Гардънър влезе в кухнята.

Боби седеше до кухненската маса и го наблюдаваше. Странна, полувидима зелена течност циркулираше под повърхността на прозрачното й лице. Очите й — по-големи, с безформени зеници — гледаха мрачно към Гардънър.

На масата се намираше преустроен радиокасетофон. Дик Алисън го бе донесъл на Боби преди три дни, по нейно искане. Той беше същия, който Ханк Бък бе използвал, за да изпрати Питс Барфийлд на онази голяма снабдителна база в небето. На Боби й бе отнело не повече от двайсет минути да свърже неговата верига с детския фотонов пистолет, който беше насочила към Гардънър.

Върху масата имаше две бири и шишенце с хапчета. Гардънър позна шишенцето. Боби трябва да го бе взела от банята, докато той си сменяше фанелката. Вътре беше неговият валиум.

— Седни, Гард — каза тя.

Гардънър бе вдигнал мисления си щит, веднага щом излязоха от кораба. Въпросът сега беше каква част от него още държеше.

Прекоси бавно помещението и седна до масата. Усети как револверът се забива в стомаха и слабините му; усети също как се забива и в съзнанието му и силно се притиска към каквото бе останало от този щит.

— За мен ли са? — попита той и посочи към хапчетата.

— Мислех да изпием по една-две бири заедно — равно отвърна Боби, — както правят приятелите. И ти можеш да взимаш по няколко от време на време, докато си говорим. Мислех си, че това ще е най-милосърдния начин.

— Милосърдие — замислено произнесе Гардънър. Усещаше как в него се надигат първите вълни на гнева. Няма да позволя отново да ме измамят, казваше песента, но изглежда беше много трудно да се преодолее навикът. Той самият беше мамен многократно. „Ама ти пък може да си изключение от правилото, Гард, старче.“

— Аз получавам хапчетата, а Питър получи онзи специален аквариум в бараката. Боби, твоите разбирания за милосърдие са претърпели „дяволска“ промяна от дните, когато плачеше, ако Питър донесеше вкъщи умряла птица. Помниш ли тези дни? Ние живеехме тук заедно, устояхме на атаките на сестра ти, когато тя дойде и не ни беше нужно да я натикваме в клетка от душ, за да го направим. Тогава просто я изритахме. — Той мрачно погледна към нея. — Помниш ли, Боби? Това беше, когато бяхме и любовници, не само приятели. Мислех, че може да си забравила. Бях готов да умра за теб, хлапе. И щях да умра „без“ теб. Помниш ли? Помниш ли какви бяхме „ние“?

Боби погледна надолу към ръцете си. Дали наистина вижда сълзи в тези странни очи? Вероятно всичко, което вижда, е просто усилено мислене.

— Кога си бил в бараката?

— Снощи.

— Какво си докосвал?

— Някога докосвах „теб“ — рече Гардънър. — А ти мен. И двамата нямахме нищо против. Помниш ли?

— „Какво си докосвал?“ — изкрещя пискливо тя и когато вдигна поглед, той видя насреща си не Боби, а само едно бясно чудовище.

— Нищо — отговори Гардънър. — Не съм докосвал нищо.

Презрението, изписано на лицето му, сигурно бе изглеждало по-убедително от всякакъв протест, защото Боби се успокои. Тя отпи мъничко от своята бира.

— Няма значение. И без това не би могъл да направиш нищо там.

— Как можа да постъпиш така с Питър? Все за това си мисля. Старецът не го познавам, а Ан си го изпроси. Но добре познавах „Питър“. „Той“ също беше готов да умре за теб. Как можа? Боже Господи!

— Той ме поддържаше жива, докато теб те нямаше — каза Боби. В гласа й се долавяше съвсем слаба гузна, защитаваща се нотка. — Когато работех по цяло денонощие. Единствено благодарение на него бе останало какво да спасяваш при идването ти тук.

— Ти си един проклет „вампир“!

Тя го погледна и пак отмести очи.

— Боже „Господи“, ти направи подобно нещо и „аз останах при теб“. Знаеш ли как боли? „Продължих да стоя тук!“ Видях какво става с теб… а в по-слаба степен видях какво става и с другите, ала въпреки това „продължих да стоя“. Защото бях луд. Но ти, разбира се, си знаела това, нали? Използвала си ме по същия начин, по който си използвала Питър, само че аз нямам мозък дори колкото едно старо гонче, предполагам, защото не ти се наложи да ме тикаш в бараката и да напъхваш един от онези „гнусни, вонящи, изгнили“ кабели в главата ми. Просто ми наливаше смазка. Връчваше ми лопата и казваше: „Хайде да действаме, Гард, да изкопаем това чудо и да спрем Даласката полиция“. „Само дето Даласката полиция си ти! А аз работих за теб.“

— Пий си бирата — нареди Боби. Изразът й отново беше студен.

— А ако откажа?

— Тогава смятам да включа този радиокасетофон — отвърна Боби, — да отворя дупка в реалността и да те изпратя… някъде.

— На Алтаир-4 ли? — попита Гардънър. Стараеше се гласът му да звучи обикновено и стегна мисловната хватка

(„щит-щит-щит-щит“)

на онази бариера в съзнанието му. Челото на Боби отново бе прорязано от лека бръчка и Гардънър усети как мислените пръсти опипват в главата му, ровят, опитват се да открият какво знае, колко… и как.

— „Доста“ си послухтял, нали? — поинтересува се Боби.

— Започнах едва като осъзнах колко много си ме лъгала.

И изведнъж Гардънър разбра: в бараката бе научил много неща без дори да усети.

— В повечето от тези лъжи ти сам вярваше, Гард.

— О, така ли? Ами какво ще кажеш за детето, което умря? Или за онова, което ослепя?

— Откъде зна…

— От бараката. Нали там ходите, за да ставате умни?

Тя си замълча.

— Изпратили сте ги за „батерии“. Убили сте едното и сте ослепили другото заради някакви „батерии“. Господи, Боби, колко глупава можеш да бъдеш?

— Ние сме по-интелигентни, отколкото ти изобщо можеш да се надяваш ня…

— Кой ти говори за „интелигентност“? — извика яростно той. — Говоря ти за „находчивост“! За елементарен „здрав разум“! Електрическите кабели на Централно енергоснабдяване — Мейн минават точно зад „къщата“ ти! Защо не се включи към тях?

— Ами да — усмихна се Боби със странната си уста. — Страхотно интелигентна — извинявай, „находчива“ — идея. И в първия миг, в който някой техник от подстанцията в Огъста види върху скалите пред себе си изтичането на енергия…

— Вие захранвате почти всичко с батерии — продължи Гард. — Това са направо „капки“. Човек, който използва електрическата мрежа за голям лентов трион би намерил тяхната употреба за излишно по-трудна.

За момент Боби изглеждаше смутена. Сякаш се вслуша — не в неговите думи, а в собствения си вътрешен глас.

— Батериите работят с прав ток, Гард. Електрическата мрежа не ни върши никаква ра…

Той стисна слепоочията си с юмруци и изкрещя:

— „Никога ли не си чувала думата токоизправител?“ Можеш да си го поръчаш от „Радио Шак“ за три долара! Сериозно ли се опитваш да ме убедиш, че не можеш да направиш един прост токоизправител, след като си способна да накараш трактора си да лети и пишещата си машина да работи по телепатия? Ти…

— „Никой не се сети за това!“ — внезапно кресна тя.

Настъпи кратко мълчание. Боби замръзна, сякаш се бе стреснала от собствения си глас.

— Никой не се е сетил — каза той. — Правилно. Затова изпратихте тези две деца, готови да направят всичко или да умрат за добрия стар Хейвън, а сега едното от тях е мъртво, а другото — сляпо. Това е гадост, Боби. Не ме интересува кой или какво те е завладяло — част от теб трябва да е останала „някъде“ вътре. Част от теб трябва да съзнава, че вие не вършите абсолютно нищо съзидателно. Точно обратното. Вие само взаимно се тупате по раменете и се поздравявате един друг колко сте велики. „Аз“ съм лудия в случая. Аз не преставах да си казвам колко хубаво ще бъде, докато не проумях истината. Ала всичко се свежда до същата стара гадост, която си е била винаги. Вие може и да умеете да дезинтегрирате хора или да ги телепортирате до някакво място за съхранение, погребване или каквото и да е, но въпреки това не сте нищо повече от малко дете със зареден пистолет в ръка.

— Мисля, че вече е по-добре да млъкнеш, Гард.

— Не сте се сетили — тихо рече Гард. — Господи, Боби! Как можеш изобщо да се гледаш в огледалото? „Всеки“ един от вас?