Клотилда извади едно малко ключе и отключи дървената врата на павилиона.

— Тая малка къщичка — обясни тихо Клотилда, — днес и утре е под мое разпореждане. Тук аз утре, по време на базара, преоблечена като турчин, ще продавам сладкиши и ликьори. Ще седите тук скрити, докато утре дойда и ви донеса други дрехи. Една кола ще ви чака отвън, за да ви отведе извън Париж. В нея ще намерите и храна за из път. Друг начин да избягате от полицията няма. Никъде другаде в Париж няма да сте толкова сигурни като тук, където никой няма да се сети да ви търси.

— Но няма ли да ни видят отвън? — озърна се Фернанда.

— Невъзможно. Капаците са плътно затворени и не пропускат никаква светлина. Обаче ще трябва да ми обещаете по никакъв начин да не се издавате, че сте тук. Аз също бих била загубена, ако се узнае, че съм ви скрила.

Двете жени обещаха и със сълзи на очи благодариха на госпожа Боазльо за благородната й и енергичната помощ.

Генералшата се сбогува с тях и заключи вратата на павилиона. След това тя излезе на улицата.

За двете заключени жени времето започна да тече бавно. Те не смееха дори да мислят за бъдещето си, толкова тъмно им се виждаше то. В дадения момент бяха на сигурно място, но какво щеше да им донесе утрешният ден!

Настъпи нощ. Госпожа Турвил заспа на едно кресло. Тя не беше толкова издръжлива, колкото Фернанда, която се беше облегнала на прозореца и гледаше навън през цепнатините на един от капаците.

В огромната постройка беше тихо и тъмно. Часовникът на близката кула удари дванадесет. Тогава в голямата зала се чуха стъпки. На Фернанда се стори, че са стъпки на едър мъж. Той се отпусна на едно кресло близо до павилиона, който служеше за скривалище на двете жени. Скоро след това се чуха и други стъпки. Мъжът, който беше дошъл пръв, стана, загърна се добре в палтото си и бързо сложи маска, макар че в тъмнината не можеше да се познае кой е.

— Тук ли сте всички? — запита той с преправен глас.

— Всички дойдохме — отговори един белокос мъж, чиито хитри очи блестяха зад големи очила.

— Всички, които нашият тайнствен приятел пожела да види. Този младеж до мене е Леопарда. В цял Париж няма да намерите по-сръчен и по-смел престъпник от него. От лявата ми страна е моят приятел Соления Жак, който ако трябва и на дявола би излязъл насреща. А тази дама — и той посочи една жена, облечена в мушама на квадрати — е жената на Жак, тъй наречената Московка, известна е участието си в атентата против руския цар. Хубавата Ета по-рано беше запалена нихилистка, но сега е зарязала политиката и е една от най-хитрите престъпнички в Европа. Е, пък аз кой съм — прибави сивокосият човек — знаете, наричат ме Председателя. Сега обаче бихме желали да узнаем и вашето име, тайнствени ми приятелю, защото макар че вече няколко пъти ни натоварвате с работа, все още сте ни непознат и даже лицето си покривате с маска, когато се срещате с нас.

— И днес няма да я сваля — отряза човекът с палтото с тон, който не търпеше възражения. — Името и личността ми не ви интересуват. За вас е важно да ви плащам в брой за всяка извършена работа.

— Винаги сте го правили, господине — кимна Председателя, — затова се и отзовахме на днешната ви покана и се промъкнахме тук, за да узнаем, за какво сме ви потребни.

Човекът с палтото се позабави с отговора си.

— Сигурни ли сте напълно, че никой не подслушва?

— Съвсем сигурни. Двамата пазачи, които трябва уж да пазят постройката, спят като мъртви, защото смятат, че няма кой да задигне зданието.

— Добре тогава, слушайте — сниши глас мъжът с маската. — Всеки от вас ще получи по хиляда франка и освен това чудесен случай да краде и обере, каквото му хареса.

— Доста примамливо — развесели се Соления Жак. — Кажете ни само какво трябва да правим и скоро ще сключим сделката.

— Елате по-близо! — нареди мъжът с маската. — Приближете се до мене, трябва да бъда предпазлив и никой освен вас не бива да чуе страшната поръчка, която ще ви направя. Утре сутринта, веднага след като Аленсонската херцогиня открие базара и в залата има най-голяма навалица, вие ще трябва да подпалите тая постройка.

, — Триста дяволи! — изръмжа Председателя. — Това е равносилно да хвърлиш огън в бъчва с газ, тъй като този благотворителен яхър, който са построили тук, е само от дърво, при това и покривът му е намазан с катран.

— Толкова по-добре — отряза безмилостно човекът с маската. — Значи лесно ще си свършите работата и за няколко минути всичко ще бъде в пламъци.

— Ще изгорят хората — извика Соления Жак. — Като дървеници в подпален стар сламеник ще пламнат.

— Какво те интересува това? — смъмра мъжа си чернооката Ета. — Ти ще си прибереш парите, ще подпалиш огъня, а след това да се спасява кой как може!

— Московката е енергична жена — изсмя се под маската си тайнственият мъж. — Харесва ми.

Московката опита с тъмните си светещи очи да проникне зад маската на тайнствения чужденец. Той наистина я повдигна малко, колкото да види, че шефът е хубавец с тъмноруси мустаци.

— Мисля да приемем — огледа съратниците си Председателя. — Сред гъмжилото, което утре ще се движи в тази постройка, при много горящи свещи и лампи, за нас ще е играчка да я подпалим. И когато богаташите и благородниците се разтичат насам-натам, като обезумели плъхове в капан, ние като хиени ще се промъкнем зад тях и ще обираме както живите, тъй и мъртвите.

— Още не сте чули всичко докрай — прекъсна маскираният мъж словоохотливостта на Председателя. — Само подпалването не ми върши работа. Ще трябва да се погрижите още и за четири определени лица, които да не могат да излязат, и да изгорят в пламъците.

— Ах, тъй си и мислех — изсмя се Председателя. — Дяволът не кладе напразно огън, той иска да има и печена мръвка…

— Назовете ни хората — обади се нетърпеливо Соления Жак — или поне ни ги опишете така, че да можем да ги намерим в навалицата.

— Познавате ли писателя Емил Зола? — се чу изпод маската.

— И децата в Париж го познават.

— А полковник Пикар?

— И в тъмнината бихме го познали — кимна уверено Председателя.

— Виждали ли сте Матийо Драйфус, брата на капитана, който е изпратен на Дяволския остров?

— Аз го познавам — обади се Московката — и ще го покажа и на другите.

— Той ще придружава една дама, облечена като вдовица в черно траурно облекло и дълъг черен воал — продължи мъжът, — това е съпругата на предателя Драйфус. Зола, Пикар, Матийо Драйфус и снаха му, тези четиримата трябва да загинат в пламъците.

— Ще загинат — ентусиазира се Московката, като се притисна до работодателя и хвана ръката му. Маскираният и рускинята крадешком си стиснаха ръцете, без другите да ги забележат в тъмнината.

— Тези четири осъдени на смърт лица ще намерите веднага след откриването на базара, тук пред павилион № 6, значи следващият след този, пред който стоим. Там дъщерята на нотариуса, на име Лучия, ще продава пунш и топли напитки. За да ги поддържа топли, при нея постоянно ще гори един спиртник. Едно бутване на спиртника и горящият спирт ще се разлее и ще ни свърши работа. Вие ще трябва само да препречите пътя на четиримата — Зола, Пикар, Матийо и госпожа Драйфус, и да не им позволите да избягат. Харесва ли ви моят план? Говори, Председателю, ти отговаряш за другите.

Председателя се усмихна доволно.

— Планът е чудесен — отговори той — и мисля, че ако го изпълним, четиримата близки на капитан Драйфус ще бъдат извлечени като овъглени трупове от развалините на този дървен дворец. Дайте ни капарото, тайнствени господине, и не се грижете по-нататък. Утре по това време няма да има вече никакъв Зола, никакъв Пикар, никакъв Матийо и никаква госпожа Драйфус. Предателят няма да има вече защитници.

Мъжът с маската извади един кожен портфейл и подаде всекиму от престъпниците по една банкнота от петстотин франка.

— Другата половина ще получите, след като си свършите работата — додаде сухо той.

 — Къде можем да ви намерим утре?