Щом камионетката се скри от погледа му (на задната й броня имаше лепенка с надпис „ПРАВИ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА, НО БЪДИ ГОТОВ И ЗА ДВЕТЕ“), Дик се обърна към тезгяха и се пресегна за чашата с кафе. Както винаги, кафето на Бийч си го биваше, тъкмо от каквото имаше нужда в момента. Дик бе не просто уморен, а се чувстваше направо изчерпан. Макар че навън все още не се бе мръкнало съвсем и макар че по принцип той си лягаше чак след като чуеше химна по телевизията, този път не искаше нищо друго, освен да е в собственото си легло. Целият ден бе ужасно напрегнат, пък и краят му щеше да настъпи едва след като Бийч се отчетеше за изпълнената задача. Само дето кашата, забъркана от Рут Маккосланд изобщо нямаше да се оправи с премахването на двете ченгета. Вярно, можеха да прикрият много неща, но не и елементарния факт, че полицаите са се връщали от Хейвън, където друг полицай (по-точно констабъл, ала и те са служители на закона, дето на всичкото отгоре е бил женен за щатски полицай) току-що бил изчезнал при загадъчни обстоятелства.

От всичко това следваше, че веселбата тепърва предстои.

— То пък ще е една веселба — кисело измърмори на себе си Дик. — Да ме шибат манафите, ако не съм познал.

От кафето получи киселини в стомаха, но се насили и го допи.

Отвън изрева мощен двигател, Дик се обърна и видя, че полицаите си тръгват. Бяха пуснали бурканите да се въртят и мигащата им синкава светлина пробягваше по черните сенки на разрухата.

Кристина Линдли и Боби Тремейн стояха един до друг и със затаен дъх наблюдаваха ваничката с проявителя, за да видят дали на снимката ще излезе нещо.

Лека-полека образът започна да се показва. В цвят.

Видя се часовниковата кула на кметството в Хейвън. Стрелките на часовника сочеха 3:05.

Идеално, облекчено въздъхна Боби.

Не съвсем, рече Кристина. Остава още едно нещо.

Той стреснато се извърна към нея. Какво? Нещо не е наред ли?

Напротив. Всичко е, както трябва. Просто се налага да свършим още една работа.

Всъщност Кристина не беше грозна, но понеже носеше очила и цветът на косата й бе един такъв миши, тя открай време се смяташе за неугледна. Макар и седемнайсет годишна, досега никога не бе излизала с момче. В момента обаче това ни най-малко не я притесняваше. Тя свали ципа на полата си и я остави да се изхлузи, смъкна подплатата от изкуствена коприна и памучните си гащички, купени в Дери на половин цена, после внимателно прескочи купчината дрехи на пода и извади мократа снимка от ваничката с проявителя, изправи се на пръсти и я окачи да съхне. Кожата на бедрата й приятно блестеше. След това се обърна към Боби и разтвори крака.

Хайде, почвай.

Направиха го прави, облегнали се на стената. Когато той й разкъса химена, тя впи зъби в рамото му и също му пусна кръв. И двамата свършиха едновременно, ръмжащи и вкопчили се един в друг, ала всичко беше много, много хубаво.

„Точно като едно време“, рече си Боби, докато пътуваха обратно към къщата на Апългейт и веднага се зачуди какво ли е искал да каже с това.

Все едно. Няма значение, заключи накрая той.

Бийч подкара разбрицаната си камионетка с непосилната за нея скорост от сто километра в час. Всъщност едно от малкото неща, които още не бе ремонтирал, откакто го осени новото познание, бе именно старата му таратайка. Но сега Бийч искрено се надяваше, че тъкмо тази вечер железният му кон няма да го изложи.

Той прекоси разделителната линия и навлезе в района на Троя, ала все още нито чуваше, нито виждаше бурканите на полицейския автомобил, който би трябвало да се движи след него. Затова слезе на деветдесет (и то с известно облекчение, понеже камионетката вече почваше да загрява), а след Нюпорт намали до осемдесет километра в час. Вече съвсем се беше стъмнило.

Като наближи Дери, Бийч започна да си мисли, че проклетите ченгета сигурно са тръгнали по друг маршрут, което обаче не му се струваше кой знае колко вероятно, защото това беше най-краткият път, но къде са тогава, за Бога? Тъкмо в този момент долови тихото ромолене на мислите им.

Бийч спря и известно време се ослушва напрегнато, за да е сигурен, че са те. Устните му бяха сбръчкани в някаква безформена гримаса, може би защото повечето от зъбите му вече ги нямаше и това го правеше да изглежда много по-възрастен. Ставаше дума за

„(лунички)“

Рут. Те бяха, не можеше да е никой друг. Мисълта стана по-ясна

„(през кръвта се виждаха луничките й)“

и Бийч доволно поклати глава. Те са. Дори се движеха доста бързо, така че трябваше да се пипа чевръсто.

Той подкара отново, отмина един завой и пред него се проточи последната права отсечка на шосе 3 към Дери. Бийч извъртя камионетката напряко и блокира пътя. После развърза с треперещи от възбуда пръсти връзките на брезента, покриващ подобното на базука нещо в каросерията и го махна, а гласовете на ченгетата в главата му ставаха все по-силни.

След малко фаровете на колата им осветиха дърветата покрай пътя и Бийч приведе глава. След това се пресегна към трансформаторите от детското влакче, шест на брой, които бяха закрепени неподвижно върху парче дъска (а тя бе притегната с болтове към дъното на каросерията, за да не мърда) и ги включи един по един. Те забръмчаха приглушено, но внезапно шумът им се загуби сред писъка на свирещи гуми и спирачки. Цялата каросерия се изпълни с мигаща синя светлина и Бийч побърза да се притисне към дъното, скръстил ръце над главата си, като панически си мислеше, че е изпортил всичко, защото не трябваше да паркира веднага след завоя, понеже сега ченгетата щяха да се блъснат в камионетката му и сигурно щяха да се отърват само с наранявания, докато той самият щеше да загине на място, а после щяха да намерят и тайната машинка и да почнат въпросите.

„Изложи се, Бийч. Спасиха ти живота, а ти се изложи… как не те е срам… как не те е срам…“

В този момент обаче свиренето на спирачките спря. От силната миризма на изгоряла гума започна да му се повдига, но поне катастрофата беше избегната. Бурканите на полицейската кола продължаваха да се въртят. Чуваше се и пращенето на радиото.

— Това пък сега какво е? — викна ченгето с дрезгавия глас.

Бийч предпазливо се надигна и надзърна. Колата стоеше накрая на две дълги черни и криволичещи следи от спирачки, които се открояваха върху асфалта съвсем ясно дори и на слабата светлина на звездите. Беше едва на три метра от него. „Какво ли щеше да стане, ако бяха карали малко по-бързо…“

„Ако бяха, ама не бяха.“

Още звуци. Ченгетата излязоха от колата и хлопнаха вратите. Трансформаторите, захранващи устройството, тихо бръмчаха, а самото устройство не се различаваше кой знае колко от онова, което Рут бе напъхала в коремите на своите кукли. Към това бръмчене се добавяше и второ. На мухите, които бяха подушили кръвта под найлоновия чувал, но не можеха да стигнат до трупа на елена.

„Скоро ще ви дам тази възможност“, помисли Бийч и се ухили. „Жалко само, че няма да успеете да вкусите и от онези двамата юнаци отвън“.

— Същата тази камионетка я видях в Хейвън, Бент — добави дрезгавият глас. — Беше паркирана пред ресторанта.

Бийч леко намести извитата метална тръба върху поставката й, така че през нея да може да вижда и двете ченгета. Дори не бе необходимо те да стоят плътно един до друг, понеже обхватът на мерника позволяваше известно движение встрани.

„Дръпнете се от колата, момчета“, рече си Бийч и постави палец върху някакъв бутон от звънец. Беше се ухилил толкова широко, че чак му се виждаха розовите беззъби венци. „Не ми се ще и колата да пострада. Хайде, мръднете малко“.

— Има ли някой там? — извика другото ченге.

„Томичукалата, глупако! Томичукалата чукат на вратата“, помисли Бийч и се изкиска. Беше му станало толкова смешно, че не можа да се сдържи.

— Ако има някой, веднага да се обади!

Той вече се кикотеше като луд. Дори може би така стана по-добре, понеже онези двамата се спогледаха, измъкнаха пистолетите си и пристъпиха към камионетката. Идеално, защото се отдалечаваха от полицейската кола.