„Полудяла си“, кънтеше в главата й неумолимият глас на покойния й баща. „Съвсем си откачила от тази жега. Ела насам, Ребека Бучард, за да ти насиня задника, та друг път да не дрънкаш подобни дивотии.“

— Не са дивотии! — хленчеше Ребека. — Картината наистина ме заговори, кълна се! Не съм виновна аз!

Картината безспорно беше най-доброто обяснение, защото в такъв случай ставаше дума за чудо, а чудесата по принцип са Божие дело. Вярно, че от подобни чудеса понякога можеш и да полудееш — точно както самата Ребека се чувстваше в момента, — но пък това съвсем не означава, че изобщо си луд. От друга страна обаче да ти се счуват гласове или да си убеден, че долавяш мислите на други хора, не говори в полза на душевната нормалност…

Бека се огледа и видя как от лявото й коляно струи кръв. Тя пак изпищя и хукна обратно към къщата, за да се обади на местния лекар, на „Бърза помощ“ или на когото и да е, все едно. Връхлетя във всекидневната, сграбчи телефона и трескаво завъртя шайбата, а Исус отново се обади:

— Не се паникьосвай, Бека. Това на коляното ти е малиновият сироп от плънката на кейка. Успокой се малко, че иначе ще си докараш някой инфаркт.

Тя сепнато погледна към телевизора и изтърва слушалката на телефона, която с трясък падна върху масичката. Исус продължаваше да седи на парчето скала, дори вече Си беше кръстосал краката. Странно колко много приличаше на баща й, само дето не бе толкова заплашителен и Му липсваше неговата сприхавост. Просто седеше и я гледаше търпеливо.

— Опитай и ще видиш, че съм прав — подканящо рече Исус.

Ребека внимателно си докосна коляното и примижа в очакване на болката, но не усети нищо. После видя малиновите семки в червеникавата плънка и съвсем се успокои, дори си облиза пръстите.

— Освен това — продължи Исус, — крайно време е да зарежеш всички тия глупости, че ти се счуват гласове и тем подобни. Истината е, че Аз мога да говоря с когото Си искам и както Си искам. Точка.

— Защото Ти си Спасителя — прошепна Ребека.

— Именно — отвърна Исус. После погледна надолу към екрана на телевизора, където тъкмо рекламираха някакви прибори за правене на салата, които бясно подскачаха насам-натам, и добави: — И бих те помолил да спреш тези говна, защото ни пречат на разговора и Ми гъделичкат краката.

— Добре, Господи — кимна Ребека и изключи телевизора.

Същата седмица в неделя следобед Джо Полсън се беше изтегнал на хамака в задния двор и спеше, а върху обширния му стомах лениво се протягаше котаракът Ози. Отместила встрани завесата, Бека стоеше до прозореца във всекидневната и го гледаше. Спи, проклетникът, и несъмнено сънува оная парясница и насън я поваля върху купчината писма, каталози и брошури от препоръчаната поща, вдига й краката и я „вдява“, както биха се изразили онези развратници, покерните приятели на Джо.

Тя държеше завесата с лявата ръка, понеже в дясната стискаше няколко плоски деветволтови батерии, които след малко занесе в кухнята, тъй като там на масата сглобяваше някакво устройство, което Исус й бе поръчал да направи. Отначало Ребека се опъваше и каза на Исус, че никак не я бива за такива работи. Навремето баща й все я хокаше, че е тромава и несръчна. Дори мислеше да повтори любимия му израз, че тя и задника си не би могла да забърше без специална писмена инструкция, но после реши, че човек не споделя подобни неща със Спасителя.

Исус обаче й отвърна, че това са глупости: щом може да изпълни готварска рецепта, значи като нищо ще се справи и с тази дреболия. Не след дълго Ребека с най-голямо удоволствие се убеди, че Той е бил абсолютно прав. Сглобяването се оказа не само лесно, но и изключително приятно занимание. Далеч по-приятно от готвенето, например, което между другото също не й се удаваше кой знае колко. Кейковете й никога не бухваха, а ако речеше да омеси хляб, той вечно излизаше някак клисав. Тя беше започнала да сглобява малката машинка от вчера, като използваше материали от тостера заедно с електромотора на един стар миксер и някаква електронна платка, взета от изпотрошеното радио, дето го държаха при вехториите в бараката. Смяташе да приключи още преди Джо да се събуди и да дойде да гледа по телевизията мача на „Ред Сокс“, който почваше в два часа.

Ребека взе миниатюрната поялна горелка и ловко я запали с клечка кибрит. Само седмица преди това щеше да се изсмее на всеки, който й кажеше, че някога би могла да си служи с пропанов поялник. Но сега виждаше, че запояването е детинска работа. Исус подробно й бе обяснил къде и как да запои всички проводници към платката от непотребното радио.

И това съвсем не беше всичко, което Исус й разказа през последните три дни. От Него тя научи такива потресаващи неща, че чак нощем не можеше да заспи и дори се боеше да ходи на пазар в градчето, както обикновено правеше всеки петък привечер, защото беше сигурна, че гузната й физиономия ще я издаде. „Винаги разбирам, когато си направила някоя пакост, Бека“ — викаше баща й. — „Пише го на лицето ти“. Стигна дотам, че за първи път в живота си загуби апетит. А Джо не забелязваше нищо. Изглежда се интересуваше единствено от парясницата си и от мачовете на „Ред Сокс“. Вярно, онази вечер, докато гледаха „Хил стрийт блус“, видя как Ребека си гризе ноктите, което тя никога преди не бе вършила и дори всъщност бе едно от нещата, за които му се караше на него, но този факт задържа вниманието му за не повече от десетина секунди, а после Джо отново впи поглед в екрана и потъна в мисли за тежките бели гърди на Нанси Вос.

Eто някои от нещата, които Исус й разказа и с които я накара да си загуби съня, и да започне да си гризе ноктите на четирийсет и пет годишна възраст:

През 1973 г. Мос Харлингън, един от покерната компания на Джо, уби баща си. Това стана по време на лов за елени в района на Гринвил и всички го сметнаха за нещастен случай, само дето прострелването на Ейбъл Харлингън беше съвсем умишлено. Всъщност Мос просто залегна зад едно повалено дърво и изчака баща му да преджапа някакво поточе на петдесетина метра от него, после го застреля все едно, че бе изкуствена патица на стрелбище. Вътре в себе си Мос смяташе, че е убил баща си за пари. Фирмата на Мос, „Биг дич кънстракшън“, трябваше да погасява две полици от две различни банки, чийто падеж настъпваше горе-долу по едно и също време, като всяка от банките се оправдаваше с другата и не желаеше да удължи погасителния срок. Мос потърси баща си за помощ, но старият Ейбъл отказа, макар че можеше да му отпусне известна сума. Затова той го застреля и наследи цял куп пари веднага щом окръжният следовател приключи следствието с мнение, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай. Полиците бяха изплатени в срок, след което Мос Харлингън заживя с мисълта, че е убил баща си за пари. Подсъзнателните мотиви за убийството обаче бяха съвсем други. Някога много отдавна, когато Мос беше на десет години, а брат му Емъри на седем, майка им замина да изкара зимата на Роуд Айланд, тъй като брат й ненадейно почина и тя трябваше да помогне на жена му да се посъвземе от шока и да си стъпи отново на краката. Да, но докато майката я нямаше, Ейбъл Харлингън го удари на педерастия със собствените си деца. Тези извращения престанаха веднага, щом жена му се върна и не се повториха повече, дори в съзнанието си Мос ги бе забравил напълно, без да си спомня как нощем лежеше буден и скован от смъртен ужас, докато наблюдаваше вратата на стаята в очакване да види сянката на баща си. Не помнеше и как притискаше уста в сгъвката на лакътя си, а по хладното му лице се стичаха изгарящо-солени сълзи от ярост и срам, тъй като през това време баща му бавно намазваше члена си със свинска мас и с въздишка и сумтене му го напъхваше в задника. В съзнанието си Мос бе забравил и това, че забиваше зъби до кръв в ръката си, за да не се разплаче, нито си спомняше как от съседното легло брат му Емъри отчаяно хленчеше: „Недей, татко, моля ти се! Не искам! Недей поне тази вечер!“ Характерно за малките деца е, че забравят бързо. Само че от всичко това вероятно бе останал някакъв неясен подсъзнателен спомен, понеже когато Мос Харлингън взе на мушка и застреля мръсния дърт педераст, той първо изчака ехото от изстрела да заглъхне в огромната горска пустош на Мейн и после тихо прошепна: „Не се бой, Ем. Довечера можеш да спиш спокойно.“