Когато тръгна към него, Торгесън с лекота го избягна.

— „Залегни, Анди!“ — извика Уимс.

Торгесън залегна. Клодел Уимс застреля автомата за кола още три пъти. На третия изстрел нещо вътре избухна. От едната страна на машината бликна пушек и за кратко лумна пламък.

„Зелен“ пламък, както видя Торгесън. „Зелен“.

Автоматът за кока кола се стовари върху пътя, на около петнайсет метра от тялото на Лиандро. Там потрепера, после падна напред с глухо издрънчаване. Разхвърчаха се счупени стъкла. Настъпиха три секунди тишина, после се разнесе дълго метално изскърцване. Накрая и то спря. Автоматът за кока кола лежеше мъртъв върху жълтата разделителна линия по средата на шосе 9. Червенобялата му облицовка беше цялата на дупки от куршуми. През тях излизаше пушек.

— Току-що си извадих оръжието и убих един автомат за кока кола, сър — кухо изрече в маската си Клодел Уимс.

Анди Торгесън се обърна към него.

— Без дори да му наредиш да спре или да дадеш предупредителен изстрел. Май си осигури понижението, глупак такъв.

Те се погледнаха в очите над маските и избухнаха в смях. Клодел Уимс се смееше толкова силно, че се бе превил надве.

„Зелен“, мислеше си Торгесън и въпреки, че още се смееше, отвътре хич не му беше смешно. „Пламъкът, който излезе от тази гадина беше“ зелен.

— Не дадох предупредителен изстрел — без дъх повтаряше Уимс. — Вярно, че не дадох. Изобщо.

— Наруши проклетите му граждански права — добави Торгесън.

— Трябва да се проведе разследване! — разсмя се Уимс. — Йо-хо, бейби! Искам да кажа… искам да…

Той залитна несигурно, а имаше много Клодел Уимс за залитане. Торгесън изведнъж осъзна, че и той самият се чувства замаян. Те дишаха чист кислород…

— „Спри да се смееш!“ — извика Анди и гласът му сякаш дойде от много далече. — Клодел, спри да се смееш!

Някак успя да прекоси разстоянието до мястото, където стоеше Уимс и се клатушкаше. То му се видя страшно голямо. Когато най-после стигна, се препъна. Уимс го хвана и за миг двамата останаха така, олюлявайки се, вкопчени един в друг, като Роки Балбоа и Аполо Крийд в края на първия рунд.

— Теглиш ме надолу, задник такъв — изломоти Уимс.

— Майка му стара, ти започна първи.

Светът дойде на фокус, разлюля се, замря. „Бавни вдишвания“, нареди си Торгесън. „Големи бавни вдишвания, леко дишане. Успокой се, мое бумтящо сърце.“ Последното го накара да се изкикоти отново, но той се овладя.

Двамата се затътриха към колата, всеки обгърнал с ръка кръста на другия.

— Тялото — рече Уимс.

— Остави го сега. Той е мъртъв. Ние не сме. Все още.

— Погледни! — възкликна Уимс, щом отминаха леандровите останки. — Бурканът! Не свети!

Синята въртяща се и мигаща лампа върху покрива на колата беше тъмна и неподвижна. Не трябваше да е така — те винаги я оставяха запалена, когато се намираха на някое местопроизшествие.

— Ти ли… — започна Торгесън и спря.

Нещо в пейзажа се бе променило. Дневната светлина беше избледняла, както става, когато голям облак заплува пред слънцето или като започва затъмнение. Те се спогледаха, после се обърнаха. Торгесън го видя първи, огромен сребърен силует, който се издигаше от кълбящия се пушек. Гигантският му страничен ръб блестеше.

— Свети „Боже“! — почти изкряка Уимс. Едрата му кафява длан напипа лакътя на Торгесън и се вкопчи в него.

Торгесън едва забеляза това, макар че на другия ден щеше да има синини, там където го бе държала ръката на Уимс.

Предметът се издигаше нагоре… нагоре… нагоре. Замъглената от пушека слънчева светлина блестеше по сребърнометалната му повърхност. Той се издигаше под ъгъл от грубо четирийсет градуса. Изглежда леко се полюляваше, въпреки че това можеше и да е илюзия, предизвикана от маранята.

Естествено цялото проклето чудо беше илюзия — „трябва“ да беше. Нямаше „начин“ да е истинско, помисли си Торгесън, всичко беше заради нагълтването с кислород.

„Но как е възможно и двамата да имаме една и съща халюцинация?“

— О, Всемилостиви Боже! — изстена Уимс. — Това е летяща чиния, Анди, това е някаква шибана летяща чиния!

Ала на Торгесън не му приличаше на летяща чиния. То му напомни за долната страна на казармените паници в столовата — най-голямата проклета паница, съществувала някога. Тя се издигаше все по-нагоре и по-нагоре; на човек все му се струваше, че трябва да да свърши, че между нея и облаците пушек трябва да се покаже ивица замъглено небе, но чинията продължаваше да излиза, като превръщаше в джуджета дърветата, правеше дребен целия пейзаж. Тя караше пушекът от горския пожар да прилича на дима от няколко фаса, забравени в пепелник. Изпълваше все по-голяма част от небето, скриваше хоризонта, издигаше се, о, нещо се издигаше от Индианската гора и то бе мъртвешки безшумно — не се чуваше никакъв звук, абсолютно никакъв звук.

Те зяпаха нагоре, после Уимс сграбчи Торгесън, и Торгесън сграбчи Уимс, и двамата се прегърнаха като деца, а Торгесън си мислеше: „Ох, ако вземе да падне върху нас…“

Чинията продължаваше да излиза от пушека и огъня, все нагоре, като че ли никога нямаше да свърши.

Към полунощ Националната гвардия отряза Хейвън от останалия свят. Гвардейците го заобиколиха, тези, които се намираха срещу вятъра, носеха кислородни маски.

Торгесън и Уимс успяха да се измъкнат… но без колата си. Тя беше неизползваема и те тръгнаха пеш. Когато изразходваха кислорода и на последните две маски, вече бяха навлезли в Троя и установиха, че могат да издържат на околния въздух — вятърът се бе погрижил за тях, както по-късно каза Клодел Уимс. Те се измъкнаха от това, което скоро щеше да бъде наречено „зона на замърсяване“ в свръхсекретните правителствени доклади и техните разкази бяха първите официални свидетелства за събитията в Хейвън, но дотогава се бяха събрали стотици неофициални съобщения за смъртоносните качества на въздуха в района и „хиляди“ за гигантско НЛО, видяно да се издига от пушека над Индианската гора.

Уимс излезе с течаща от носа кръв. Торгесън загуби шест зъба. И двамата се смятаха за късметлии.

Първоначалният периметър, ограден от представители на Националната гвардия от Бангор и Огъста, беше малък. Към девет вечерта пристигнаха подкрепления от Лаймстоун и Прескю Айл, от Брънсуик и Портланд. Призори бяха докарани със самолети още хиляда гвардейци с бойно снаряжение от градовете в Източния коридор.

Между седем вечерта и един през нощта НОРАД стоеше при готовност ДЕФКОН-2. Президентът прекосяваше Средния запад на височина двайсет хиляди метра в „Лукинг Глас“ и гълташе по пет-шест хапчета за стомах едновременно.

ФБР се появиха на сцената в 18:00, ЦРУ — в 19:15. Към 20:00 вече се разправяха за сфери на пълномощия. В 21:15 един изплашен и вбесен агент на ЦРУ на име Спаклин застреля един агент на ФБР на име Ричардсън. Инцидентът беше потулен, но и Гардънър, и Боби Андерсън биха разбрали чудесно — Даласката полиция се бе намесила и напълно контролираше положението.

След засечката на стария 45-калибров револвер на Ев Хилман в кухнята на Боби настъпи миг на парализирано мълчание, мълчание както мислено, така и физическо. Широко отворените сини очи на Гард гледаха втренчено в зелените на Боби.

— Ти се опита… — започна Боби, а съзнанието и

(„! опита се да !“)

предизвика ехо в главата на Гардънър. Мигът изглеждаше ужасно дълъг. А когато свърши, се счупи като стъкло.

В изненадата си Боби бе изпуснала фотонния пистолет. Сега тя го вдигна отново. Нямаше да има втора възможност. В яростта й, нейното съзнание беше напълно отворено за Гардънър и той почувства шока й от шанса, който му бе дала. Тя беше решена да не допусне втори път такава грешка.

Гард не можеше да направи нищо с дясната си ръка, която се намираше под масата. Преди Боби да е успяла да насочи дулото на фотонния пистолет към него, той хвана с лявата си ръка ръба на кухненската маса и, без да мисли, я блъсна с всичка сила. Краката й изскърцаха остро по пода, когато се залюля. Масата удари издутия и уродлив гръден кош на Боби. В същия момент от дулото на пистолета-играчка, свързан с големия радиокасетофон на Ханк Бък, бликна лъч искряща зелена светлина. Вместо да улучи гърдите на Гард, той се стрелна нагоре и мина над рамото му — на около петдесет сантиметра над него, всъщност, но въпреки това Гардънър усети как кожата му там неприятно потръпна под ризата, сякаш молекулите по повърхността й затанцуваха като капки вода върху горещ котлон.