— Вие и никой друг не е откраднал парите — викнал той, — това и синът ми Алфред го твърди, той може да докаже, че вие сте крадецът.

— Не съм виновна — проплакало момичето, — а що се отнася до сина ви Алфред, той иска да ми отмъсти, защото не отвърнах на срамните му желания…

Но клетвите и плачовете не помогнали. Мария трябвало да си излезе и хората я сочели с пръст. Казвали, че богатият Бизеке не би я изгонил, ако не е имал доказателства, че е крадла.

Разбира се, момичето не си намерило друго място дълго време и най-сетне трябвало да се задоволи да постъпи като слугиня при една вдовица. След изпъждането на Мария кражбите при Бизеке престанали.

— Имал съм право — мърморел старият Бизеке, за да успокои съвестта си, тъй като бил обикнал момичето.

Един ден случайно заварил сина си, когато изваждал от касата една банкнота от двадесет талера, за да я пъхне в джоба си. Младият господин мислел, че не го вижда никой, но внезапно Бизеке изскочил, изпъдил сина си на улицата и се заканил:

— Вагабонтино, не смей да дойдеш още веднъж в дома ми! Крадец като тебе не може да бъде мой син. Проклет да бъда, ако ти дам дори счупена пара. Ще се погрижа да намеря друг, който да наследи всичко, което съм спечелил с честен труд.

Старецът удържал на думата си и още същия ден отишъл при вдовицата, при която слугувала Мария, която потънала в земята от срам, когато съгледала предишния си господар. Но той хванал десницата на момичето и рекъл:

— Мария, не се плашете, дойдох да поправя една голяма грешка.

Докато Мария го гледала учудено, без да отговори нищо, той продължил:

— Да, Мария, не се срамувам да призная, че ви обидих незаслужено. Обвиних ви в престъпление, което не сте сторила. Вие сте невинна.

Докато Бизеке изричал последните думи, господарката на Мария влязла в кухнята.

— Крадецът е собственият ми син. — Гласът на белокосия човек отпаднал, лицето му се изчервило и той трябвало да седне, тъй като краката му едва го държали.

— Господин Бизеке, не се вълнувайте толкова, простете му този път.

Месарят въздъхнал тежко:

— Вие се молите за него, за този подлец, който ви е наклеветил пред мене, който насочи съмненията ми против вас? Това е благородно!

Хванал ръката на момичето и го погледнал искрено.

— Сега ще поправя всичко, от което страдахте заради мене — продължил високо, — отнех ви доброто име, затова е мой дълг да ви дам друго, разбира се, ако сте съгласна с това мое предложение.

Мария се изчервила и погледнала към пода.

— Искате ли да станете моя съпруга? — Бизеке стиснал ръката на момичето толкова силно, че сълзи се появили в очите му.

Може би, тия сълзи са били причинени от друго нещо. Да, причината е била борбата в развълнуваната душа на момичето. Тя после ми призна, че дълго време стояла нерешителна пред Бизеке и не знаела дали да приеме предложението му или да го отблъсне, защото било явно, че красивото младо момиче не може да обича стария дебел месар. Сърцето на Мария й казвало: „Не го прави, не се продавай за пари, защото не ще бъдеш щастлива!“ Но умът й, по-силен от сърцето, настойчиво й шепнел: „Мария, не бъди толкова глупава да изпуснеш удобния случай. Не ще имаш грижа през целия си живот. Стига си живяла в бедност и нищета. Сега ти можеш да станеш богата жена и хиляди ще ти завиждат.“

— Много пъти се е случвало разумът да побеждава сърцето.

В Берлин много хора се зачудили, когато Бизеке се оженил за Мария, която бил изпъдил по-рано от дюкяна си, но пък хвалели постъпката му и казвали;, че това дело е най-разумното, което старецът е направил през живота си. Само приятелите и кредиторите на сина му не се съгласявали с това. Едните знаели, че са свършили времената на веселбите, а кредиторите на Алфред, заели му доста големи суми срещу сто на сто лихва, напълно убедени, че в деня на падежа на полиците бащата ще плати дълговете на сина си, разбрали, че са се излъгали. Бизеке удържал на думата си. Синът му не смеел вече да пристъпи прага на къщата и старецът: не му давал нито грош.

Всички писма, молби и посредничества останали без последствие.

— Той не е вече мой син — казвал старецът и не променил решението си.

Осем дни след венчавката отишъл при нотариуса и зарегистрирал завещанието си, като направил Мария наследница на всичките си имоти. Направил това завещание не само от омраза към сина си, но и защото истински, горещо обичал Мария. Скоро заприличал на младеж и свикнал с щастливия семеен живо. Бизеке обожавал Мария. Той се стараел постоянно да й дарява радост, никога не я измъчвал с ревност, имал пълно доверие в нея. И действително, Мария преди брака си не била обичала никого другиго. Сърцето й мечтаело да познае тайната на любовта, но не намерила такъв мъж, какъвто желаела, трябвало да се задоволи със съпруга, който имала.

Мъртвешката глава внезапно спря разказа си, взе чашата, която доктор Триколет беше напълнил, и я изпи.

— Желая чрез виното да забравя всичко, каквото се е случило, но не мога — изрече старият злодей. Той наведе глава и мина доста време, докато започне отново разказа си.

— Докторе, сега ще ви кажа как успях да вляза в това семейство… Младият Алфред Бизеке не беше съгласен с брака на баща си. Той почти гладуваше. Беше свикнал да играе важна роля, да бъде щедър и да посещава всички веселби. Но на всичко това беше сложен край. Спомни си, че има да взема няколко хиляди талера като наследство, останало от майка му, и даде стария под съд. Но баща му направи сметка и се оказа, че това, което синът е изхарчил през последните две години, е надминало пет пъти майчиното му наследство. Освен това доказа, че вследствие на продължителните Алфредови кражби е претърпял огромни загуби. Така баща и син започнаха да се съдят. Адвокатът, при когото работех, защитаваше стария Бизеке. За нещастие, делото на Бизеке срещу сина му трябваше да проверя аз. Задълбочих се в него и, тъй като бяха описани кражбите, както и внезапното омъжване на Мария, се заинтересувах от случката, която денем и нощем не ми излизаше от ума. Изведнъж ми стана ясно, че е дошло времето, когато бих могъл да забогатея. Не бе трудно да узная, къде мога да се срещна с Алфред Бизеке. Той ходеше постоянно в една от най-лошите кръчми и се събираше там с покварени хора. Тая кръчма се наричаше „Ориент под палмите“. Една вечер отидох там и намерих Алфред, който разговаряше с едно чернооко момиче, което, както научих после, живеело с него.

Не беше трудно да се запозная с младия пройдоха. Той говореше само за процеса и ми довери, че любовницата му дала нужните пари за покриване на разноските по делото. Казах му, че по законен път никога не ще успее да спечели делото против стареца.

— Но има и друг път, по който можете да постигнете целта си.

Алфред поръча шише вино, като ме остави да му разкрия плана си.

— Между вас и баща ви — обясних му — стои само младата жена. Мария е пречката, която разделя баща ви от вас, тъй като той има любовта на една млада жена. Мария сега го обожава. Ако отстраним нея, той пак ще ви вземе в къщата си. Разбира се, тогава завещанието, в което цялото наследство се пада на Мария, ще се обезсили.

— Всичко това е вярно — промълви замислено Алфред, — но има ли начин да отделим стареца от нея?

— Трябва да го убедиш, че съпругата му му изневерява.

Алфред се засмя.

— Мария е светица — въздъхна той, — тя страшно ме нагруби, когато веднъж исках да остави вратата на стаята си отворена. Още беше касиерка в магазина ни.

— Това само доказва — отговорих му аз, — че вие не бяхте този, когото диреше тя, и затова друг трябва да се опита да я прелъсти. Осигурете ми десет хиляди талера, които ще ми платите от наследството си в случай, че след шест месеца от днес нататък, старецът не живее вече със съпругата си.

— Съгласен съм! — извика Алфред.

Ние си подадохме ръце. Още същата вечер сключихме писмен договор и изпихме няколко шишета вино. Зарадвах се, че рано или късно ще спечеля десетина хиляди талера. Колкото и да бях млад тогава, все пак познавах хората. Известно ми беше, че ако сполуча да причиня болка на стария Бизеке в случай, че ме свари с Мария, той би умрял от мъка. Ако един младеж или млад мъж се види измамен от най-обичната си, той би полудял, обаче за кратко време всичко му минава. А човек, който е над петдесетгодишна възраст, не може да се противопоставя на подобно преживяване. Особено пък, ако в тази любов е намерил щастието на живота си. Тогава той намира успокоение в гроба.