Чудото, за което говореше капитанът, не се случи. След един час лодката се върна на „Принц Уелски“. Вторият помощник докладва на капитана. Той му предаде една женска шапка с перо от петел:

— Само това намерихме.

Капитанът гледаше учудено женската шапка.

— Вахтеният ми каза, че се е хвърлил мъж, а не жена — каза той. — Навярно този благороден и смел човек е искал да спаси тази, чиято е шапката. Всичко е свършено, и двамата са се удавили. Нека Бог се смили над бедните им души!

„Принц Уелски“ продължи пътя си на пълен ход, за да навакса изгубеното. Не след дълго стигна устието на Темза и оттам продължи за Лондон.

В това време в една каюта се бе разиграла интересна сцена. Мъртвешката глава и Помпадура скоро се опомниха. Единственият свидетел на пъкленото им дело беше не само смел, но и благороден. Той не се задоволи само да открие престъплението им, а с риск за своя живот се опита да спаси жертвата от вълните.

Злобната двойка обикаляше из палубата и разправяше с насълзени очи на пасажерите, че някакъв човек се е хвърлил в морето. Тези мръсни хора можеха да плачат и да се смеят, когато пожелаят.

Лодката, която се върна, им донесе радостна вест — техният опасен свидетел бе загинал. Мъртвешката глава намигна на жена си и двамата се оттеглиха в каютата. Те успяха и искаха да се порадват на плячката си. Сто хиляди франка! Това бе хубав удар, който заплащаше хилядократно трупа.

Помпадура извади чантата изпод мантото си. Мъжът й искаше да я вземе, но жената я притисна до гърдите си. Сините й очи светнаха от див възторг. Пари! Това бе кумирът, на който се кланяше.

— Отвори чантата! — заповяда Мъртвешката глава. — Майка ти Казота ще получи само дванадесет хиляди, нито стотинка повече. За старата това е достатъчно.

— И това й е много. Вярвам, че ще е благодарна и на осем хиляди. Не можеш ли да отвориш чантата? Вземи ножа и я разрежи под ключалката.

Красивата престъпница разряза чантата с ножа, който бе още червен от кръвта на Клаудина. Отвориха я.

— Кърпа и едно шишенце — каза Помпадура и ги захвърли на пода.

Претърсиха добре чантата, преобърнаха, накъсаха я на парчета, но не намериха нищо. Скъпоценният чек не бе в нея.

— Казота се е излъгала!

Помпадура побледня, тръшна се на канапето и се разплака от яд.

Мъртвешката глава скръцна със зъби и удари главата си с юмрук. Толкова се ядоса, че стана зелен като гущер. Гърдите му засвириха като духало, а ръцете му се свиха конвулсивно, но трябваше да мълчи, защото стените на каютите бяха толкова тънки, че можеше да се чуе отвън.

Рихтер изригна страшна клетва, излезе от каютата и отиде в ресторанта на парахода. Там пи толкова много, че когато пристигнаха в Лондон, Помпадура едва успя да го изведе от ресторанта и с голяма мъка го натовари в колата.

Жената с пияния си мъж се отправи в най-близкия хотел, взе една стая и го сложи да легне. Извергът захърка като животно. Перуката, изкуственият му нос и очилата се разпиляха по пода. Младата жена заключи тихо вратата и се ослуша.

— Ужасно видение — зашепна тя и се отвърна от мъжа си, — трябва да се освободя вече от тебе. Ти не си мъж за мен!

После Помпадура се хвърли на леглото и скръсти ръце. Гърдите й се вълнуваха, очите й се затвориха и тя почна да сънува този, на когото принадлежеше сърцето й — Черния майор.

Всички от парахода „Принц Уелски“ мислеха, че двамата пострадали намериха смъртта си в морските вълни. Обаче се лъжеха. Провидението спаси жертвите.

Матийо Драйфус беше отличен плувец. Той пореше водата и непрестанно гледаше към давещата се, която отчаяно се бореше с вълните.

Щом падна във водата, Клаудина дойде на себе си. Тя викаше за помощ и отчаяно се бореше със смъртта. Дрехите я държаха отначало над водата, но като се намокриха, те ставаха все по-тежки и започнаха да я дърпат надолу в ужасната бездна.

Матийо чуваше отдалеч дрезгавите викове на клетата жена.

— Още една минута се задръжте над водата — извика й благородният мъж и продължи да плува.

В минутата, когато се доближи към нещастната и се опита да улови тялото й, то потъна безшумно под вълните.

Давещата се показа още веднъж над водата и то много близо до избавителя си, той я хвана за черните къдри и я дръпна към себе си. Матийо гледаше със съжаление красивото бледо лице. После издигна тялото й над водата и затърси с поглед парахода.

— Изгубени сме — каза след малко. — Нашият общ гроб ще бъде дъното на канала, бедна госпожо!

Обзе го диво отчаяние, не защото виждаше, че загиват, а защото го мъчеше ужасната мисъл, че бедният му брат Алфред ще гние в затвора и че неговата бедна Херманса ще бъде лишена от подкрепа и помощ.

Матийо се остави да го носят вълните. Като видя, че младата жена още диша, благородният мъж се съжали над нея и не я остави на произвола на съдбата. Без да знае, той се жертваше за онази, която опропасти неговия брат и разсипа целия род Драйфус.

Беше изминал повече от час. Вятърът се усили. Водата започна да се вълнува по-силно. Матийо започна да отслабва, вече едва се държеше над водата, силите го напущаха. Притъмня му пред очите. Небето и водата се сляха в едно, струваше му се, че сънува. Матийо почувства в мозъка си някаква празнина, тръпки побиха тялото му.

— Наближава часът — пошепна си той. — Смъртта ме зове в царството си!

Той издигна още веднъж ръцете си и извика високо в бурната нощ:

— Прощавай, мили братко, нека Бог те пази в нещастието ти. Той ще открие твоята невинност и ще спаси живота и честта ти!

След това последно прощаване Матийо искаше да пусне Клаудина и да се спусне в дълбочината. Но в същия миг човешки вик стигна до ушите му и нещо твърдо го удари по лицето.

От един малък рибарски кораб му хвърлиха въже.

Надеждата за живот му даде нови сили. Матийо хвана здраво въжето с лявата си ръка. Рибарите започнаха да го дърпат и не след дълго давещите се бяха на корабчето.

Бяха спасени.

Един малък английски кораб закара спасените в Хастингс, английско крайбрежно градче, близо до Дувър.

Клаудина не можеше да благодари на спасителя си. Тя лежеше като мъртва в бедната стаичка на рибарите. Старата им майка се грижеше за нещастницата и се опитваше да я свести.

Матийо Драйфус беше принуден да остане още един ден в рибарската къща, въпреки че хиляди неща го теглеха към Лондон. Той даде знак на старата англичанка, заведе я до камината и тихо й каза:

— Утре сутринта ще замина за Лондон и след три дни ще се върна, за да видя как е болната. Моля ви, направете всичко, каквото можете за нея, а за грижите вземете тези пари.

— Ако не бяхме толкова бедни, нямаше да взема парите. Имам и аз да ви дам нещо…

Старата отиде до долапа, отвори го и извади една кесийка, вързана на връв. Тя беше още мокра:

— Беше на врата на госпожата — обясни старата и я подаде.

Матийо оглеждаше нерешително кесията, като я държеше внимателно. Не можеше да я остави на рибарите, не знаеше какво има в нея — може би пари, може би книжа; знаеше само, че трябва да я предаде на болната. След колебание реши все пак да види какво има в нея. Отвори я и от вътрешността й изпадна лист хартия. И той беше мокър и едва се четеше, но Матийо се стресна. В ръцете му беше чек на стойност сто хиляди франка.

Беше издаден от известната парижка къща „Пелие и Сие“.

Матийо вече знаеше какво да направи. Той седна до старата дървена маса, топна ръждясалото перо на рибарите в изсъхналото мастило и написа на парче хартия следното:

Матийо постави разписката в плика и го надписа: