— Лятна настинка, предполагам. Ще си лягам, Гард. Извинявай, че те изоставям толкова рано, ама съм направо изцедена.

— Добре, няма нищо — отвърна Гардънър.

Нещо го ядеше отвътре и не му даваше покой, някаква полузабравена, но позната подробност го караше сега да стои с роклята й в ръце и да я разглежда. Беше най-обикновена лятна памучна рокля без ръкави. Навремето щеше да е изпрана още тази сутрин и окачена отзад на простора да съхне, после след вечеря Боби би я изгладила и поставила на закачалката в килера дълго преди да си е легнала, само че такива работи ставаха много отдавна, а сега вече живееха в Новото и Подобрено време, когато дрехи се перяха единствено в абсолютно краен случай. Все пак имаха по-важни неща за вършене, нали така?

Сякаш в потвърждение на мисълта му Боби пак кихна насън. Два пъти.

— Недей — прошепна Гард. — Моля те.

После пусна роклята обратно в коша. Не искаше да я докосва повече. Хлопна капака и сепнато застина от страх да не събуди Боби.

„Взе пикапа и отиде да свърши нещо, което не й се вършеше. Нещо, дето я притесняваше, но от друга страна беше достатъчно официално, за да трябва да облича рокля. Върна се късно през нощта и отиде право в бараката, дори не влезе в къщата да се преоблече. Влезе, сякаш имаше нужда от бараката. Направо. Защо?“

Отговорът, като се имаха предвид кихавиците и онова, което откри върху роклята й, му се виждаше неизбежно категоричен.

Утеха.

А когато Боби, която живееше сама, се нуждаеше от утеха, кой й я предлагаше? Гард? Не ме карайте да се смея, приятели. Гард не го бива да утешава, той може само да се възползва.

Прищя му се да се напие. Искаше му се както никога досега, откакто се зае с цялата дяволска работа.

„Добре, стига толкова. Пиенето е забранено, не мисли за него“. Гард тъкмо се обърна да излезе от кухнята, където Боби държеше бутилките с алкохола и коша с мръсните дрехи, когато нещо изтропа на дъските.

Той се наведе, вдигна го, разгледа го и го подхвърли замислено в дланта си. Зъб, естествено. Номер втори. Бръкна си в устата, напипа новата дупка и хвърли едно око на окървавения си показалец. После отиде до вратата на кухнята и се заслуша. Боби шумно хъркаше в спалнята си. Звучеше така, сякаш синусите й бяха запушени с цимент.

„Лятна настинка, значи. Може. Може и така да е“.

Само че Гардънър помнеше как понякога Питър й скачаше в скута, особено когато Боби седеше и четеше в люлеещия се стол до прозореца или на верандата. Според нея той почвал да дивее, когато времето било променливо и точно тогава й докарвал алергичните пристъпи, а и тя се влияела от същите промени. „Сякаш разбира“, каза веднъж Боби и почеса кучето зад ушите. „Кажи, Пийт! Разбираш ли? Харесва ли ти да ме караш да кихам, а? Ще ти се и аз да страдам, нали?“ А Пийт я погледна и й се усмихна по неговия си начин.

Гардънър си спомни и това, че когато Боби се прибра снощи и той се събуди (събуди го не само завръщането на Боби, но и оная яркозелена светлина), отнякъде се чуваха далечни гръмотевици.

Помнеше, че понякога и Пийт имаше нужда от ласки и утеха, особено когато навън гърмеше. Пийт ужасно се боеше от този звук. Звука на гръмотевиците.

„Господи, да не би да е затворила Питър в бараката? И ако го е направила, ЗАЩО?“

По роклята на Боби имаше някакви странни лепкави петна.

И косми.

Добре познати къси кафяви и бели косми. Значи Питър наистина е в бараката и е бил там през цялото време. Боби лъжеше, че е мъртъв и явно никой не можеше да каже за колко още други неща го е лъгала… Защо?

„Защо?“

Гардънър не знаеше.

Той се обърна, отиде до шкафа, наведе се и бръкна под мивката, откъдето измъкна нова бутилка скоч, после я отвори и я вдигна за наздравица:

— Да пием за най-добрия приятел на човека.

След това отпи направо от гърлото, изжабурка се гръмогласно и преглътна.

Първата глътка.

„Питър. Какво, по дяволите, си направила с Питър, Боби?“

Искаше да се напие.

Здравата.

И бързо.

— Надявам се, че полетът ви хареса — каза стюардесата, застанала до изхода, на четирийсетина годишната жена, която напускаше самолета на „Делта“ след полет 230, заедно с потока останали пътници, пропътували целия път до Бангор, 230-тата крайна точка.

Сестрата на Боби Андерсън, Ан, която бе само на четирийсет, но се „смяташе“ за петдесет годишна, а и „изглеждаше“ на толкова (Боби би казала — в някой от редките моменти, когато си пийваше, — че сестричката Ан разсъждаваше като петдесетгодишна още на тринайсет), спря и фиксира стюардесата с поглед, способен да спре часовник.

— Добре, ще ти отговоря, мила — заяви тя. — Заврях. Подмишниците ми вонят, защото самолетът закъсня с излитането си от Ла Гарбидж и се забави още повече при напускането на Логан. Имаше въздушни възглавници, а аз мразя да летя. Левачката, която изпратихте отзад в класата за добитъка, ме заля цялата с нечия поръчка и по ръката ми засъхна тънка коричка от портокалов сок. Гащите ми са се заврели в цепнатината на задника ми и това градче прилича на пъпка върху кура на Нова Англия. Още някакви въпроси?

— Не — успя да произнесе стюардесата. Очите й бяха станали стъклени и тя се чувстваше, като че ли току-що бе изкарала три бързи рунда с Бум-Бум Манчини в ден, когато Манчини е сърдит на целия свят. Ан Андерсън често оказваше такова въздействие на хората.

— Толкова по-добре за теб, скъпа — Ан измарширува покрай момичето и слезе по стълбичката, размахала в едната си ръка голяма, крещящо пурпурна ръчна чанта. Стюардесата така и не успя да й пожелае приятно прекарване в Бангор. Тя реши, че и без това щеше да е безполезно. Дамата имаше вид на човек, който никъде не си прекарва времето приятно. Вървеше изправена, но приличаше на жена, която го прави въпреки някаква скрита болка — като малката русалка, която продължавала да върви, макар с всяка стъпка да й се струвало, че в краката й се забиват ножове.

„Само“, помисли си стюардесата, „ако на това маце някога му се случи да се сблъска с Истинската любов, искрено се надявам, той да е запознат с методите за чифтосване на домашните паяци.“

Служителката на „Ейвис“ каза на Ан, че не разполага с коли под наем; щом Ан не е направила предварителна резервация, сега се е оказала без късмет, така че, съжалява. В Мейн бе лято и колите под наем бяха на мода.