— Кой ще намери жена добродетелна? — четеше Гурингър с леко хрипкав глас. На моменти дори се запъваше и прескачаше пасажи. — Нейната цена е по-висока от бисер. Сърцето на мъжа й е уверено в нея, и той не ще остане без печалба. Тя му се отплаща с добро, а не със зло, през всички дни на живота си. Набавя си вълна…

Тук в наостреното колективно ухо на паството отново гръмнаха неземните мисли:

„(извинявай просто стана без да искам)“

„(…)“

„(какво?)“

„(…)“

„(Господи та това е чак от Уилинг! Как…)“

„(…)“

„Всъщност говорят два гласа, но ние чуваме само единия от тях“, каза си мозъчната мрежа и всички извърнаха очи към Боби. В Хейвън имаше само един човек, чиито мисли те не можеха да четат и него сега го нямаше в църквата. „Два гласа. Да не би единият да е на пияния ти приятел, а?“

Усетила тежестта на погледите им Боби внезапно скочи и тръгна към изхода. Глупакът Гурингър пак беше млъкнал.

— Извинете — мърмореше тя, докато се провираше между пейките. — Извинете… Извинете…

Най-сетне успя да се измъкне на улицата. Последваха я Боби Тремейн, Нют, Дик и Брайънт Браун. От външните хора никой не забеляза раздвижването. Те отново бяха изпаднали в гротескните си сънища.

— Извинявай — рече Буч Дуган. После затвори вратата, извади носна кърпичка и си забърса устата. — Просто стана без да искам. Но сега съм по-добре.

— Нищо — кимна Ев. — Няма време да ти обяснявам всичко, но ще те помоля да чуеш нещо.

— Какво?

Ев включи радиото на джипа и започна да върти копчето за настройка на станциите. Дуган зяпна. В ефира звучаха хиляди станции, много повече дори и от през нощта, когато се застъпваха и преливаха една в друга. Тези обаче изобщо не се сливаха, нито глъхнеха, а бяха кристално чисти.

След малко Ев спря на някаква станция с кънтримузика, където тъкмо свършваше песен на групата „Джъдс“. После пуснаха музикалния клип на програмата. Дуган направо не можеше да повярва на ушите си.

— Радио WWVI! — наперено изчуруликаха група момичета на фона на цигулки и банджо.

— Господи, та това е чак от Уилинг! — простена Дуган. — Как…

Ев изключи радиото и каза:

— А сега искам да чуеш главата ми.

Дуган го изгледа втрещено. Дивотиите на дъртака определено надминаваха и „Алиса в страната на чудесата“.

— Какви ги плещиш, по дяволите?

— Недей да спориш, ами направи каквото ти казвам. — Ев се поотдръпна и му поднесе тила си. — На черепа ми има две стоманени пластинки още от войната. По-голямата е там отзад, дето не расте коса. Виждаш ли белега?

— Да, но…

— Хайде, че няма време! Доближи си ухото до него и слушай!

Дуган се подчини и изведнъж усети как се пренася в света на нереалността. От тила на стареца се носеше музика. Не се чуваше много хубаво и звучеше някак отдалече, но се познаваше. В момента Франк Синатра пееше „Ню Йорк, Ню Йорк“.

Буч Дуган се изкиска, после се разсмя, а след малко вече ревеше, хванал се с две ръце за стомаха. Намираше се някъде на майната си и то в компанията на старец, чиято глава незнайно как се бе превърнала в мюзикбокс. Това тук надминаваше и шоуто на Рипли „Ако щеш вярвай“.

От смях на Буч чак му потекоха сълзи от очите…

Мазолестата десница на стареца внезапно се стрелна и го шамароса по лицето. От болка и възмущение, че го пляскат като малко дете, Буч мигновено заряза истерията си и се хвана за бузата.

— Музиката в главата ми започна горе-долу десетина дена преди да напусна града — мрачно продължи Ев. — Тя се усилваше, когато се движех в тази посока и това би трябвало да ми направи впечатление още тогава, ама не му обърнах внимание. Сега също звучи много силно. Всичко е някак си усилено. Затова нямам време да се занимавам с тебе и твоите емоционални изблици. Стягай се и да тръгваме.

По лицето на Дуган се разля такава червенина, че напълно закри петното от ръката на Ев. „Емоционални изблици“. Добре го каза старецът. Първо повърна, а после изпадна в истерия като ученичка. Хубава работа, няма що.

— Готов съм — рече той.

— Повярва ли най-сетне, че тук става нещо? Че нещо в Хейвън се е променило?

— Да… ъ-ъ-ъ… — Дуган преглътна мъчително. — Да.

— Добре. — Ев настъпи газта и отново подкара. — Та това нещо промени целия град. Всички, без мене. Е, в главата ми понякога звучи музика, ама друго няма. Не чета чужди мисли и не ми хрумват идеи.

— За какво говориш? Какви „идеи“?

— Всякакви. — Стрелката на скоростомера стигна сто и тръгна още по-нагоре. — Работата е там, че не разполагам с никакви доказателства за нищо. Ти също ме смяташе за ненормален, нали?

Дуган кимна. Беше се вкопчил в арматурното табло, защото стомахът му пак се бунтуваше. Пък и слънцето направо го заслепяваше, особено с отблясъците по хрома на предния капак.

— Точно като оня репортер и сестрите в болницата — продължи Ев. — Обаче аз съм убеден, че в гората има нещо и възнамерявам да го намеря. Ще го снимаме и ще го разгласим навсякъде, та после дано успеем да открием Дейвид, но дори и да не успеем, сме длъжни да спрем това чудо, преди да е станало твърде късно. На всяка цена.

Стрелката на скоростомера вече сочеше сто и трийсет.

— Колко остава? — запита със стиснати зъби Дуган.

Всеки момент щеше да повърне и затова се молеше да пристигнат по-бързо там, където отиваха.

— Най-много километър и половина — отвърна Ев. — Мястото е фермата на стария Гарик.

„Слава Богу“, помисли Дуган.

— Не е Гард — рече Боби. — Той още спи мъртвопиян на верандата.

— Откъде знаеш? — запита Адли Маккийн. — Нали не можеш да му четеш мислите?

— Мога — отвърна Боби. — Всеки ден ги чета все по-добре. В момента той е на верандата, уверявам ви. Спи и сънува как кара ски.

А те я изгледаха мълчаливо: десетина мъже, застанали на улицата пред „Хейвън Лънч“, от другата страна на методистката църква.

— Кой е тогава? — попита накрая Джо Съмърфийлд.

— Не знам — каза Боби. — Но не е Гард.

Тя леко се олюляваше, а лицето й бе като на петдесет годишна жена. Изобщо не си личеше, че е само на трийсет и седем. От умора и изтощение под очите й имаше тъмнокафяви кръгове. Мъжете около нея обаче сякаш не го забелязваха.

Откъм църквата долетяха звуците на химна „Слава, слава, Тебе Господи“.

— Аз пък знам кой е — внезапно рече Дик Алисън. В очите му проблясваше някаква особена омраза. — Това може да е само един човек. Оня с метала в главата си.

— Ев Хилман! — възкликна Нют. — Господи!

— Трябва да направим нещо — намеси се Джъд Таркингтън. — Копелдаците вече са твърде близо. Адли, иди да вземеш няколко пушки от магазина за железария.

— Ясно.

— Вземете ги, но не ги използвайте — каза Боби и погледът й обходи мъжете един по един. — Нито срещу Хилман, нито срещу ченгето. Особено срещу ченгето. В момента в Хейвън не можем да си позволим да се забъркваме в никакви допълнителни истории и разследвания. Първо трябва да приключим

„(със «ставането»)“

с нашите работи.

— Ще си взема тръбата — рече Бийч с апатично нетърпение.

— Не, недей — постави ръка на рамото му Боби. — Сега не е време за мистериозни изчезвания на полицаи.

Тя пак ги изгледа, като задържа поглед върху Дик Алисън, а той кимна:

— Не знам за полицая, но Хилман непременно трябва да изчезне. Поне с него вероятно няма да имаме проблеми. Ев е луд. А от смахнат старец като него може да се очаква всичко: току-виж решил да замине за Цион, Юта или Гранд Форкс, Айдахо, за да чака края на света. Вярно, ченгето ще вдигне голям шум, ама това ще е чак в Дери, където едва ли ще направи кой знае какво впечатление. Никой няма да се втурне към Хейвън. Хайде, Джъд. Отивайте за пушките. А ти, Боби, прекарай пикапа си на гърба на ресторанта. Нют, Адли и Джо идват с мене. Джъд ще пътува с Боби. Останалите тръгват с кадилака на Кайл. Хайде, че няма време!