязани от благородно животно, което доскоро е карало някой екипаж или пък товарна кола. Ние не се гнусим. И други хора в Париж ядат конско месо, само че не знаят това, а пък ние знаем. Тъй, дай да ги сложим в тигана, пък да нарежем и малко картофки. Ще стане ядене, моето момче, за което и царят ще ни завиди!

След четвърт час Латур и Роберт седяха един срещу друг пред грубата дървена маса и ядяха с добър апетит. След като се нахраниха, Латур сложи ножа и вилицата настрана, запали една цигара и рече:

 — Тъй, моето момче, сега да си поприказваме малко за нашето бъдеще, защото навярно и ти разбираш, че тази работа не може да продължава така. Парите, с които разполагаме, са триста франка — при тези думи Латур беше повишил глас и приказваше доста високо и възбудено, което не би направил, ако познаваше съседите си. — Да, моето момче, триста франка, при това имаме и моя златен часовник с ланеца и този брилянтен пръстен, който една смахната херцогиня, трогната от моите шеги, ми сложи един ден на пръста. Можем да прибавим и иглата за вратовръзка, която ми е подарък от директора Мелини, и която може да струва петдесет франка. Това е цялото ни имущество. Сега въпросът е, трябва ли да чакаме, докато изядем и последната стотинка? Смятам, че не трябва, защото, ако останем в Париж без работа, без средства и без никаква възможност да печелим пари, ще бъда принуден да се предам на полицията, която и без това ме търси под дърво и камък. А ще бъде тежко да те оставя на произвола на съдбата. Ти виждаш, моето момче, че съдбата не ни обсипва са рози и затова те питам сериозно, не е ли по-добре да се върнеш при майка си. Да паднеш на колене пред нея и да я помолиш да ти прости, затова че увлечен от буйната си авантюристка кръв си я напуснал и си прекарал няколко месеца палав живот?

Роберт се сви, очите му се напълниха със сълзи. Хвърли се в краката на Латур:

— Чичо Латур, добри, мили чичо Латур, не ме гони, не ме отблъсквай, аз нямам вече майка, нямам дом, нямам близки и ако ти ме напуснеш, ще остана съвсем сам и лошите хора ще ме убият.

— Как да нямаш вече майка? — попита учуден Латур, като прегърна нежно момчето и го сложи на коленете си. — Достатъчно е да отидеш на улица „Монроа“ и ще намериш майка си!

— Чичо Латур — изплака момчето, — без твое знание ходих в къщата, където живееше майка ми и чичо Християнино не посмях да се кача горе, а се промъкнах само до квартирата на портиерката. И тя… — Роберт се разхълца по-силно. — Тя ми съобщи, че майка ми, от скръб по мене станала монахиня. Разказа още, че Бог, за да ме накаже, е прибрал моята сестричка, моята мила Виктория… о, Виктория вече е мъртва, мъртва!

Роберт беше неутешим, но с нежни, благи думи Латур успя най-сетне да го успокои.

— Знаеш ли, моето момче — погали го по главата той, — портиерката е страшно глупава жена. Господ няма да допусне да умре един човек, само за да накаже с него друг. Господ е справедлив, а това би било най-голямата несправедливост. Майка ти също не е отишла в манастира, защото ти си я напуснал. Сигурно тя си е имала друга някоя, по-голяма скръб, която я е накарала да го направи. А сега се облечи, Роберт, да отидем заедно на гроба на сестричката ти. Там ще коленичим и ще се помолим и тогава твоето сестриче като ангел ще слезе невидимо от небето, ще застане до теб, ще сложи ръката си на рамото ти и ще ти прошепне:

— Братко, аз измолих за теб прошка от небето. Момчето разпери ръце и прегърна Латур.

— Колко добър, колко мил човек си ти! — извика то. — Колко съм щастлив, че мога да остана при теб!

— Да, ще останеш при мен и вече няма да се разделяме. И аз съм самотен, а ти си единственото живо същество, което ме обича. Ела сега, ще минем по безлюдни улици, за да не ме надуши, полицията.

Те се приготвиха и вече бяха на вратата, когато Латур се сети нещо:

— Чакай малко, не е добре да нося всичките си пари в джоба. В Париж има доста джебчии. По-добре да ги оставя тук, като ги скрия на сигурно място. Но къде е сигурно? Леглото не е. Там крадците най-напред претърсват. Печката! Но и това скривалище е известно на крадците. Чекмеджетата на скрина нямат ключалки. Масата също не е сигурно скривалище за ценни неща. Стой, сетих се — продължи той шепнешком. — Ето лампата, газта в порцелановия резервоар вчера изгоря. Там ще скрия тристате франка, часовника, пръстена и иглата и след това ще сложа лампата на масата. Кой ще се сети, че в нея е скрито цялото ни съкровище?

Латур отвори порцелановия резервоар на лампата, сложи вътре цялото си богатство и след като постави отново шишето и абажура, заключи вратата и излезе с Роберт.

След около четвърт час вратата на съседната квартира се отвори. Небрежно облечена жена подаде чорлавата си глава. Това беше Нощната птица. Тя се озърна, ослуша бе и като не чу никакви стъпки по стълбата, изкачи се в коридора и с тихи стъпки приближи вратата на Латуровата квартира. Натисна бравата, но вратата беше заключена. Тогава извади една връзка с шперцове от джоба на нечистата си пола и опита един след друг няколко от тях. Най-сетне един стана. Вратата се отвори. Тя влезе в стаята на двамата приятели. Хвърли бегъл поглед върху обстановката, след това се спусна като хиена, която е надушила плячка върху леглото и сграбчи възглавницата. Разочарование се изписа по лицето й. Изтича до печката, отвори желязната вратичка и забърка в пепелта.

— Нищо — промърмори тя, — и тук нищо, а парите трябва все пак да са тук, аз чух ясно, как той каза на момчето, че в Париж има твърде много джебчии. Значи, ще трябва да търся на друго място. В скрина сигурно не са, в чекмеджето на масата — също. Не вярвам да са направили дупка в пода, както ние правим, когато крием крадени неща. Дявол да го вземе, с празни ръце ли ще си отида?

Не, няма да си тръгна съвсем с празни ръце. Тук има половин хляб и пържено месо. Ще седна поне да се нахраня. И в лампата сигурно има малко газ, ще го изпразня в моята, тъй поне няма да седя довечера на тъмно.

Тя извади глобуса и шишето. Изведнъж нададе силен вик!

— Намерих го — тържествуваше крадлата. — Ето тук е това, което толкова дълго търсих. Виж ги ти, какви хитреци били. Това е едно скривалище, за което не би се сетил и опитен крадец… Един брилянтен пръстен… часовник с ланец…. игла за вратовръзка и… едно, две, три… триста франка. Ех, че хубава плячка! Не оставам вече в тази дупка. Нека полицията погребе моите гладници. Труповете им още лежат на сламеника и осмърдяват стаята. Да бързам да си събера багажа и да се махам от този квартал. Да си опитам късмета някъде другаде в Париж.

С треперещи ръце тя нагласи лампата и побърза да се измъкне. Но на вратата спря като закована. Побледня, разтрепера се и пресипнал вик на изненада се изтръгна от гърдите й.

Пред нея стоеше Леопард, любовникът й, бащата на децата й, който от няколко месеца не се беше погрижил за нея.

— Къде се дяваш, Нощна птицо? — скара й се престъпникът. — Дойдох при тебе, защото трябва да се скрия от полицията. Уф, в каква воня живееш…

— Децата са мъртви — обясни жената, — Умряха от глад, има вече няколко дни от тогава.

— Мъртви ли? — запита той, без да прояви някакво бащинско чувство. Хвърли равнодушен поглед върху малките трупчета, които бяха започнали вече да се разлагат. — Те бяха мили деца, твърде добри за този свят, горе на небето ще им е по-добре… Но какво носиш в престилката си?