Гардънър послуша съвета на Ан и отиде на разходка. Той измина, всъщност, целия път до кораба през гората. Сега за първи път излизаше тук сам, осъзна Гард, а скоро щеше да се стъмни съвсем. Почувства смътен страх, като дете минаващо покрай обитавана от духове къща. „Дали вътре има призраци? Духовете от миналото на томичукалата? Или самите томичукала са си още вътре, може би в състояние на летаргия, същества като изсушено чрез замразяване кафе, очакващи да бъдат съживени? И всъщност, какво представляват те, между другото?“

Той седна на земята край навеса и се загледа в кораба. Не след дълго изгря луната и освети повърхността му, която засия дори в още по-призрачно сребърно. Беше странно, но въпреки това ужасно красиво.

„Какво става тук?“

Не искам да знам.

„Нещо не е съвсем ясно…“

Не искам да знам.

„Ей, спрете, какъв е този звук, погледнете всички какво става долу…“

Той надигна бутилката и отпи голяма глътка. Остави я до себе си, търкулна се и отпусна туптящата си глава върху ръцете си. Заспа по този начин, в гората, край грациозната кръгла издатина на кораба.

Проспа там цялата нощ.

На сутринта върху земята бяха паднали два зъба.

„Това получавам като спя толкова близо до него“, помисли си Гардънър тъжно, ала имаше поне една компенсация — не чувстваше никакво главоболие, макар че бе изпил почти половината уиски. И преди бе забелязвал, че — като се оставят настрана всички други особености — корабът, или промяната във въздуха, която корабът бе предизвикал, изглежда до голяма степен осигуряваше защита против махмурлук.

Не му се искаше просто да остави зъбите си да лежат там. Воден от някакви нелепи подбуди, той изрита малко пръст върху тях. Докато го правеше, пак си помисли: „Да си играеш на Хамлет е лукс, който вече не можеш да си позволиш, Гард. Ако не избереш единия път или другия съвсем скоро — до ден, два, както ми се струва — после няма да си способен на нищо друго, освен да караш напред с всички останали.“

Той погледна към кораба, представи си дълбокия пролом, който се простираше надолу покрай гладките му, безлични стени и пак си помисли: „Скоро ще стигнем на дълбочина до люка, ако има такъв… и тогава какво?“

Вместо да се мъчи с отговора, Гардънър тръгна да се прибира.

Кътласът го нямаше.

— Къде беше снощи? — Боби попита Гардънър.

— Спах в гората.

— Да не си се наливал до безсъзнание? — поинтересува се Боби с изненадваща нежност. Лицето й отново беше тъмно от грима. И напоследък носеше блузи, които бяха странно широки и торбести; тази сутрин му се стори, че може да види защо. Гръдният й кош се удебеляваше. Гърдите й бяха започнали да изглеждат като едно цяло, вместо да са две отделни издутини. Тази гледка напомни на Гардънър за бабаитите, които вдигат тежести.

— Не чак толкова. Посръбнах си малко и заспах. Нямам никакъв махмурлук тази сутрин. Както и ухапвания от насекоми. — Той вдигна ръцете си, покрити със силен загар от горната страна и странно бели и уязвими отдолу. — Всяко друго лято щях да се събудя така изпохапан на сутринта, че да не мога да си отворя очите. Но сега няма насекоми. Нито птици. Нито някакви животни. Всъщност, Робърта, той изглежда отблъсква всичко друго, освен глупаци като нас.

— Да не би да си променил решението си, Гард?

— Все това ме питаш, забелязала ли си?

Боби не отговори.

— Чу ли вчера новините по радиото? — Знаеше, че не е. Боби вече не виждаше, не чуваше и не мислеше за нищо друго, освен за кораба. Поклащането на главата й не го изненада. — Струпване на войски в Либия. Сраженията в Ливан продължават. Придвижване на американски военни части. Руснаците вдигат все повече шум около разузнавателните служби. Ние още седим върху гърнето с барут. Нищо изобщо не се е променило от 1945 година насам. После ти намираш един „deus ex machina“ в задния си двор, а сега не преставаш да ме питаш дали не съм променил решението си да го използваме.

— „Променил“ ли си го?

— Не — каза Гардънър без да е сигурен дали лъже или не — но „ужасно“ се радваше, че Боби не може да му чете мислите.

„О, така ли? Аз мисля, че може. Не съвсем, ама повече от преди месец… и все повече с всеки изминал ден. Защото ти също «ставаш» сега. Дали си «променил» решението си? Смехория; та ти изобщо не можеш да «вземеш» решение!“

Боби прие отговора или поне си даде вид, че го приема. Тя се обърна към купчината инструменти, струпана в края на верандата. Бе пропуснала да сложи грим на мястото точно под ухото, видя Гардънър — същото място, което много мъже пропускат като се бръснат. Той осъзна с поболяваща липса на изненада, че може да погледне „вътре“ в Боби — кожата й се бе променила, беше се превърнала в някакво полупрозрачно желе. Боби бе станал по-набита и по-ниска през последните два дни — и измененията се ускоряваха.

„Господи“, помисли той, ужасен и някак мрачно развеселен, „това ли става, когато се превръщаме в томичукала? Започваме да приличаме на хора, попаднали под въздействието на огромна, пагубна ядрена авария?“

Боби, която се бе навела над инструментите и ги събираше, бързо се извърна и погледна с подозрение към Гардънър.

— Какво?

Казах да се размърдаме, мързелано, ясно изпрати Гардънър и подозрителното, озадачено изражение се превърна в колеблива усмивка.

— Добре. Помогни ми тогава.

Не, разбира се, жертвите на силно гама облъчване не стават прозрачни, като Клод Рейнс в „Невидимия човек“. И не започват да губят сантиметри, докато телата им се изменят и удебеляват. Но, да, много е вероятно да им падат зъбите и косата — с други думи имаше някакъв вид физическо „ставане“ и в двата случая.

Той отново си помисли: „Запознайте се с новия шеф. Същия като стария.“

Боби пак го наблюдаваше под око.

„Пространството ми за маневриране взе да се изчерпва, да. И то бързо.“

— „Какво“ каза, Гард?

— Казах: „Да вървим, шефе“.

След дълго колебание, Боби кимна.

— Да — рече тя. — Прахосваме дневната светлина.

Те отидоха до изкопа с тракторчето. То не летеше, както бе хвърчал велосипедът на момчето в „Извънземното“; тракторчето на Боби никога нямаше да планира кинематографично върху фона на луната, на стотици метри над покривите. Ала то на практика се носеше безшумно и умело на петдесет сантиметра над земята, а големите му колела бавно се въртяха като замиращи пропелери. Така се пътуваше дяволски гладко. Гард шофираше, а Боби стоеше зад него върху ралото.

— Сестра ти тръгна ли си? — попита Гардънър. Не беше нужно да крещи. Двигателят на тракторчето мъркаше слабо и приглушено.

— Да — отвърна Боби. — Тръгна си.

„Все още хич не те бива в лъжите, Боби. А и ми се струва — наистина, — че я чух да пищи, точно преди да стигна пътеката, която води към гората. Мисля, че я чух да пищи. Колко ли много трябва, за да бъде накарана такава високопарна, нахакана, зла и късаща топки кучка като Сестричката да започне да вие? Колко ли сериозна трябва да е била работата?“

Отговорът на този въпрос беше лесен. Много.

— Тя никога не е била от хората, които си тръгват изискано. Нито пък позволява на другите да се държат така, стига да може. Беше дошла да ме отведе вкъщи, нали знаеш… внимавай с онзи пън, Гард, висок е.

Гардънър натисна лоста за скоростите до край. Тракторчето се издигна с още десет сантиметра и мина над върха на високия пън. Щом го прескочиха, Гард отпусна лоста и тракторчето пак се върна към обичайните си петдесет сантиметра над земята.

— Да, тя просто се изтърси със злобата и настойчивостта си — продължи Боби, някак леко развеселена. — Имаше време, когато можеше и да постигне целта си. Но както стоят нещата сега, мяма никакъв шанс.

Гардънър усети хлад. Подобна забележка можеше да се изтълкува по доста начини, нали?