Нейната обществена кариера в града започва през…

Връзката, разбира се, бе направена от Ев — дядото на Хили. Същият Ев Хилман, който справедливо би могъл да бъде наречен града-отцепник и който се бе завърнал от Втората световна война с две малки стоманени пластинки в главата, защото по време на едно сражение във Франция до него избухнала германска граната.

В понеделник сутринта след кървавата неделя в Хейвън той се намираше на обичайното си място: при Хили в стая 371 на болницата в Дери. Беше си наел малка обзаведена стаичка на главната улица, но там само преспиваше нощем (по-точно будуваше до зори), след като сестрите успееха да го пропъдят от леглото на внука му.

Понякога лежеше в тъмното и му се струваше, че откъм чешмата някой му се присмива. Тогава си мислеше, че е откачил и си викаше: „Полудяваш, старче“. Но това не беше вярно. А друг път му се щеше вече да е полудял.

Беше се опитал да обясни на сестрите какво според него се е случило с Дейвид, в което той самият не се съмняваше ни най-малко, защото го „знаеше“. Те го съжаляваха, но Ев отначало не го разбираше. Проумя го чак след като сбърка и говори с онзи репортер. Именно този разговор му отвори очите. Иначе си мислеше, че сестрите му се възхищават заради обичта му към Хили и им е жал за него, защото усещаха, че внукът му си отива, ама по-късно разбра, че направо го смятат за смахнат. Няма такива дечица, дето да изчезват безследно по време на домашни представления. Това нещо го знаят и децата от детската градина.

След като прекара известно време сам в Дери, полуобезумял от притеснения за Хили и Дейвид и изпълнен с презрение към собственото си малодушие, както и със страх за останалата в Хейвън Рут Маккосланд, Ев започна да се отбива в едно заведение на главната улица. Там от разговорите с бармана той научи историята на някой си Джон Смит, бивш учител в близкото градче Клийвс Милс. Този човек прекарал в кома няколко години, но после се свестил и дори придобил способности на екстрасенс. Преди известно време обаче внезапно полудял и се опитал да убие един конгресмен от Ню Хампшир на име Стилсън.

— Всъщност за това, че бил екстрасенс, само съм чувал — добави барманът, докато точеше на Ев нова бира. — Лично на мене подобни истории ми се струват чиста помия. Но ако и ти имаш нещо такова за разказване — Ев му бе намекнал, че знае за нещо, в сравнение с което „Челюсти“ е като приспивна песен, — значи ти трябва Брайт от „Дейли Нюз“ в Бангор. Навремето той написа цяла статия за Джон Смит. Понякога се отбива тук за по някоя бира, пък и ще ти кажа, че наистина беше убеден в способностите на Смит.

До този момент Ев бе изгълтал три бири една след друга, което се оказа достатъчно, за да повярва, че на света има и прости решения. Затова побърза да отиде до телефона, пусна няколко монети и се обади в редакцията на „Дейли Нюз“, като помоли да го свържат с Дейвид Брайт. Разбира се по телефона не му разказа нищо, а само го осведоми, че знае нещо важно, на което трябва спешно да се даде гласност.

Брайт звучеше заинтересувано, дори сякаш прояви известна съпричастност. Той веднага попита Ев кога би могъл да дойде в Бангор (фактът, че не предложи сам да посети Дери и да разговаря на място със стареца би трябвало да подскаже на Ев, че е твърде вероятно да е надценил интереса и съпричастността на Брайт) и Ев на свой ред го запита дали е удобно да се видят още тази вечер.

— Ще остана в редакцията още два часа — отвърна Брайт. — Можете ли да пристигнете преди полунощ, господин Хилман?

— Тръгвам веднага — рече Ев и затвори телефона.

После излезе от бара с бодра стъпка и блясък в очите. Изглеждаше с двайсет години по-млад от стареца, който преди това бе влязъл.

Само че разстоянието до Бангор бе над четирийсет километра и въздействието на трите бири се изпари още по средата на пътя, така че Ев паркира пред сградата на „Дейли Нюз“ напълно трезвен. Дори по-лошо: чувстваше се замаян и объркан. Освен това съзнаваше, че разказът му е тромав и несръчен. Въртеше се като в порочен кръг все около магическото представление и непрекъснато повтаряше как е изглеждал Хили и как е абсолютно убеден, че Дейвид Браун е изчезнал наистина.

Най-сетне спря… по-точно не че спря, ами мудният му разказ някак си пресъхна от само себе си.

Брайт седеше без да поглежда към Ев и потропваше с молив по бюрото.

— А вие тогава погледнахте ли веднага под платформата, господин Хилман?

— Не… Не… Но, знаете ли…

Сега вече Брайт вдигна поглед към него. Имаше симпатично лице, но в него Ев видя онова изражение, което му отвори очите: човекът просто го смяташе за по-луд и от мартенския заек.

— Всичко това е много интересно, господин Хилман…

— Оставете, оставете — прекъсна го Ев и се изправи.

Столът, на който седеше рязко отскочи назад и почти се събори. Някъде зад Ев тракаха принтери и звъняха телефони, наоколо сновяха хора с ръкописи и изрезки в ръце. Той изведнъж осъзна, че минава полунощ, че е уморен и го е страх, а този тип тук го мисли за смахнат.

— Оставете — повтори Ев. — Късно е, а вие сигурно трябва да се прибирате вкъщи при семейството си.

— Господин Хилман, опитайте се да ме разберете…

— Разбирам ви, повярвайте — отвърна Ев. — Май чак сега всичко ми стана ясно. Време е да тръгвам, господин Брайт. Чака ме дълъг път, а утре посещенията в болницата започват в девет сутринта. Извинявайте, задето ви загубих времето.

Той бързо се измъкна от редакцията като яростно се проклинаше как изобщо е могъл да забрави, че най-големите глупаци са старите глупаци, а след това негово изпълнение безспорно трябваше да го изберат за техен тартор. Е, така поне поставяше точка на опитите си да каже на хората какво става в Хейвън. Може и да е стар, но втори път няма да допусне подобна излагация.

Никога.

Решението му трая точно петдесет и шест часа: докато не видя заглавията в понеделнишките вестници. След това веднага го обзе желанието да се срещне с човека, натоварен с разследването на случая с изчезналите полицаи. В „Дейли Нюз“ пишеше, че се казвал Дуган и познавал добре Рут Маккосланд. Дори възнамерявал да отиде на погребението й и да каже няколко прощални думи, въпреки неимоверната му заетост в момента. Сигурно й е бил голям приятел, рече си Ев.

Само че от предишния му ентусиазъм нямаше и следа. Душата му се разкъсваше от уплаха и горчива безнадеждност. Просто двете статии от първата страница направо изсмукаха и малкото останали му сили.

„Хейвън се превръща в гнездо на змии, които вече почват да хапят. Трябва да убедя някого в това, но как? Кой ще ми повярва, че в града има масова телепатия и Бог знае още какво? Нали самият аз нямам ясна представа откъде ги знам тези неща. На практика не съм видял нищо. А на всичкото отгоре никой не вижда нищо. По дяволите, един цял град полудява, без това да прави впечатление на никого!“

Ев отново прелисти на страницата с некролога. Ясният поглед на Рут го гледаше от една от онези вестникарски снимки, които всъщност представляваха безброй ситни точици. Красивите й и открити очи спокойно се взираха в неговите. Ев знаеше, че в Хейвън имаше цяла дузина мъже, тайно влюбени в нея, за които Рут изобщо не подозираше. Той я гледаше и си мислеше как погледът й сякаш отрича самата идея за смъртта, все едно че такова нещо няма. Да, ама сега тя бе мъртва.

После си спомни как бе извел Хили, докато онези, които щяха да търсят Дейвид в гората, се събираха.

„Ела с нас, Рути“.

„Не мога, Ев… Обаждай ми се“.

Ев беше опитал да й позвъни веднъж, понеже му се струваше, че ако Рут дойдеше при него в Дери, щеше да бъде в безопасност, а и би подкрепила достоверността на историята му. В объркаността и отчаянието си, пък и от мъката по родния град, той дори не бе в състояние да прецени кое е най-важното за него. Обзело го бе пълно безразличие. На три пъти опитва да позвъни с автоматично избиране в Хейвън, последния път след разговора си с Брайт, ала така и не успя да се свърже. После пробва чрез „поръчки“ и телефонистката му каза, че вероятно има повреда по линията, да изчака малко. Ев се съгласи, но не се обади повече. Просто остана да лежи в мрака на стаята и да се вслушва в присмехулните шумове откъм мивката и чешмата.