Преподобният господин Хартли бил абсолютно против новото име, предложено от човек, за когото вече със сигурност се знаело, че е крадец, мошеник, прелюбодеец и изобщо изчадие адово. Това той го заявил публично от амвона и енориашите му одобрително поклатили глави, което го изпълнило с някакво неприсъщо за него мрачно и отмъстително задоволство. На 27 март 1901 г. господин Хартли отишъл на общоградското събрание, уверен, че точка 14 от дневния ред ще бъде отхвърлена със значително мнозинство. Убеждението му било толкова силно, че дори не поискал да вземе думата, когато, след като кметският секретар прочел точката, общинският началник Лутър Рувъл лаконично подканил присъстващите да гласуват. Иначе, дори и при най-дребното подозрение, Хартли непременно би изразил своето категорично несъгласие и то със страст и ярост, каквито дотогава не познавал. За зла участ такива подозрения въобще не го измъчвали.

— Тези, които са за предложението, да кажат „да“ — рекъл Лутър Рувъл.

Прозвучало такова мощно и страстно „да“, че цялата зала се разтърсила из основи, а Хартли го усетил като жесток удар в стомаха. Огледал се наоколо с нищо неразбиращ поглед, но вече било твърде късно. Силата на неочаквания положителен вот толкова го объркала, че изобщо не успял да установи колцина от собствените му енориаши са гласували в подкрепа на предложението.

— Момент… — задавено започнал той, ама никой не го слушал.

— Има ли против?

Тук-там се обадили няколко разпокъсани и неубедителни гласове, към които се присъединил и Хартли. Той дори направил опит да изкрещи с всичка сила несъгласието си, но от свитото му гърло излязло само някакво едва доловимо продрано ръмжене.

— Предложението се приема — рекъл Лутър Рувъл. — Преминаваме към точка 15…

На преподобния Хартли внезапно му станало горещо, дори непоносимо горещо. Струвало му се, че всеки момент ще припадне, затова тръгнал към изхода, като с мъка си пробивал път през тълпите мъже, облечени с окаляни шаечни панталони и дебели ризи на черни и червени карета, които изпълвали залата, потънала в зловонни облаци дим от евтините им пури и саморъчно направените лули от царевични кочани. На всичкото отгоре усещал как не само ще припадне, но и ще повърне преди това. Седмица по-късно обаче Хартли вече почти не бил в състояние да си обясни тази своя реакция на отвращение, граничещо с ужас, а след една година дори отказвал да признае, че се бил чувствал толкова зле.

Но сега Хартли стоял на площадката пред кметството, вкопчил се с две ръце в желязното перило, поемал мъчително дъх и се взирал в отсрещното поле, покрито с топящ се сняг, който на места вече съвсем го нямало и тук-там белотата на полето била изпъстрена с тъмните петна на подгизналата почва. Някак непривично за него, тази гледка кой знае защо му заприличала на посрана и захвърлена нощница. За първи и последен път в живота си той завиждал на Брадли Колсън — или Кудър, ако това било истинското му име. Завиждал му за бягството от Илион, пардон, от „Хейвън“, и отчаяно се питал защо и той не може да избяга. „Как стана така, че всички гласуваха за промяната? Нали уж вече знаеха, че този човек е мошеник! Защо го направиха?“

Някой поставил тежка, топла десница на рамото му. Бил старият му приятел Фред Пери. Издълженото му и грубовато лице изглеждало притеснено и загрижено. Хартли меко се усмихнал.

— Добре ли си, Дон? — запитал Фред Пери.

— Нищо ми няма. Просто ми се позамая главата от това гласуване. Не очаквах такъв резултат.

— И аз — казал Фред.

— Изобщо не допусках, че енориашите ми ще гласуват така — продължил Хартли. — А се оказа, че почти всички са за смяната на името. Ти как мислиш?

— Хм-м…

Преподобният господин Хартли отново се поусмихнал.

— Очевидно съм се заблуждавал, че разбирам хората.

— Влез вътре, Дон. Скоро ще се разглежда въпросът за павирането на Ридж Роуд.

— Ще остана още малко да поразмишлявам върху човешката природа — отвърнал Хартли, помълчал известно време и, тъкмо когато Фред Пери се канел да си тръгва, го попитал почти умолително: — Кажи ми, Фред, ясно ли ти е защо стана така? По-възрастен си от мене с цели десет години и сигурно разбираш по-добре някои неща.

А Фред Пери, който макар и със сведен поглед също бил гласувал за смяната на името, поклатил глава и казал, че не разбира абсолютно нищо. Вярно, вътре в себе си той харесвал и уважавал преподобния господин Хартли, но независимо от това (а може би именно заради него) Фред с известна доза перверзно и донякъде отмъстително задоволство подкрепил името, предложено от Колсън — от изчадието адово, от мошеника и прелюбодееца Колсън.

Точно така, Фред Пери наистина не разбирал абсолютно нищо.

Ребека Бучард Полсън беше омъжена за Джо Полсън, един от двамата пощаджии в Хейвън и един от общо тримата служители в пощата на градчето. От известно време Джо изневеряваше на жена си, но това не бе тайна за Боби Андерсън. А от три дни насам и Бека Полсън също го знаеше. Самият Исус й го беше казал. Всъщност през тези три дни Исус й разказа потресаващи истории, от които тя направо се поболя, загуби здравия си сън и й се струваше, че сигурно ще полудее… Едновременно с това обаче същите тези истории някак странно я привличаха, така че тя за нищо на света не би обърнала портрета на Исус с лицето надолу, нито пък смееше да Му кресне да си затваря устата. От една страна Ребека изпитваше мрачна наслада, докато Го слушаше, а от друга не можеше да не Му вярва, понеже добре знаеше, че Той е Спасителя.

Исус беше поставен върху телевизора в дома на семейство Полсън и стоеше там от цели шест години, а преди това мястото Му беше между два фотоапарата „Зенит“, където пък според сметките на Бека бе прекарал най-малко шестнайсет години. Портретът Му представляваше стереоскопична картичка, подарена им за сватбата от най-голямата сестра на Ребека — Корин, която живееше в Портсмут. Още тогава Джо бе отбелязал, че сестра й май се е отървала доста евтино с този жалък подарък, но коментарът му не беше изненада за Бека, тъй като от такива като Джо не можеше да се очаква да знаят, че истинската красота няма цена.

На картичката Исус беше облечен в обикновена дълга бяла роба и държеше овчарска гега, а прическата Му наподобяваше онази на Елвис малко след уволнението от армията. Точно така: нейният Исус приличаше на Елвис Пресли от времето на песента му „Кашишки блус“. Очите Му бяха нежнокафяви, а зад Него, в идеална триизмерна перспектива, в далечината се губеше стадо овце, бели като бельото от телевизионните реклами на перилни препарати. Бека и Корин бяха изкарали детството си в овцевъдна ферма в Ню Глостър и тя чудесно знаеше от личен опит, че овцете никога не могат да изглеждат чак толкова чистички и бели, като малки пухкави облачета на фона на синьото небе. От друга страна обаче Ребека си мислеше, че щом Исус може да превръща водата във вино и да съживява мъртъвци, значи спокойно би могъл и да премахне олайнените фъндъци, висящи от задниците на овцете.

Джо вече на няколко пъти се бе опитвал да махне от телевизора рисунката на Исус и сега тя вече знаеше защо. Точно така, всичко й беше ясно и то нямаше нищо общо с изтъкваните от Джо причини.

— Някак си не е редно Исус да стои върху телевизора, докато гледаме „Магнум“ или „Полицията на Маями“ — викаше той. — Не е ли по-добре да го преместим на бюрото ти, а, Ребека? Или да го слагаме там само до неделя, а ти после можеш да го връщаш обратно, докато гледаш Джими Суогарт и Джак Ван Имп. Обзалагам се, че Исус предпочита Джими Суогарт пред „Полицията на Маями“.

Тя поклати отрицателно глава.

— Добре де — не мирясваше Джо, — но ще ти кажа, че винаги, когато каня приятелите си за редовната партия покер в четвъртък вечер, на тях това положение изобщо не им се нрави. Никой не обича да бъде наблюдаван от Исус Христос, докато събира бяла кента и се чуди с колко чипа да влезе.