Баронът стана изведнъж от стола, като че му бе дошло нещо наум.

— Трябва да отида при нея, искам още веднъж да стисна белите й ръце, искам още веднъж да прегърна младия и свеж живот, желая да чуя още веднъж от милите й уста, че ме обича и тогава ще целуна червените й устни и с тази последна целувка ще умра…

Пикардин повика слугата и му каза да запали лампата и да донесе палтото и шапката.

Жан изпълни заповедите на господаря си, но когато се доближи до него, за да му наметне дрехата, младият барон изведнъж поклати глава и каза:

— Ще остана у дома, старче.

Старият Жан учуден заклати глава. Той беше слугувал тридесет години при бащата на младия барон, затова го обичаше като свое дете и винаги му даваше добри съвети.

— Болен ли сте, господин барон? — запита той състрадателно. — Откакто си дойдохте от бала на военния министър, не сте спали и стоите все замислен до писалището. Безпокои ли ви нещо или някое нещастие ви е сполетяло? Това не е възможно. Вие сте млад, красив, богат, имате прекрасна годеница. Бог ви е обсипал с щастие, какво ви липсва?

— Няма нищо, Жан, добри ми приятелю, сложи още дърва в огъня, защото ме тресе.

Слугата засили огъня, а баронът отрони:

— Аз ще умра. Завещанието ми се намира при нотариуса. И за тебе се погрижих, така че ти няма да страдаш на старини.

— Какви мисли са ви обзели, господин барон — каза старецът със сълзи на очи. — Нека господ ви пази и закриля. Помислете си само какво ще стане с княгиня Павловна…

— Оставете ме сам, Жан, разговорът ме изморява.

Слугата излезе мълчешком от стаята, а Емил заключи вратата след него. После отиде при писалището си.

— Добрият старец искаше да ми напомни за Павловна, но аз не искам да я видя вече, защото това ще разкъса душата ми; ще й пиша и така ще се простя с нея.

Баронът седна и написа на бял лист с герб следните редове:

Нещастният млад мъж гледа дълго това писмо, сълзи бликнаха от очите му и оросиха листа. Най-после той го сгъна и го сложи в плик, затвори го и го запечата. Надписа го и го остави на масата.

Като стори всичко това, баронът отвори чекмеджето на писалището-и извади кутия от слонова кост. В нея се намираха няколко прекрасно изработени револвера. Пикардин взе един от тях. После взе лампата от писалището и я занесе към огледалото, което беше на една мраморна масичка и отразяваше лицето му.

Баронът се спря пред огледалото и насочи револвера към дясното си слепоочие.

Пръстът му обхвана спусъка на смъртоносното оръжие.

Изведнъж Пикардин се сепна. Дойде му една мисъл. Бедният отиде към писалището и взе плика, в който беше писмото до Павловна. Отвори го и написа с разтреперана ръка следните редове: „Павловна, пази се от граф Естерхази, пази се от черния майор!“

После сложи писмото в друг плик, адресира го отново и се приближи до огледалото.

Ръката му хвана пак оръжието.

— Прощавай сега, ти, единствено скъпо мое щастие! Нека твоят образ ме обкръжава, когато очите ми се затворя завинаги!

Хладната цев на револвера опря до слепоочието му.

— Емил, Емил, любими мой, моля те, отвори ми — аз съм твоята Павловна!

Оръжието падна от ръцете на Пикардин.

— Павловна ли е тук? Павловна? — извика той с разтреперан глас.

На вратата се похлопа още по-силно и Пикардин чу риданията на годеницата си.

Баронът вдигна револвера и го скри в кутията, която покри с копринена кърпа. После се упъти към вратата и я отключи. В следващия миг Павловна се хвърли в обятията му.

— Каквото искаш мисли за мен — забърза тя със сълзи на очи, — осъди ме, прокълни ме, презри ме, нека всички ме сочат с пръст, че съм дошла при тебе, каквото искат нека говорят, но не можех да постъпя другояче, трябваше да говоря с тебе и благодаря на Бога, че твоите ръце ме прегръщат и че се намирам до сърцето ти!

Пикардин не можеше да се противи на тази гореща и вярна любов.

— Павловна — каза той и я притисна с любов до гърдите си, — мое мило и красиво дете, какво те доведе тук? Скъпо и невинно гълъбче, ти си сторила необмислена постъпка. Ако хората разберат, че си дошла сама в къщата на годеника си, какво ще кажат злите езици? Клеветата няма да те отмине.

— Каквото искат да говорят — изрече младата рускиня с твърд глас. — Ако можеше някой да надзърне в душата ми и да види колко съм страдала от вчера, той ще ми прости.

— Страдала ли си, Павловна! Не, ти не трябва да страдаш, моя мила!

— Не смея да страдам — каза тя с плач в гласа. — Мислите ли вие, мъжете, когато сърцето на жената се окървавява, когато се касае за тъй наречената ви чест? Всичко ми е известно, той ти е обявил дуел, обаче аз няма да позволя да стане това, не ще допусна да рискуваш скъпия си живот. Не, не, хиляди пъти не — това няма да стане!

Младата княгиня се запъти към писалището и без да иска дръпна копринената кърпа на масата.

Павловна видя писмото, което бе адресирано до нея.

Тя го отвори веднага и го прочете.

Погледна любимия си бледа като стена и разтреперана като сламка.

— Какво значи това? — извика княгинята отчаяна. — Ти си принуден да умреш? Ти ми пишеш за някаква тъмна съдба, която те принуждава да направиш това? Емил, Емил, едно лошо предчувствие ме е обзело и мъчи душата ми.

Момичето заплака силно.

— Клето дете, защо узна съдбата си преди време?

— Не съм я узнала преди време — извика Павловна и се отдръпна от ръцете му. — Бог ме е пратил навреме да те избавя от голям грях. Ти не ще сториш това, за което говориш в писмото. Не можеш да съкрушиш сърцето ми, ти трябва да живееш, да живееш за мене!

Ужасни мъки терзаеха душата на нещастния мъж.

— О, желал бих да живея за тебе — каза той с разтреперан глас. — Желал бих да се наслаждавам на щастието ти на този свят, но, уви, не ще се сбъдне. Смъртта се е загнездила в моето сърце и няма средство да се избавя от нея.

Павловна падна на колене пред него и прегърна краката му.

— Искам да зная истината — молеше се тя. — Съжали ме и ми кажи причината. Защо искаш да умреш!

— Не мога да ти отговоря — изстена баронът. — Заставен съм да мълча като гроба, който зее отпреде ми.

В коридора се чуха стъпки.

Старият слуга не искаше да пусне някакъв непознат в стаята на господаря си, но той извика с твърд глас:

— Остави ме, дошъл съм да направя едно добро за твоя господар, ти не знаеш каква опасност го застрашава!

Като чу гласа на този човек, Пикардин се стресна и вдигна княгинята.

— Граф Естерхази — извика той учуден и изплашено. — Павловна, скрий се бързо в отсрещния кабинет. Ако черният майор те види тук, твоята чест ще пострада.

Пикардин заведе годеницата си и я затвори в кабинета.

Черният майор влезе в стаята. Той се упъти към барона и го поздрави.

Пикардин го погледна презрително и не отговори на поздрава.

— Господин графе — каза той високо, — вие навярно сте дошли да проверите дали съм изпълнил обещанието си. Или може би искате да се порадвате на окървавения ми труп? Припомням ви, господин майор, че имам още време до полунощ и не желая присъствието на този, когото ненавиждам.

Естерхази извади от портфейла си записката на Пикардин.

— Лъжете се, господин барон — каза той спокойно, — не съм дошъл да проверя дали сте още жив, нито пък да се наслаждавам на окървавения ви труп. Само съжалението за тежката ви съдба ме накара да дойда у вас и да ви помогна. Бъдете уверен, господин бароне, че от сърце ви съчувствам. Вие сте богат и млад, и само можете да се радвате на живота. Затова реших да ви върна записката, с която се задължавахте да се самоубиете.