Членовете на това малко общество се разбираха добре помежду си, все едно че бяха роднини и принадлежаха към едно семейство.

В момента имаше думата Арман Боне и всички го слушаха внимателно, защото разказваше увлекателно. Особено внимателни слушателки бяха двете момичета. Те поглъщаха думите му с истинско благоговение, а когато нямаше работа край слепия си баща, Ева го гледаше постоянно. Тогава бледите й страни се покриваха с нежна червенина, а очите й блясваха като светулки.

Внимателният наблюдател веднага можеше да разбере, че Ева се интересуваше от младия счетоводител, но би забелязал, че тя хвърляше от време на време плахи погледи и към Марион. Особено тогава, когато Арман отправяше въпроси към красивата златоруса жена. Марион ставаше неспокойна след думите му, навеждаше се към детенцето си и целуваше малките ръчички, а очите й се напълваха със сълзи.

След като вечерята свърши, Арман Боне запали цигара, извади от джоба на сакото си вестник и го разгъна.

— Е, господин Арман, какво ново има в Париж? — запита Ева.

— Нищо добро — отвърна младият счетоводител. — Вестниците се занимават главно с ужасните престъпления, които от три месеца насам тревожат полицията ни.

— Какви престъпления? — поинтересува се Марион.

— Та не сте ли чели или чули нищо за това? — учуди се Арман. — Направо ми се вижда невероятно, защото зная, че във фабриката се говори много за това.

— Не участваме в разговори с другите — поклати глава Марион.

— Ах, да, забравих! Тогава ще ви разправя каквото зная от вестниците за тези тайнствени престъпления.

Арман дръпна няколко пъти от цигарата си и започна:

— От два месеца насам стават почти всяка нощ ту в една, ту в друга част на града престъпления, които се извършват винаги по един и същи начин — доказателство, че са дело на едни и същи злодеи. Почти всяка сутрин се открива по някоя простряна жертва, ударена с тъп предмет. Но най-чудното е това, че нападнатите не могат да обяснят как е станало нападението и че всички имат по едно и също нараняване. То се състои в прерязване на сухожилието на десния или левия крак под коляното. Наранените обясняват само, че на това място са усетили болка, вследствие на която са паднали. После разказват, че преди да могат да се вдигнат или да извикат, някакъв великан се хвърлил върху им и с това свършват спомените. Само някои са забелязали, че големият разбойник крие лицето си под маска. Раните на главите на нещастниците показват, че са от удар с железен предмет. В някои случаи нараняването е било толкова опасно, че е последвала и смърт. Че разбойниците прибират парите и скъпоценностите на жертвите си, се разбира от само себе си.

— Мамо, дай ми още малко яхния! — помоли малкият Бижу, след като Арман беше свършил разказа си.

Госпожа Небел изпълни желанието на сина си, а след това се обърна към момъка и го запита:

— А какво прави полицията? Не може ли да хване тези престъпници? Кои са те?

Бижу почна да се смее лудо.

— Мамо, ти си много чудна! — чак изхълца той. — Ако знаеха кои са, отдавна щяха да ги арестуват. Но това няма да стане никога, никога!

Арман Боне погледна учуден малкото момче.

— Вярвам, че разбойниците са хитри и няма да се оставят да ги хване полицията, защото… о, леле мале!

Гостите помислиха, че джуджето си е опарило езика с горещата яхния и че това беше причината за болезнения вик, който излезе от устата му.

Но всъщност малкият Бижу беше извикал, защото Мъртвешката глава го бе ощипал толкова силно за крака, че джуджето подскочи.

Бижу хвърли ядосан и презрителен поглед към съседа си и после започна усърдно да яде. Вместо него думата взе слепият.

— О, колко е печално — скръсти той ръце, — колко жалко е, че човеци извършват такива злодейства спрямо братята си. Много, които са грешили през живота си и са пристъпвали божиите заповеди, са бивали винаги сполетявани от божието наказание, а покаянието е последвало рано или късно.

Откакто Мъртвешката глава се намираше при дъщеря си и живееше в къщата на госпожа Небел, обичаше да проповяда и караше малкия Бижу да му чете от евангелието. В някои вечери слепецът и джуджето се затваряха в стаята и четяха по цели нощи Библията.

И днес, след като свърши вечерята, Мъртвешката глава стана и каза на малкия си съсед:

— Любезни Бижу, хайде да отидем в моята стая, ти ще ми прочетеш от Библията за фарисеите, а аз ще ти го разтълкувам. Джуджето скочи от мястото си, хвана ръката на слепия и внимателно го изведе от стаята. След малко от помещението на слепеца се чу църковна песен, която се пееше от двамата приятели на висок глас.

Госпожа Небел беше взела малкия Максим, за да го приспи, а Ева отиде в кухнята да вари кафе.

Марион и младият Арман Боне останаха сами в трапезарията. Красивото момиче се беше облегнало на прозореца и гледаше навън. На тясната, кална и мрачна улица играеха деца, а пред пътните врати седяха жените на работниците и бърбореха.

— Марион — чу тя един приятен глас, — Марион, искате ли да ме изслушате? Трябва да говоря с вас.

Дъщерята на майор Форцинети се обърна. Зад нея стоеше младият счетоводител и я гледаше с нежност.

— Марион — продължи Арман тихо, след като погледна към вратата на кухнята и се увери, че е затворена. — Марион, отдавна трябва да сте разбрали, че ви обичам. Моите погледи са ви открили това, но колко дълбока, колко голяма е любовта ми към вас, това не знаете и не мога да ви го опиша в тази минута, защото не намирам думи, с които бих могъл да се изразя. Марион, ако цените защитата и любовта ми на честен човек, не отблъсквайте предложението ми — станете моя съпруга и аз се заклевам, че ще ви направя щастлива!

Прелестната млада жена слушаше с трепет трогателните думи. Червенина покри красивото й лице, тя затвори очите си и притисна ръце към развълнуваните си гърди.

— Господин Арман — задъхано изрече тя, — благодаря ви за любезните думи. Трябва да ви призная, че вие сте за мене мил и скъп. Но да стана ваша жена — не, не, това не мога. И понеже ви уважавам и ценя високо както никой друг на земята — принудена съм да отблъсна предложението ви.

— Марион — викна Арман и забрави от вълнение да сниши гласа си, — Марион, в тази минута вие ми подарихте небето и същевременно ме хвърлихте в страшна пропаст. Как така? Вие ме обичате и не искате да станете моя жена? Кажете ми, каква е пречката помежду ни?

— Моето минало — детето!

Из очите на Марион бликнаха сълзи.

— Господин Арман, вие сте почтен човек — продължи нещастното момиче, — а аз — опетнено същество. Но ако ме обичате, трябва да ми повярвате, кълна ви се в успокоението на душата си, че не съм била лоша, лекомислена и безчестна, че Максимовото раждане е страшна тайна за мен. Как да ви обясня, как да ви накарам да повярвате в невероятното…

Тя закри с ръце лицето си и захълца тихо, но сърцераздирателно. Арман я прегърна и я притисна нежно към гърдите си.

— Обично мое момиче — шепнеше той, — не ми трябва никакво обяснение и ако искаш,никога вече няма да говорим за миналото ти. Както ще бъда за тебе добър съпруг, така и детето ти ще намери в мое лице грижлив баща. Марион, моя Марион, обичам те неизказано! Кажи ми само, че искаш да станеш моя, моя обична съпруга завинаги!

Жената се притисна до мъжа, главата й се отпусна на рамото му. В тази минута те бяха толкова запленени от сладостните си чувства, че не усетиха тихото открехване на вратата.

На прага се показа Ева. Бледото момиче беше толкова поразено от видяното, че залитна. По лицето му се изписа дълбока, неизказана болка. Хвана се с две ръце за вратата, държейки се едва на краката си. Стисна устни, за да сдържи вика си. После полека и безшумно затвори с трепереща ръка и се опря на рамката. През открехнатата врата се виждаше и чуваше всичко, което ставаше в стаята. Ева остана да слуша, искаше да изпие чашата на болката до дъно. Тя също обичаше момъка, който в този момент държеше приятелката й в прегръдките си и я молеше да стане негова съпруга.