На третия дъждовен ден, следобед, Андерсън се обади в английския факултет на университета. Джим вече от осем години не преподаваше там, но все още имаше приятели във факултета и поддържаше връзка с тях. Мюриъл от канцеларията обикновено знаеше къде се намира.

Както знаеше и този път. Джим Гардънър, каза тя на Андерсън, тази вечер, 24 юни, е на литературно четене във Фол Ривър, после му предстоят още две в Бостън през следващите три дни, след което ще чете лекции в Провидънс и Нови Хейвън — като всичко това е част от нещо наречено „Поетите на колела от Нова Англия“. Трябва да е работа на Патриша Маккардъл, помисли си Андерсън с лека усмивка.

— Значи ще се върне… кога? На четвърти юли?

— Ами, не знам кога ще се върне, Боби — рече Мюриъл. — Знаеш го Джим. Последното му четене е на 30 юни. Това е всичко, което мога да ти кажа със сигурност.

Андерсън й благодари и затвори. Погледа замислено телефона, извиквайки целия образ на Мюриъл в съзнанието си — и тя беше с ирландска кръв (само че притежаваше очакваната червена коса), вече попреваляща разцвета си, кръглолика, зеленоока, едрогърда. Дали беше спала с Джим? Вероятно. Андерсън усети да я жегва ревност… но нищо повече от жегване. Нямаше нищо против Мюриъл. Само поговори с нея и се почувства по-добре — човек, който знаеше коя е и можеше да мисли за нея като за реална личност, не само като за клиент от другата страна на щанда в универсалния магазин в Огъста или като за човек, с когото си казва „добър ден“ над пощенската кутия. Андерсън беше самотник по природа, но не чак монахиня… и понякога простият човешки контакт успяваше да я изпълни с удовлетворение, дори когато не бе съзнавала, че има нужда да го изпита.

Предполагаше, че вече знае защо бе искала да се свърже с Джим — разговорът с Мюриъл беше довел поне до това. Нещото в гората бе окупирало мислите й и идеята, че то може да е някакъв вид скрит ковчег, бе прераснала в увереност. Не нуждата да „пише“ я бе карала да се чувства неспокойна, а необходимостта да „копае“. Просто не е искала да го прави сама.

— Но май ще се наложи, Пийт — рече тя и седна в люлеещия се стол край източния прозорец — нейният стол за четене.

Питър я погледна за миг, сякаш за да каже: „Както желаеш, бебчо“. Андерсън се наведе напред и внезапно погледна Пийт — действително го „погледна“. Той й върна погледа доста жизнерадостно, с тупкаща по пода опашка. За момент й се стори, че има някаква промяна в Питър… нещо толкова очевидно, че би трябвало да го забележи.

И така да беше, не успя да види нищо.

Тя се отпусна назад, отвори си книгата — магистърска дисертация от университета в Небраска, най-вълнуващата част от която беше заглавието: „Рейнджърите и Гражданската война“. Спомни си как преди две вечери си бе мислила по типичния за сестра й Ан начин: „Започваш да ставаш същата особнячка като чичо Франк, Боби.“ Е, добре… можеше и да е права.

Не след дълго потъна дълбоко в четене на дисертацията, като от време на време си водеше бележки в оставеното наблизо тефтерче. Навън дъждът продължаваше да вали.

На следващия ден се съмна рано и времето беше ясно, слънчево и безупречно: като летен ден от пощенска картичка с точно толкова ветрец, колкото да кара бръмбарите да спазват дистанция. Андерсън се помота из къщата докъм десет, като напълно осъзнаваше нарастващия натиск, оказван от мозъка й върху нея, вече да отива там и да започва да копае. Чувстваше как с усилие на волята отблъсква този подтик (пак Орсън Уелс — „Няма да изкопаваме никакъв труп преди да…“ оо, млъквай, Орсън). Дните, в които просто следваше импулса на момента — стил на живот, катехизиран някога с изтърканото мото „Ако ти доставя удоволствие, направи го“, — бяха свършили. Всъщност тази философия никога не й се бе отразявала добре — почти на всяко случило й се зло, корените му почиваха в някое импулсивно действие. Не че заклеймяваше морала на хората, които живееха подтиквани от импулси; просто може би нейната интуиция не се бе оказала достатъчно добра.

Тя си направи солидна закуска, добави едно пържено яйце в порцията „Вкусни хапки“ на Питър (той яде с повече апетит от обикновено, което Андерсън отдаде на освобождаването от магията на дъжда) и отиде да се измие.

Ако можеше само и това капане да спре, всичко щеше да е наред. Все едно; няма да спираме никакъв мензис преди да му е дошло времето. Нали така, Орсън? Ти си дяволски прав.

Боби излезе навън, нахлупила стара сламена каубойска шапка върху главата си и прекара следващия час в градината. Нещата там изглеждаха по-добре, отколкото имаха право, благодарение на дъжда. Грахът беше пораснал и царевицата се изправяше добре, както би казал чичо Франк.

Спря в единайсет. По дяволите. Отиде покрай къщата до бараката, извади лопатата и кирката, поколеба се, и добави един лом. Тръгна да излиза, после се върна и от сандъчето с инструментите взе отверката и френския ключ.

Питър излезе с нея, както винаги, но този път Андерсън каза:

— Не, Питър — и посочи обратно към къщата.

Питър спря, с обиден вид. Той изскимтя и направи колеблива крачка по посока на Андерсън.

— „Не“, Питър.

Кучето отстъпи и се обърна, с наведена глава и отчаяно увиснала опашка. На Андерсън й стана мъчно, като го гледаше да върви по този начин, но предишната реакция на Питър спрямо плочата в земята не й беше харесала. Тя постоя още миг на пътеката, която щеше да я отведе до горския път, с лопата в едната ръка, кирка и лом в другата, загледана как Питър се изкачва по стълбата, отваря с нос задната врата и влиза в къщата.

Андерсън си помисли: „Има някаква промяна в него… «има» промяна. Каква ли е?“ Не можа да определи. За миг, почти подсъзнателно, сънят проблясна в ума й — онази стрела от отровна зелена светлина… и зъбите, които безболезнено се отделят от венците й.

После изчезна и тя се отправи към мястото, където беше онова, онова странно нещо в земята, заслушана в непрестанното „крии-крии“ на щурците сред малката й задна ливада, която скоро щеше да бъде готова за първата си коситба.

В три онзи следобед Питър я извади от полузамаяното състояние, в което работеше, като я накара да осъзнае, че е стигнала дяволски близо до две неща: беше дяволски гладна и дяволски изтощена.

Питър виеше.

Звукът накара всяко косъмче по тялото на Андерсън да настръхне. Тя изпусна кирката, която държеше и отстъпи от нещото в земята — нещото, което не беше нито плоча, нито кутия, нито изобщо предмет, влизащ във възможностите й да го проумее. Всичко, което знаеше със сигурност бе, че е изпаднала в странно, лишено от всякаква мисъл състояние, което никак не й харесваше. Този път беше направила нещо повече от това, просто да изгуби представа за времето; тя се чувстваше като че ли бе загубила представа за „себе си“. Сякаш някой друг беше влязъл в главата й, както човек влиза в булдозер или кран, запалва го и почва да мести лостовете.

Питър виеше с насочен към небето нос — дълги, смразяващи, скръбни звуци.

— „Престани, Питър!“ — извика Андерсън и, слава Богу, той я послуша. Ако беше продължил още малко, тя сигурно щеше просто да се обърне и да хукне.

Вместо това Андерсън направи опит да се овладее и успя. Тя отстъпи още една крачка и извика, когато нещо леко я докосна по гърба. При нейния вик Питър издаде нов кратък, жален звук и пак замлъкна.

Андерсън посегна към докосналото я нещо, мислейки си, че то може да е… е, не знаеше какво си бе помислила, че може да е, но дори още преди ръката й да се е затворила около него, се сети какво беше то. Имаше смътен спомен как спира, колкото да си закачи блузата на един храст; и сега това беше тя.

Андерсън я взе и си я облече, като при първия опит закопча погрешно копчетата и едната страна увисна спрямо другата. Тя се закопча отново, с поглед отправен към разкопките, които беше започнала — тази археологична дума май отговаряше съвсем точно на онова, което вършеше. Спомените й от четирите часа прекарани тук в копаене бяха като споменът й за окачането на блузата върху храста — смътни и разпокъсани. По-скоро не спомени, а фрагменти.