„Какво“ е „това?“

Отговорът, неуместен, почти писък:

БИХ ИСКАЛ ВЕЧЕ ДА СИ ИДА ВКЪЩИ, МОЛЯ!

„«Способност да се идентифицират прости математически прогресии.» Аз ли си помислих това? Джон Лиандро, който математиката я нямаше за нищо в гимназията? Това ли искаше да кажеш?“

„Няма значение, просто си обирай крушите!“

„Не.“

Той включи на скорост и отново подкара доджа. Бе изминал по-малко от двайсет метра, когато изведнъж си помисли с налудничава веселост:

Способността да се идентифицират прости математически прогресии показва наличието на някакъв общ случай, нали? Това може да се изрази по следния начин, като се замисли човек:

„ах[2] + bxy = cy[2] + dx + ey + f = 0“

„Аха. И то ще е вярно, докато a, b, c, d и f са константи. Струва ми се. Да. Обзалагам се. Но не бива а, b или с да са 0 — това със сигурност ще претакова всичко. А f нека сама се грижи за себе си! Ха!“

Лиандро чувстваше, че му се повръща и въпреки това се заля в писклив, триумфиращ смях. Изведнъж го обзе усещането, че мозъкът му плавно се издига нагоре и излиза направо през черепната му кутия. Макар и да не го знаеше (тъй като бе проспал голяма част от Тъпата математика), той беше преоткрил общото квадратно уравнение за две променливи, което действително можеше да се използва за идентифициране на компоненти в прости математически прогресии. Това му замая главата.

Само миг по-късно кръвта бликна от носа му със смайваща сила.

Така настъпи краят на първия опит на Джон Лиандро да отиде в Хейвън. Той превключи на задна скорост и на зиг-заг тръгна да се връща по пътя, с провесена над предната седалка дясна ръка и стичаща се по рамото на фанелката му кръв, докато той гледаше със сълзящи очи през задното стъкло.

Кара назад повече от километър, после обърна при едно отклонение. Погледна се. Фанелката му беше напоена с кръв. Но се чувстваше по-добре. „Малко“ по-добре, коригира се той. И все пак не се мота повече; върна се в Троя и паркира пред универсалния магазин.

Влезе вътре с очакването обичайното сборище от старци да зяпне в окървавената му фанелка с мълчаливата изненада на янки. Ала вътре беше само продавачът, който изобщо не изглеждаше изненадан — нито от кръвта, нито от въпроса на Лиандро дали му се намират някакви фанелки.

— Май ти е потекла кръв от носа — равнодушно отбеляза продавачът и предложи на Лиандро да си избере фанелка. Оказа се, че разполага с твърде голямо разнообразие за такъв малък магазин, както си помисли Лиандро — той лека-полека идваше на себе си, макар че главата още го болеше, а стомахът му продължаваше да се бунтува. Рукналата от носа му кръв здравата го бе изплашила.

— Би могло да се каже — отвърна той. Помоли стареца да разгърне фанелките вместо него, защото по ръцете му още засъхваха струйки кръв. Имаше размери S, M, L и XL. КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, СЕ НАМИРА ТРОЯ, ЩАТ МЕЙН? На други беше изобразен голям кос, подобен на извънземно чудовище. ПТИЦАТА НА ЩАТ МЕЙН, оповестяваха те.

— Определено разполагате с доста фанелки — рече Лиандро и посочи една КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, размер М.

— Аха — съгласи се продавачът. — „Налага“ се. Много „продавам“.

— Туристи? — умът на Лиандро вече препускаше напред, опитвайки се да отгатне какво ще последва. Бе смятал, че е попаднал на нещо голямо; сега вярваше, че то е дяволски по-голямо, отколкото дори „той“ беше мислил.

— Минават — каза продавачът, — ама това лято нещо не са много. Продавам ги най-вече на хора като теб.

— Като мен ли?

— Да. Хора, на които им тече кръв от носа.

Лиандро се опули срещу продавача.

— Потича им кръв от носа и им съсипва фанелките — продължи продавачът. — Също като твоята. Налага им се да си купят нови и, ако просто са местни — какъвто предполагам, че си и ти — не носят багаж и други дрехи. Затова спират при първия изпречил им се магазин и влизат да си купят нови. Не ги виня. Да се кара насам-натам с фанелка, цялата покрита с кръв като твоята, ме кара да повръщам. Ами това лято тук идваха и жени — „добре“ изглеждащи жени, облечени като по картинка, — които миришеха на помия от кочина.

Продавачът се изкикоти и оголи венци без нито един зъб.

Лиандро бавно произнесе:

— Нека повторим, за да съм сигурен. И „други“ хора са идвали откъм Хейвън с кървящи носове? Не съм само аз?

— Само ти ли? Не, по дяволите! Майка му стара! В денят, в който погребаха Рут Маккосланд, продадох петнайсет фанелки! Само в този ден! Мислех да се оттегля с постъпленията и да се преместя във Флорида.

Продавачът отново се изкикоти.

— Всички до един бяха от други места. — Той каза това, сякаш то обясняваше цялата мистерия — и може би за него беше така. — Един, двама още кървяха, като влязоха тук. Носове като фонтани! Понякога им течеше и от ушите. Майка му стара!

— И никой „не знае“ за тези неща?

Старецът погледна Лиандро с мъдри очи.

— „Ти“ знаеш, синко.

— Готов ли си, Гард?

Гардънър седеше на предната веранда и наблюдаваше шосе 9. Гласът дойде откъм гърба му и беше много лесно — „прекалено“ лесно за него — да си спомни за стотиците калпави затворнически филми, в които надзирателят пристига, за да преведе осъдения по Последната миля. Такива сцени винаги започват, естествено, с изръмжаването на надзирателя, „Готов ли си, Роки?“

„Да съм готов за това? Сигурно се шегуваш?“

Той стана, обърна се, видя екипировката в ръцете на Боби, а после и тънката й усмивчица. Имаше някакво знание в тази усмивка, което никак не му хареса.

— Нещо смешно ли виждаш?

— „Чувам“. Чух „теб“, Гард. Мислеше си за стари затворнически филми. А после си каза: „Да съм готов за това? Сигурно се шегуваш.“ Хванах цялата фраза, а това се случва много рядко… освен ако предаваш умишлено. Ето защо се усмихвах.

— Подслушваш, значи.

— Да. И ми става все по-лесно — откликна Боби, все още усмихната.

Иззад маскировъчния си умствен щит, Гардънър си помисли: „Аз вече имам пистолет, Боби. Той е под дюшека ми. Взех го от Първата реформистка църква на томичукалата.“ Това беше опасно… но още по-опасно щеше да бъде, ако не знаеше точно докъде се простира сега способността на Боби да го „подслушва“.

Усмивката й леко се разколеба.

— Какво беше това? — попита тя.

— Ти ми кажи — отвърна той и, когато усмивката й започна да се превръща в израз на подозрителност, нехайно добави: — Хайде, Боби, исках само малко да те подразня. Просто се чудех какво си помъкнала.

Боби му показа екипировката. Тя се състоеше от две гумени маски, свързани с бутилки за въздух и саморъчно направени регулатори.

— Ще си сложим тези маски — поясни тя. — Като влизаме вътре.

„Вътре.“

Самата дума запали изгаряща искра в стомаха му и предизвика най-различни противоречиви чувства — страх, ужас, очакване, любопитство, напрежение. Част от него се чувстваше като суеверен дивак, който се приготвя да навлезе в табу територии; а останалата му част се чувстваше като дете в коледната утрин.

— Значи въздухът вътре „наистина“ е различен.

— Не чак толкова. — Тази сутрин Боби си бе поставила грима доста небрежно, може би решавайки, че вече не е необходимо да крие ускоряващите се физически промени от Гардънър. Той осъзна, че вижда как се движи езикът в устата й, докато говореше… само дето сега не приличаше особено на език. И зениците й изглеждаха по-големи, но някак неравномерни и променящи се, като че ли се взираха в него изпод вода. Вода, с лек зеленикав оттенък. Усети, че стомахът му се обръща.

— Не чак толкова различен — повтори тя. — Просто… развален.

— Развален ли?

— Корабът е стоял запечатан повече от двайсет и пет хиляди века — търпеливо заобяснява Боби. — „Напълно“ запечатан. Ще бъдем убити от първия полъх лош въздух, веднага щом отворим люка. Затова трябва да си сложим маски.

— Какво има в бутилките?