Но сега, след като бе видял шарката на мозайката, Ев стигна до извода, че явно не става дума за дърводобив, тъй като машините не бяха достатъчно навътре в гората, където се намираха маркираните дървета на компанията. Шумът по-скоро идваше от фермата на стария Гарик. Освен това познатото бръмчене на дърворезачките, пукотът на падащите стволове и писъкът на бензиновите триони някак неусетно бяха заменени от други звуци, които трудно можеха да се свържат с дърводобива. Според Ев в момента там вероятно работеха някакви земекопни машини.

Схванеш ли веднъж движението на шарката, после всичко си отива на мястото съвсем лесно, като последните десетина елемента от детска мозайка.

Ев седеше и гледаше картата с кръговете. Имаше чувството, че вените му се изпълват с мрачен ужас, който бавно сковаваше цялото му тяло.

Щом веднъж видиш шарката, след това няма как да не я виждаш.

Той рязко затвори атласа и си легна.

Но не можа да заспи.

„Какво ли правят там? Строят ли нещо? Или карат хората да изчезват? Какво?“

Щом почнеше да се унася в дрямка и пред погледа му веднага се изправяше един и същ образ: всички жители на Хейвън стоят скупчени на главната улица и с някакви упоени и безизразни физиономии са се вторачили в посока югозапад, към бученето откъм гората — все едно са мюсюлмани, обърнали се за молитва с лице към Мека.

„Булдозери… Земекопни машини… Багери…“

С нареждането на парчетата от мозайката човек лека-полека започва да вижда цялата картина. Ев лежеше в тясното си легло недалеч от изпадналия в кома Хили и си мислеше, че сега вече много неща са му ясни. Не всички, но голяма част от тях. Виждаше ги и знаеше, че никой няма да му повярва. Не и без доказателства. А той не смееше да се върне в Хейвън, защото щяха да го впримчат и нямаше да го пуснат да излезе отново.

Имаше нещо там, в Индианската гора. В земята, която Франк Гарик бе завещал на племенницата си — онази с романите-уестърни. Същото нещо объркваше компасите и главите на хората, доближили се твърде много до него. Според Ев подобни странни аномалии вероятно се срещаха по цялата планета. Ако не друго, така поне се обясняваше защо на някои места хората изглеждат толкова намръщени през цялото време. Неприятно нещо. Свърталище на зли духове. Дори нищо чудно да е прокълнато.

Ев неспокойно се обърна по гръб и впери поглед в тавана.

Нещо е било заровено в земята, Боби Андерсън го е намерила и сега го изкопава заедно с приятеля си, дето живееше с нея във фермата. Как ли му беше името?

Той се замисли, ала то все му се изплъзваше. Само си спомняше как Бийч Джърниган стисна устни, когато веднъж в „Хейвън Лънч“ някой отвори дума за приятеля на Боби, понеже го видяха да излиза от търговския център с торба покупки в ръце. Според Бийч той имал малка къща в Троя, нещо като колиба с печка за дърва и найлони на прозорците вместо стъкла.

Друг възрази, че човекът бил образован, но Бийч го сряза с думите, че и измежду образованите имало много хаймани, с което всички се съгласиха.

Нанси Вос също не одобряваше приятеля на Боби. Нейната версия беше, че той застрелял жена си, но отървал затвора, понеже бил професор в колеж.

— В тая държава е достатъчно да имаш тапия с няколко латински думи вътре и никой нищо не може да ти направи — викаше тя по този повод.

Редовните абонати на „Хейвън Лънч“ продължиха да обсъждат пришълеца дълго след като той се метна в пикапа на Боби и подкара към фермата на Гарик.

— Аз пък чух, че тапията му била в областта на концентратите — обади се старият Дейв Рътлидж от обичайното си място в ъгъла. — Който и да е ходил във фермата, все казва, че тоя тип бил непрекъснато пиян като пор.

След думите му бе избухнал познатият ехиден смях на провинциалните клюкари. Кой знае защо никой не обичаше приятеля на Боби. Застрелял бил жена си. Пиел. Живеел в незаконна връзка, без да е женен. Всичко това бяха пълни глупости. Сред същите тези постоянни посетители, дето сега злословеха по негов адрес, Ев познаваше хора, които не само биеха жените си по няколко пъти на ден, но дори им сменяха физиономиите до неузнаваемост, защото такива работи бяха нещо съвършено нормално, щом дъртачките почнеха да знаят твърде много. Други се наливаха с бира още от ранно утро, като привечер преминаваха на уиски или на домашен царевичак и я караха така до посред нощ. А трети се придържаха към половия живот на зайците, прескачаха от дупка на дупка и чукаха де когото сварят. Интересно все пак как се казваше приятелят на Боби?

Ев отново започна да се унася. Виждаше ги струпани по тротоарите, на моравата пред библиотеката и в парка. Всички гледаха като омагьосани към онези звуци откъм гората. Той се разсъни.

„Какво беше открила, Рут? Защо те убиха?“

Ев се завъртя и легна на лявата си страна.

„Дейвид е жив… Но за да го върна, трябва да започна от Хейвън“.

После се обърна надясно.

„Ако се върна, ще убият и мене. Навремето ме обичаха почти колкото Рут, или поне така си мислех. Сега обаче ме мразят. Видях го в очите им вечерта, когато тръгнаха да търсят Дейвид. Откарах Хили в болницата, понеже детето беше болно и имаше нужда от лекар, ама и на мен ми трябваше повод да се измъкна. Предполагам, че ме оставиха да замина, защото в момента бяха твърде заети с Дейвид, или просто искаха да им се махна от главата. Все едно, знам само, че имах късмет. Втори път едва ли ще ме пуснат току-така. А трябва да се върна, но как?“

Ев се мяташе трескаво в леглото, хванат натясно между двете крайности на избора, който не търпеше отлагане: щом искаше да спаси Дейвид, докато е още жив, значи се налагаше да се върне в Хейвън, ала тогава щяха да го убият и набързо да го заровят в нечия нива.

Малко преди полунощ той се унесе в неспокойна дрямка, която бързо премина в дълбокия и непробуден сън на пълното изтощение.

На другата сутрин, във вторник, Ев се събуди чак в десет и четвърт. От години не беше ставал толкова късно, но пък се чувстваше освежен и бодър като никога досега. Освен това насън бе измислил и начин за връщане в Хейвън, така че после да успее да напусне градчето безпрепятствено. Ако е рекъл Господ, разбира се. Но заради Дейвид и Хили трябваше да рискува.

Смяташе да го направи в деня на погребението на Рут Маккосланд.

Буч Монстър Дуган се оказа най-едрият човек, когото Ев някога бе виждал. Дотогава палмата на първенството за него безспорно се държеше от Хенри — бащата на Джъстин Хърд, — чийто ръст надвишаваше метър и деветдесет и пет при тегло сто и осемдесет килограма, а раменете му бяха толкова широки, че вечно му се налагаше да влиза ребром през вратите, ала сега Ев реши, че стоящият пред него полицай е по-едър и от Хенри. Малко по-лек, може би, но определено по-висок.

Той се ръкува и веднага усети, че Дуган вече е предупреден за него. Личеше си по израза на лицето му.

— Заповядайте, господин Хилман. Седнете — каза Дуган и самият той се отпусна върху въртящия се стол, който хлътна под тежестта му като след удар с парен чук. — Мога ли да ви помогна с нещо?

„Сигурно очаква, че ще почна да му разказвам разни врели-некипели“, спокойно си рече Ев, „точно както и ние едно време очаквахме същото от Франк Гарик като го срещахме по улиците. И вероятно няма да го разочаровам. Затова внимавай, Ев. Не бързай и току-виж си успял да го убедиш, още повече че вече знаеш къде искаш да отидеш“.

— Може и да можете — отвърна Ев. Сега поне не беше пил нищо: разговорът му с онзи репортер след трите бири се оказа голяма грешка. — От пресата разбрах, че утре ще ходите на погребението на Рут Маккосланд.

— Така е — кимна Дуган. — Бяхме приятели с нея.

— А вероятно и други ваши колеги от управлението в Дери ще ходят. Все пак мъжът й беше щатски полицай, а и самата Рут се водеше на работа към полицията. Вярно, че констабъл не е кой знае каква длъжност, ама предполагам разбирате какво искам да кажа. Ще има ли на погребението й и други ваши колеги?