Но да оставим синовете и да се върнем към почтения им баща. И днес старият Соломон беше в кантората си, сиреч в големия дъсчен сандък, и внимателно пресмяташе какво е спечелил през тази седмица.

Неочаквано лихварят спря прелистването и лицето му се намръщи, а очите му се впериха в разтворената страница. Видно беше, че сметката на този негов клиент не го зарадва много. На страницата беше написано: Граф Естерхази.

Като пресметна цифрите на тази страница, Соломон започна да скубе побелялата си козя брада. Нещо повече, той сам се нарече глупав и лекомислен, задето тъй сляпо се е доверил на графа.

— Трябва да свърша с черния граф — измърмори Соломон Дулсети. — Съвсем щурав ли бях, че дадох заем от тридесет хиляди на този човек? Но тогава мислех, че граф Естерхази ще се ожени за единствената дъщеря на богатия княз Мирович. Откъде можех да зная, че този Мирович е фалшификатор, убиец и мошеник и че граф Естерхази ще се лиши от брилянтената брошка. На устните на евреина се появи неочаквано подигравателна усмивка.

— Спасих поне нея — си каза той. — Така поне мисля. Дъщерята на фалшификатора я заложи при мен за някакви си петдесет франка. Срокът, наистина, не е изминал, но ми се струва, че момичето не би могло да се снабди с толкова пари, за да откупи заложената брошка. С граф Естерхази скоро ще свърша. Утре изтича срокът на неговите полици. В случай, че не ми внесе тридесет хиляди, ще изпратя протест направо на военния министър. Ще види тогава какво съм му погодил.

Соломон Дулсети млъкна. Вратата на магазина се отвори — в кантората му влезе клиент. Той беше млад човек, добре облечен, приличащ по външност на художник.

— Навярно някой студент от Латинския квартал — промърмори лихварят. — Ще иска да заложи часовника си, пръстен или друга някоя вещ.

Соломон остана излъган. Младежът не беше дошъл да залага, а да откупува.

Младежът небрежно извади заложна разписка и я показа на Соломон.

— Трябва да откупя тази вещ — каза той спокойно. — Вземете петдесет франка, толкова сте дали за предмета. Кажете ми сега, каква е лихвата?

— На драго сърце, млади господине — отговори евреинът. — Ние, лихварите, се радваме повече, когато клиентите ни донесат пари, отколкото безценни предмети. Номерът на разписката е 10 749, нали?

— Да — отговори младежът.

Евреинът разтвори голям тефтер, за да види какъв предмет е отбелязан под този номер. Изведнъж Соломон се стресна, лицето му стана жълто като восък. Този младеж искаше да откупи брилянтената брошка на Павловна.

— Откъде имате разписката. — извика Соломон.

— Не съм длъжен да ви давам отчет по този въпрос. А за да не мислите, че имам разписката по нечестен начин, ще ви кажа следното: казвам се Алфонсо Гилето и живея в същата къща с госпожицата, която е заложила брилянтената брошка. Госпожицата се казва Павловна Мирович и е дала тази разписка на приятелката си Ева Рихтер. И понеже последната е в нужда и е без работа, защото фабриката „Бернард и синове“, където работеше е фалирала, затова желая да й услужа, като откупя брошката. Вие казахте, че брошката е фалшива, обаче това не е вярно. Брошката струва най-малко десет хиляди франка.

— Тя не струва и франк — извика евреинът, — но понеже ми казахте, че госпожицата е в нужда и без работа, искам да й помогна, като откупя брошката за сто и петдесет.

— Значи брилянтите са станали по-ценни — каза Алфонсо.

— Кълна се в брадата на Якова и Авраама, че брилянтите са фалшиви. Давам ви за тях двеста франка и нито сантим повече.

— Върнете ми залога — нареди Алфонсо енергично.

— Давам ви петстотин.

— Желаете ли да повикам полицията?

— Давам ви хиляда — изстена евреинът. — Горко ми, аз съм загубен човек.

Алфонсо се запъти към вратата.

— Господине, имайте милост към мене, стария човек, върнете се, ще ви заплатя две хиляди за брошката, въпреки че брилянтите са фалшиви.

— Господин Соломон, не.я давам дори за десет хиляди франка — отговори младежът непоколебимо. — И ако не ми я върнете, ще извикам полицията и ще ви арестувам за кражба и злоупотреба.

Сълзите капеха от очите на евреина. Сълзи от алчност и лакомия. Но младежът остана неумолим. Лакомият евреин беше принуден да върне брошката. Избиха го студени тръпки при мисълта, че трябва да даде скъпия предмет за някакви си петдесет франка. Студена пот се показа по челото на лихваря, когато отключи ковчега и извади брошката. Соломон почна да стене като пребито псе, когато даде брошката на Алфонсо и видя как той излезе от магазина му.

— Удар след удар сполетява невинната ми побеляла глава. Ще загубя и тридесетте хиляди, които заех на граф Естерхази. Отнеха ми брилянтената брошка, търговията не върви. Мъртвешката глава и Равелак се изгубиха, не ми носят вече скъпоценности за продан! Ти, боже на небето, какво си намислил да сториш с бедния, немощен старец? Искаш да загина на стари години от глад ли? Смили се над мене, Боже!

Старият евреин, този подъл скъперник, плачеше като дете и си скубеше главата за скъпоценната брошка. Алчността го влудяваше. Нещастникът си въобразяваше, че е разорен, въпреки че имаше милиони. Този скъперник имаше такова богатство, че десет честни семейства можеха да живеят охолно и щастливо само от лихвите.

Вратата на магазина се отвори отново.

Евреинът млъкна и се огледа. Добре облечен мъж с черна брада на средна възраст влезе в кантората.

— С какво мога да ви услужа? — попита Соломон засмян.

Чернобрадият мъж не отговори нищо, само се огледа плахо из магазина.

— Сам ли си? — запита най-после. Соломон Дулсети се стресна като от гръм.

— Питу, ти ли си?

Човекът махна фалшивата си брада и я сложи в джоба си. Пред стария Дулсети застана гърбавият полицейски агент. Синът стоеше срещу баща си.

Питу беше най-малкият син на Соломон Дулсети. Соломон Дулсети младши, сега Франсоа Питу, беше даровит младеж и още в младостта си показа голям талант в шпионажа. Престъпното занятие на баща му и връзките му с крадци, му дадоха възможност да се запознае с най-опасните парижки престъпници и да може тайно да ги наблюдава. Не знам дали честността или користолюбието са накарали младия Соломон да ги открие на полицията. Той стана шпионин на тайната парижка полиция и направи големи услуги на господин Ла Бриер, който го назначи за комисар на криминалната полиция в Париж.

Питу завиждаше на прочутия полицейски комисар Гилберт за директорството на парижката криминална полиция. Колкото за отношенията на гърбавия Питу с баща си, те съвсем не бяха така искрени, както би трябвало да бъдат. Комисарят криеше от света родството си с Дулсети и даже бе променил името си.

Наистина, щеше да бъде голяма ирония, ако хората знаеха, че прочутият криминалист Питу е син на известния лихвар, кожодер и укривател на крадците и разбойниците. Въпреки че отношенията на сина и бащата не бяха искрени, все пак си помагаха тайно. Имаше важни причини за това. Питу се нуждаеше от парите на баща си, а старият укривател на крадците и разбойниците се нуждаеше от покровителството и съветите на сина си. Старият Соломон знаеше, че Питу му носеше лоши известия — може би сега е застрашен от полицията?

Не беше ли достатъчно, че беше изгубил брилянтената брошка? Трябваше ли още и полицията да го преследва? Старият евреин изръмжа като звяр и даде знак на сина си да седне до него на канапето.

— Какво желаеш? — запита Соломон Дулсети дрезгаво.

— Нося ти лоши вести, татко!

— Това знам. Ти никога не си ми донесъл нещо добро.

Питу разкърши рамене и стана.

— Ако не желаеш да чуеш съветите ми, ще трябва да страдаш — каза той спокойно и се приготви да си върви.

— Не, стой, разкажи ми всичко — замоли старият евреин. — Добре е човек да знае какво му готвят неприятелите.

— Твоят неприятел е законът и полицията и никой друг — изсмя се гърбавият Питу. — Защо би бил толкова лекомислен, татко, и си купил брилянтите от Марсел Бернард?

Соломон Дулсети побледня, но скоро се съвзе.